ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“
(Анализ)
ЧОВЕКЪТ ОТ ГРАДСКИТЕ ПОКРАЙНИНИ В ПЛЕН НА „ОРИС ВЕЧНА, ЗЛА“
Едно от върховите постижения както в лириката на Христо Смирненски, така и в българската социално-урбанистична поезия, е цикълът „Зимни вечери“. В тази творба звучат гласовете на градските несретници или по-точно „говори“ тяхното мълчание, за да разкаже мрачната приказка за ада на социалната мизерия.
Цикълът е изграден като своеобразен „лиричен репортаж“ (Минко Николов), вплитащ в себе си разнообразни картини, детайли, фигури, жестове, звуци, цветове. Отделните фрагменти са свързани помежду си от лирическия говорител, който се поставя в позицията на наблюдател и непосредствен свидетел. Героите на тези тъжни картини сякаш оживяват пред очите му, той гледа на тях като на свои събратя по съдба. В художествения свят на произведението всичко е белязано със знаците на скръбта, всекидневното страдание, безнадеждността, умората и смъртта. Хората, които се мяркат в този призрачен свят, са обречени. Загубили своята идентичност сред „мъглата“ на всекидневното живеене-умиране, те са изобразени като невинни жертви на социалната неправда, като тъжни въплъщения на бедността. Човекът е обрисуван като мътен силует, притежаващ само очертания, но не и плът. Той е обобщеният образ на страдалеца, населяващ крайните градски квартали. Единствената искрица надежда е за децата, които са символ на бъдещето и все още имат шанс да се измъкнат от зловещата „клопка“ на града – тяхна мащеха, но не и истинска майка. Всички очакват да се случи нещо светло и добро, но това очакване е притъпено от всекидневното страдание и затова до голяма степен е обезсилено. Хората, населяващи мрачните и студени зони на социалната периферия, са сродени от своята мъка и безперспективност. Всички те са лишени от избор и обречени от живота въпреки плахите надежди.
Още в заглавието се открояват ключовите значения на студенина и мрак, които по-нататък в текста се превръщат в образно съответствие на отчайващата нищета и социалната безперспективност, на бавното рушене и умиране на човешкото сред „безхлебното“ битие на градските покрайнини.
Встъпителният фрагмент подхваща и нюансира тези значения и насочва художествения обектив към обитаваните от несретниците крайни градски квартали – е пусти улици, потънали в тъмнина, и злокобни сгради. От тях наднича мизерията и гледа „с жълти стъклени очи“ – празен, но значещ поглед, фокусиращ измеренията на злото в света на бедните и онеправданите. Дори природните елементи са негативно означени, за да очертаят дисхармонията и зловещото тържество на смъртта в едно пространство на обезличеност, студ, мрак и самота:
оскрежената топола – призрак сякаш –
в сивата мъгла стърчи.
Тези така зрими и релефни художествени детайли придават на картината призрачни, нереални измерения. Пустият и мрачен град е оприличен на „черна гробница“, която сякаш е погребала несбъднатите човешки мечти. Елегичният тон става все по-осезаем. Усещането за смърт се засилва и от преобладаващите цветове – черно, жълто, сиво, които се обвързват знаково е представата за мрак и гибел; потиснатост и отчаяние; болезненост и безверие. В контраст с тях се откроява загатнатото бяло („оскрежената топола“, снегът) със значението на непорочност и одухотвореност. Но в това пространство на скръб и нищета дори кратките мигове на красота се умъртвяват от допира до грозната действителност, до хапещия студ и премръзналите бездомници („и снегът, поръсен с бисерни искрици,/ хрупка с вопъл зъл и глух“).
По-нататък в творбата, наред с образа на лирическия говорител, откриваме и другия съществен свързващ елемент – мъглата. Тя е безплътна и непроницаема и с това създава призрачно, зловещо настроение. Заедно с това образът на мъглата засилва внушението за самота и отчаяние:
Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
Човекът върви през покрайнините на града и ги оживява чрез своето съпричастно вглеждане в предметите, детайлите, мяркащите се силуети. Но, от друга страна, „вечната бедност и грижа“ гледат този човек и сякаш парализират надеждата му, умъртвяват плахите му мечти по доброто и справедливото, за да дадат път на безнадеждността.
Мъгливият градски пейзаж се възприема не просто като фон или декор, а като символ на света на отхвърлените и онеправданите. Единствената победа на доброто над злото в този свят е сякаш белотата на снега, изрисуваните от зимата „неземни сребристи цветя“. Те обаче са разпръснати в мрака, поради което се въплъщават в тъжни и потискащи знаци на човешката безперспективност.
В по-конкретен план и чрез реалистичен рисунък е представена драмата на едно работническо семейство, предопределена от безизходната мизерия:
Завърнал се в къщи – безхлебен,
пиян пак, – бащата ругай:
и своя живот непотребен
и своята мъка без край.
