ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“
БЕЗНАДЕЖДНИЯТ СВЯТ НА ОТХВЪРЛЕНИТЕ И ОНЕПРАВДАНИТЕ
Христо Смирненски е дълбоко хуманен, романтично нежен и младежки възторжен поет. Герои на лиричните му творби са не само бедните, болните и самотните хора, но и търсещите и борбените личности. Смирненски се учи от Лилиев и Дебелянов. Те определят поетическия му вкус. От тях поетът възприема интимната нежност на стиха и стремежа да открива свободата на човешкия дух. Творбите му носят духа на времето и на младостта, драматизма и красотата на мечтите. Силно въздействащи, образите, сътворени от поета, са живи и вълнуващи.
Христо Смирненски е певец на града. В поезията му големият град има две лица. Едното е лицето на охолството и лукса, на шумния център, бляскавите витрини и луксозните заведения, а другото е грозното лице на глада, на бедността и мизерията в крайните квартали. Неговите стихове са плод на преживяното, изстраданото и трагичното битие в крайния квартал на София, където младият поет се среща със суровата действителност на живота, с бедността и мизерията. На тази трагична картина в мрачния град творецът посвещава едни от най-силните си стихове.
В повечето творби на Смирненски се преплитат публицистичното, символното и романтичното. Героите му изпитват трудностите на живота и страдат от недоимъка и бедността, които ги съпровождат навсякъде. Човешките им ценности са подложени на изпитание. Отхвърлени и онеправдани, те живеят в свят, обречен на забрава и смърт.
Със завидно художествено майсторство Смирненски защитава внушението, че двуликото лице на големия град крие в себе си лицемерието на двойния обществен морал. За безскрупулните богаташи той може да бъде оприличен на безкрайно празнично пиршество, на шумно блудство. Но за хилядите бедни и ощетени от съдбата хора градът е метафоричен образ на разбитите им мечти, надежди, илюзии и човешки съдби. Нееднократно поетът сравнява „празничният град“ със зловещо чудовище, което отнема жизнените сили на своите невинни жертви:
... а грамаден и задъхан, скрил
в гранитната си пазва
хиляди души разбити - дебне каменния
град.
(„Цветарка“)
Страшна, зловеща е зимната картина на падащата нощ в бедняшкото гето. Непрогледната тъмнина внушава безрадостно и мрачно настроение. Падналата мъгла преобразява крайния квартал в нереален свят – свят на призраци, на мъртви предмети и едва живи човешки привидения:
А навън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив
…
И в мъглата жълто-пепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.
Поетическият цикъл „Зимни вечери“ представя мрачната картина на страданието, показано чрез седем относително самостоятелни фрагмента. Заглавието насочва мисълта към домашния уют, спокойните и топли вечери и празници, но още в началото това очакване се разрушава. Вместо спокойствие и празнично сияние в града – „черна гробница“ срещаме отделните герои – самотни странници, обречени на страдание и болка. Картините са представени в тъмни краски – черното на нощта, мръснобялото на снежинките, ставащи на кал, и бледожълтото на мъждукащите светлини. Мракът и светлината отразяват водещото композиционно противопоставяне. Студена е светлината от прозорците на къщите, която напомня „жълтите стъклени очи“ на призрак. Градът е лирическият герой на фона на пейзажната картина, която е ярка, разтърсваща. Страшен, студен и зъл, подобен на призрак, той дебне своите обитатели и погубва живота им:
Като черна гробница и тази вечер
пуст и мрачен е градът
…
Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола – призрак сякаш –
в сивата мъгла стърчи.
Полифонично прозвучава мотивът за неизбежното страдание на онеправданите. Хората умират, но неволята, беднотията и мизерията остават вечни спътници на останалите живи.
Лирическият Аз във втория фрагмент на творбата се движи сред своите събратя и наднича в техните домове. Настроението на безнадеждност и отчаяние се налага още в началото. Бедността и страданието съпътстват героя. Бялата зима създава усещане за студ и отчуждение в човешките сърца. Мизерията се открива навсякъде. Пиян и „безхлебен“ е бащата в този дом, отхвърлен от обществото, безработен и „непотребен“ никому. Безсилния си гняв към несправедливите закони на света той излива върху най-невинните и скъпи за него същества. Страшната картина оживява с писъците и молбите на децата и тъжните ридания на майката:
Децата пищят и се молят,
а вънка привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.
„Бездомни“ са всички герои. Идеята на автора е да представи личното страдание като част от по-голямата човешка мъка. Ето защо героите са обобщени – мъж, жена, дете, старец, ковачи, цигани. Всички тях лирическият герой нарича „братя“, за да изрази съпричастието си към тях и техния нерадостен живот.
