Христо Ботев (1847 – 1876)

           Христо Ботев е роден на Коледа – 25 декември 1847 г. (6 януари 1848 г. нов стил) в Калофер, в семейството на книжовника Ботьо Петков, който е и негов учител. За няколко години семейството живее в Карлово.
          Горещото желание на бащата е първородният му да тръгне по неговия път и да се образова в Русия. С помощта на Найден Геров Христо получава стипендия и през 1863 г. заминава за Одеса. Тук постъпва в гимназията, но не му допада строгата дисциплина. Въпреки че не е много прилежен ученик, Ботев чете много, главно руски автори, като е особено впечатлен от Николай Чернишевски и Иван Тургенев. Запознава се с филолога Виктор Григорович, на когото помага да преведе български народни песни. В края на 1865 г. е изключен от училището „за безуспешност“. Въпреки това остава в Одеса и се издържа, като дава частни уроци. Поддържа близки контакти с полската общност в града. Със съдействието на Григорович Ботев се записва като „волнослушател“ в Историко-филологическия факултет на Императорския новорусийски университет. През 1866 г. Христо Ботев е назначен за учител в Задунаевка, българско село в руската част на Южна Бесарабия. След няколко месеца получава известие, че баща му е тежко болен, и се връща в Калофер.
          Тук Ботев замества болния си баща в училището. По това време във вестник „Гайда“, издаван от Петко Славейков в Цариград, за пръв път е публикувано стихотворението му „Майце си“, подписано с инициалите X. П-в (Христо Петков). На Деня на свети Кирил и Методий на 11 май Ботев държи импровизирана реч, в която дава израз на размирните си идеи.
          През лятото на 1867 г. здравето на Ботьо Петков се подобрява и Ботев отново тръгва за Одеса, но спира за кратко в румънския град Гюргево. Тук се свързва с българските хъшове – сред тях е Хаджи Димитър и много от участниците в четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. Останал без средства в Букурещ, Ботев се обръща към Добродетелната дружина, която му осигурява финансова помощ, за да продължи пътуването си към Русия.
          Този път Ботев стига до Браила, където става словослагател в печатницата на калофереца Димитър Паничков, учи занаята и коригира вестник „Дунавска зора“ на Добри Войников. Тук излиза второто негово публикувано стихотворение – „Към брата си“. По това време Ботев съобщава във вестника за намерението си да издаде книга със свои стихове и проза, но то не се осъществява. През 1868 г. се записва в четата на Жельо войвода, на която е определен за писар и пише стихотворението „На прощаване“. Жельо войвода обаче е задържан от румънските власти и четата така и не преминава Дунава.
          През септември 1868 г. Ботев отива в Букурещ с любителската театрална трупа на Добри Войников и решава да остане там, за да се измъкне от полицията в Браила. Записва се в букурещкото медицинско училище, но през октомври го напуска. Останал без средства, той боледува и изпада в отчаяние. В началото на зимата живее в изоставена вятърна мелница с Васил Левски. В едно писмо възкликва: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер... Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел...“.
          През февруари 1869 г. Ботев е назначен за учител по български език в Александрия, но малко по-късно е уволнен след конфликт със заможни българи от града. Успява да получи работа като учител по български език в държавното училище в град Измаил в румънската част на Южна Бесарабия. От тук продължава да сътрудничи на българските вестници и поддържа контакти с нелегални организации на руски политически емигранти. Общината обаче решава да прекрати преподаването на български език в училището.
          След кратък престой в Галац, в края на май 1871 г. Христо Ботев се премества в Браила и започва да издава вестник „Дума на българските емигранти“. През 1872 г. полицията открива в квартирата му руска анархистка литература, Ботев е обвинен в разпространение на радикални политически идеи и е изпратен за няколко месеца в затвора в град Фокшани. След това се установява в Букурещ, на тавана на печатницата на Каравелов и работи като коректор на издавания от Каравелов вестник „Свобода“, преименуван по-късно на „Независимост“. През 1873 г. издава своя сатиричен вестник „Будилник“.