Лаконични констатации и значещи детайли очертават облика на мъчителното съществуване в низините на социума. Домът е лишен от изконните си характеристики. Той не дарява на човека уют, топлина и хармония, а стабилизира още повече усещането му за безнадеждност и обреченост. Домът не е опора на човека, защото е бедняшки дом. В него „грубо гърмят в тишината/ пияни хрипливи слова“, звучат детски писъци и молитви, чува се плахо ридание на жена. Това са гласовете на социалната драма – понякога напрегнати и зловещо гръмки, но в повечето случаи приглушени, оставящи тишината да говори и разкаже за едно омерзително съществуване, лишено от духовни опори и нравствени ориентири сред блатото на бедността. И тук човешкото е обезличено и потиснато, без плът и колорит, призрачно – „едър мъглив силует“.
Третият фрагмент подхваща темата за труда и звучи ободряващо, дори оптимистично. Това внушение обаче е привидно. Звънват песни, но на „скрита тъга“. Засвирва цигулка, но „разплакана“. Звуковата оркестрация е тиха, приглушена, като ридание, което още по-релефно обрисува тягостната обстановка.
И все пак тази част от цикъла е най-динамична. Глаголната наситеност придава зримост на движенията. Въздействието е разчетено и на основата на засилената метафоричност, интонационно разнообразния синтаксис и подчертаната звукова организация на поетическия език. Ковашкото изкуство е естетизирано:
Пламва стомана елмазена,
вие се, съска, пълзи –
с тежките чукове смазана,
пръска тя златни сълзи.
Значенията тук се обвързват със символиката на огъня, който в романтично-революционната лирика на поета е знак на една титанична енергия и поражда асоциации с очистителна и животворяща стихия. Цветовата гама в тази част от текста само на пръв поглед обаче е ярка. Всъщност знаците на светлината целенасочено са потиснати, а символът на живота – огънят – е „разкъсан и блед“. Снопчетата „пламък трептят“, а не горят буйно и метежно като в оптимистичните революционни стихове. Така в социално ангажираната лирика на Смирненски преобърнатата символика на огъня отново чертае мрачните параметри на горестта на ограбените от живота хора. Дори стоманата сякаш плаче и пръска „златни сълзи“.
На огнения отблясък са противопоставени гъстата мъгла и черният мрак в следващия лирически фрагмент, за да възстановят познатата атмосфера на безнадеждност и униние. Тук отново са изобразени жертвите на града. Те са обезличени, отнета им е индивидуалността – странни силуети, напомнящи задгробни същества, изплуващи сякаш от ада. Така индиректно се гради представата за смъртта, която е влязла в живота на човека, за да го обезсмисли. Умирането тук е не край на съществуването, а постоянно състояние за несретниците, „потопени в хаоса намръщен“. Те всекидневно страдат, вехнат, агонизират. Сред тях са детето и слепият старец, предизвикващи възклицанието на лирическия говорител, адресирано сякаш към цялото угнетено човечество:
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла.
Този възглас на болка и съчувствие е поантата в поетическия цикъл. Чрез него лирическият Аз се идентифицира с всички страдащи хора, обречени на нищета и безнадеждност, приклещени в капана на града.
В мрачния и мъглив свят на онеправданите и отхвърлените най-сетне се разкрива и лицето на смъртта – първоначално символистично загатнато („... и горят, и трептят свещ до свещ“), а по-нататък конкретно и реалистично обрисувано – стаята, ковчега, положеното в него момиче, риданията на старицата, молещото се пред иконостаса дете, „кратката красота“ на топящите се ледени цветя. Внушението на картината е трагично – един млад живот, който би могъл да разцъфне в щастие и хармония, е прекършен. От него не е останало дори име – само тягостната картина на положеното в „дъсченото черно ложе“ моминско лице и скръстените жълти ръце. На фона на всички онези обречени същества, които продължават да агонизират в студения и чужд за тях град, тази девойка сякаш е намерила най-сетне своя покой.
Последната част парафразира цяла строфа от началото на цикъла и затваря композиционната рамка. И тук плахо се прокрадва оптимизмът за бъдещето на децата. Тежкият живот сякаш е спрял за миг своя гибелен ход, те са застанали под фенера и „е смътна почуда“ съзерцават танца на падащите снежинки. Тази картина се превръща в алегория на надеждата, свързана с красотата на света и с вярата в доброто. Но в очите на малките несретници дреме скръб, а падналите на земята снежинки се превръщат в кал. финалното послание е подчертано песимистично – животът ще смаже тези невинни деца, ще им отнеме бъдещето, ще убие мечтите им и ще ги превърне в поредните си жертви.
Поетическият цикъл „Зимни вечери“ представя потресаващи картини на човешкото нещастие. В него се редуват образите на безхлебни бащи, ридаещи майки, мизерстващи деца и старци, болни и умиращи - все обезличени, загубили духовните си ориентири сенки от ада на социалното дъно. Най-зловещото внушение на лирическите картини е безнадеждността. Искрица надежда има само за децата, но дори и тя изтлява в мрачния, потискащ финал на творбата. Снежинките падат „и в локвите стават на кал“. Чрез този алегоричен образ на отхвърлените и онеправданите, на загубилите всякаква вяра в бъдещето поетът дава израз на болката и безсилието си пред човешкото страдание.
@bgmateriali.com