Преходът към следващия фрагмент е плавен и непосредствен. И тук бедността присъства в „бараката сгушена“, но нейната смазваща сила е смекчена от Динамичната, трескава работа, от ритмичните удари на ковашките чукове. В „сънната улица“ се чува песен, а след нея се дочуват тъжните звуци на разплакана цигулка:
Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чукове, сръчно издигани –
сръчно въртят се, гърмят.
Лиричният епизод, в който герои са „старите цигани“, е метафорична алтернатива на обстановката на мрак, студ и тегнеща безперспективност.
Градът е безпощаден и към тях. Отново доминира усещането за студ. Студът властва и денем, и нощем. Той сковава душите дори на волните цигани, чийто труд се оглася от „песни на скрита тъга“. Сцената с ковачите цигани също е изпълнена с тревожност. Тя е сякаш емоционален отклик на плачовете, идващи от разрушения дом. Поетът създава цяла поредица от картини, които очертават привидно разноликия, но всъщност единен образ на страданието. В последната строфа е представена една динамична и богата на багри картина:
Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.
Единствената радост и утеха, светлина и многоцветност Смирненски открива и намира в труда.
В следващите картини мъглата в града дебне като сянка хората. Страхът и студът, бедността и смъртта са се настанили трайно в живота им. Неповторимо релефна, сякаш скулптурна композиция представлява двойката образи – слепият старик и придружаващото го дете, които се лутат самотни из улиците и са част от този мрачен пейзаж. Животът подлага на изпитание човека, независимо от неговата възраст и пол. От детството до старостта, от люлката до гроба, бедните са обречени на безрадостно съществуване. Единствена алтернатива на мъчителното им битие е смъртта като избавление от тежкия и нерадостен живот. Спотаен гняв и огромно съчувствие към страдащите „братя“ са вградени в заключителните стихове:
Братя мои, бедни мои братя –
пленници на орис вечна, зла –
лед но тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла.
Напрежението нараства до появата на обобщения образ на смъртта в шести фрагмент. Смъртта е неотменна угроза за бедните хора. Тя е неминуемо следствие от мизерния, изпълнен с лишения живот.
Една от най-покъртителните сцени в цикъла е на нелепата ранна смърт на бедното момиче. „Жълтата гостенка“ – туберкулозата, е отнела живота на това нежно създание. Положеното в ковчега „моминско лице“ е най-трагичната и ужасяваща картина в цикъла. Атмосферата на безвъзвратна загуба, на безнадеждна траурна скръб се подсилва от ридаещата пред ковчега старица. Особено трогателна и разтърсваща е сцената с молещото се пред иконостаса дрипаво дете. Неговата изстрадана молба е вероятно за божествено чудо, което ще върне живота на любимия човек. Лирическият Аз скърби за ранно угасналия живот. Смъртта на децата е косвен упрек към града, към обществото, създало условия за това страдание.
В последния фрагмент на „Зимни вечери“ се изгражда алегоричната картина на погубените мечти. Те са чисти като снежинки, падащи от небето, но се превръщат в кал, щом докоснат земята. Братя по съдба на малките „гаврошовци“ от едноименното стихотворение на Смирненски са и двете момчета във финала на цикъла:
А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
Вместо да се радват на вълнуващи детски игри, те са принудени отрано да работят. Помъкнали тежките чували върху крехките си тела, те поемат отрано своята отговорност за прехраната на семейството. Трудът за тях не е радост, а жизнена потребност, начин на оцеляване. Мечтите им за детски радости и по-добро бъдеще угасват безвъзвратно. Истината за живота героите на Смирненски разбират още в детската си възраст. Бляновете, подобно на снежни късчета, удивляват децата, но действителността е убийствено жестока и погубва най-красивите им мечти, тъй както снежинките, олицетворяващи душевната им чистота, се стопяват в „калта“ на живота.
Тъжните изводи, които се налагат в „Зимни вечери“, се възприемат като цялостно поетическо внушение, а героите – като отхвърлени и онеправдани човешки същества, лутащи се сред неприветливия и безсърдечен град.
Стиховете на Смирненски са изключително актуални и за съвременната действителност. И днес големият град е запазил своите две лица – на привлекателния разкош и на бедността. В поетическото творчество на Христо Смирненски има универсални художествени послания, които са носители на общовалидни хуманни ценности. Затова поезията на Смирненски има своето трайно място в националното ни съзнание и в класическия фонд на българската литература.
Димитрина ЛАЛОВА
@bgmateriali.com