          През пролетта на 1874 г. Ботев получава работа в българското училище в Букурещ. То се помещава в част от жилището на българския епископ Панарет Рашев. Там поетът се запознава с бъдещата си съпруга Венета Везирева, племенница на епископа.
          През 1874 г. Христо Ботев се включва активно в работата на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и участва в неговото общо събрание, на което е избран за един от петимата членове, заедно с Любен Каравелов, Киряк Цанков, Олимпий Панов и Тодор Пеев, а след това става и негов секретар.
          През есента на 1874 г. Любен Каравелов е принуден да спре „Независимост“. Няколко месеца след това Ботев започва да издава нов революционно настроен вестник „Знаме“. Заемайки се с него, Ботев напуска работата си като учител, а мястото му е заето от брат му Стефан. По това време с тях вече живее и брат им Кирил. В началото на 1875 г. в Букурещ пристига и майка им Иванка с най-малкия си син Боян. Иванка Ботева започва работа в дома на Евлоги Георгиев, който е неин родственик.
          През 1875 г. Ботев се жени за Венета Везирева. Това става против волята на нейния вуйчо Панарет Рашев а бракът им е граждански, тъй като преди това Венета е била женена за заможен търновски търговец. С финансовата помощ на Венета Ботев успява да купи печатницата, използвана по-рано за вестник „Отечество“, и продължава да издава „Знаме“.
          На 12 август е проведено общо събрание на БРЦК, което избира нов състав на комитета, като председател става Димитър Ценович, а Ботев е подпредседател. Взето е решение за организиране на въстание в най-кратък срок, за да се използва кризата в Османската империя в резултат на Херцеговското въстание. Ботев е изпратен от комитета в Русия, за да събере пари и оръжие и да организира набирането на доброволци. По това време излиза и единствената стихосбирка на поета „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“.
          След провала на Старозагорското въстание Ботев напуска БРЦК и не участва в неговата дейност. Вестник „Знаме“ също спира. Ботев продължава да поддържа контакти с някои революционни дейци като Стефан Стамболов и Стоян Заимов. Междувременно БРЦК не успява да осъществи плановете си за прехвърляне на чети в България и през есента на 1875 г. дейността му замира.
          Към края на 1875 г. в Гюргево е създаден Гюргевският революционен комитет, в който Ботев не участва. От началото на 1876 г. дейци на комитета активно подготвят чети, набират хора, пари и оръжие. През април става ясно, че Панайот Хитов няма да поведе четата, предвидена за Врачанския окръг. Врачанските апостоли Никола Обретенов и Георги Апостолов се срещат с Ботев и той им предлага сам да оглави четата. Тази среща става ден, след като на 13 април се ражда дъщерята му Иванка.
          На 20 април Ботев заминава за Кишинев и Одеса, за да набира доброволци. Връща се в Букурещ на 1 май – междувременно въстанието в Копривщица е започнало и апостолите във Врачанско искат четата да замине по-рано от планираната дата. Непосредствено преди заминаването Ботев издава и първия брой на своя последен вестник „Нова България“.
          Замисълът предвижда отвличането на параход, което да предизвика значителен международен отзвук. Четниците са разпръснати в различни дунавски градове, за да не привличат внимание. В Гюргево Ботев и част от неговите другари се качват на австро-унгарския кораб „Радецки“. Завладяват го и го насочват към Козлодуй, където слизат на българския бряг.
          Четата се отправя към Враца, центъра на революционния окръг, минава през селата Бутан и Борован, но никой не се присъединява към нея. Бунтовниците влизат в спорадични престрелки с местни черкези. Първото сериозно сражение е край село Баница, на около 20 километра от Враца, след което четата се оттегля към височината Милин камък. Тук се води продължително сражение с по-многоброен противник – черкези и башибозуци. Вместо очакваната подкрепа от Враца пристигат части на редовната османска армия. Много от четниците са убити или ранени. През нощта останалите се оттеглят към Врачанската планина. Следват нови сражения. На 20 май (1 юни н. ст.), след края на битката единичен изстрел, дошъл от неизвестна посока, поразява войводата.