Какво е всъщност животът? Може би един кръговрат, нещо, което се пов­таря отново и отново. Може би жи­вотът на едни е изпълнен с болка и пе­чал, а на други - отрупан с богатства и радост. Може би! Но хората мечта­ят и това е всъщност общото между тях. А в мечтите си всички са еднак­ви. Защото какво би бил животът без мечти!

Колко е хубаво, когато се потопиш в твоя свят, изпълнен с копнежи и жела­ния за по-добро съществуване, с пове­че любов в отношенията между хора­та и с повече радост в сърцата. Но... всеки трябва да намери границата между мечтите и реалността, защото е трудно човек да живее само със своите мечти. А може би дори и невъзможно!

Всеки има копнежи, всеки таи дълбо­ко в себе си блянове и желания, пази ги, така че никой да не може да го ограби. Да, мечтите са най-ценното в човеш­кия живот. Който не мечтае, значи не живее. Светът на съкровените ни чув­ства и мисли е царството, в което всичко е възможно; една приказка, в ко­ято Пепеляшка отива на бал и се омъж­ва за най-красивия, най-умния и най-бо­гатия принц в света; един свят, в който ни порастват криле и отлитаме във висините. Там всичко е възможно. Няма граници, няма зло, няма болка и страдание. Всички хора си помагат, за­щото са равни пред Бога или просто, защото са хора. Вървиш по улиците и виждаш усмивки по лицата на минува­чите, отбиваш се в магазина и се учуд­ваш колко добре се държи продавачът с теб, отиваш в градинката и чуваш детски смях и птичи песни, поляните са отрупани с цветя, дори слънцето отгоре ти се усмихва и ти казва: „Ти си жив!" Ах, колко е красиво! Едва сега чуваш как бие сърцето ти и разбираш, че има за какво да живееш. Усещаш как се изпълваш с енергия. Можеш да тичаш, можеш да скачаш, можеш да почув­стваш себе си и да усетиш топлината в човешките сърца. Да, несъмнено то­ва си истинският ти. Чувстваш волността на сърцето си, желаеш да полетиш с птиците. Извисяваш се висо­ко и се стремиш още по-нагоре и наго­ре. Не е ли това животът, който искаш, не са ли това хората, за които мечтаеш, не е ли това топлината, за която копнееш? Отново се чувстваш, сякаш си в скута на мама, която вина­ги те е пазила от бедите и нещастия­та. Като че ли отново си се родил! Но... всичко това са мечти!

Хоп... И изведнъж се оказваш в реал­ния свят. Ама къде, къде изчезна всич­ко? Къде е полянката, къде са птици­те? Ставаш от стола, отиваш до про­зореца и усещаш мръсния въздух, виж­даш хората как се блъскат един в друг като молекули, без дори да се извинят. Това е реалността, отново си се вър­нал в нея. Казваш си: „Ехо, осъзнай се, било е само сън." Студено, нали!

През следващите няколко дни мислиш само за онзи приказен ден, плод на тво­ите мечти, и искаш да го върнеш. Но защо? Всеки път, когато спираш вре­мето и отиваш в своята градина на чудесата, се чувстваш изпълнен с лю­бов към живота. Лошото е, когато от­ново стъпиш на земята. Затваряш се в себе си и ставаш една от онези молекули долу... Вървиш без посока, заслепен си от студенината, която усещаш. И скоро целият си вече вкочанен. Накъ­де? Докога? Иска ти се да изкрещиш: „Не ми се живее. Господи, прибери ме!" Иска ти се да се върнеш в твоя свят и там да заживееш. Но уви - така не мо­же. Вече нямаш криле, не можеш да лит­неш. Сърцето ти не бие така учесте­но и сякаш се задушаваш от собстве­ното си съществуване. Блъскаш се в ед­но малко пространство. Тясно ти е! И сега какво? Загубил си всичко! Животът ти се струва черен. Диагнозата е ясна - прекалил си със сладките мечти.

След няколко месеца вече почти си забравил сладостното опиянение. От­ново си свикнал с реалността - с мръс­ния въздух, с високите сгради, с голе­мите задръствания и изнервящата об­становка, с изкоренените дървета. И въпреки всичко отново ти се иска да спреш времето, да се завъртиш три пъти и да тропнеш с червените обув­ки също както Дороти от приказката „Вълшебникът от Оз". Но този път си по-внимателен, защото вече си прежи­вял криза. Сега отново се чувстваш пълноценен, отново си нов човек. Но не стигаш до крайности, защото зна­еш резултата. И лека-полека започваш да се стопляш.

Аз мога да продължа, но времето е малко и струва пари. Трябва наистина да се замислим за живота, който во­дим. Не казвам, че не трябва да се меч­тае. Напротив, животът е скучен без копнежите и желанията. Но трябва да съумеем да спрем, когато се налага, да можем да правим разлика между меч­тата и реалността. За да се научим, трябва да се опарим. Както се казва - всяко зло за добро! Но сгрешил веднъж, всеки един от нас трябва да може да вижда границата между своя блян и то­ва, което ни предлага реалността, и да не пристъпва нито крачка по-напред, нито стъпка по-назад.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave