ЧОВЕШКОТО СТРАДАНИЕ В РАЗКАЗА „ПО ЖИЦАТА“ ОТ ЙОРДАН ЙОВКОВ

„По жицата" е разказ за човешкото страдание и състрадание, за нещастието на човека и милосърдието, за злото и доброто в живота. Йордан Йовков навлиза в най-дълбоките пластове на човешката душа, като разкрива сложни душевни преживявания и вълнения.

Още в самото начало на творбата Йовков ни прави съпричастни със страданието на Гунчовото семейство. Чрез художествени детайли писателят разкрива мъчителното душевно състояние на своя герой, породено от „някаква беда", както преценява прозорливият поглед на Петър Моканина. Добруджанският овчар вижда не само сиромашията (по закърпената риза и оръфаните потури и пояс на Гунчо), но и преценява от пръв поглед неговия характер - мекост и доброта, човек - планина, но явно от хората, които „на мравята път струват". Моканина усеща вътрешното състояние на непознатия, което се изразява най-точно с думата „грижа", станала ключова в разказа. Гунчо поздравява разсеяно - явно е, че мисли за друго, че „някаква грижа има в очите му“. Блуждаещият му поглед, „пълен сгрижа", е насочен към овцете, но той не ги вижда. Речта му също издава, че е погълнат от мъчителни мисли. Когато започва изповедта си пред овчаря, Гунчо говори с видимо усилие, с пестеливи думи. Зад всяка една от тях се крие нещо недоизказано. Той повтаря един и същ глагол („искам"), а накрая отронва думата „болна" („Имам. Една момичка имам болна.“). Възклицанието: „Бе тя, нашта каквато е, остави я!", е израз на мълчаливо страдащата душа на Иовковия герой. Всички тези психологически детайли, към които се прибавят и други (треперенето на мазолестите пръсти на Гунчо при свиване на цигарата, сядането на земята, преди да продължи разказа си), говорят за болезнено преживяване, което е обсебило изцяло съзнанието на героя.

Външният израз на скрити душевни преживявания се допълва от художествения детайл, рисуващ отпуснатите краища на забрадката на жената, както и стопената снага на момичето, легнало в каруцата и завито с черга. Нонка е положила глава върху две черни възглавници. (Черният цвят се явява със своето символно съдържание, намеквайки за нещастието.)

Животът на семейството е трагичен. То е преживяло смъртта на „две - три" деца, а сега ги е сполетяло друго зло - безпощадната болест на едничкото им чедо. Затрогващи са думите на Гунчо: „Не ни траят децата." Сякаш смъртта е някаква орис, надвиснала над тях. Предишните трагични събития в живота на семейството не са довели бащата до ропот или упрек към Бога, а до някакво печално примирение и великодушие. Той е благодарен за това, което има. За него не богатството е ценност, а здравето и животът на Нонка. Ето защо цялата му обич и грижовност е насочена към нея - да я отгледат добре, да я предпазят от мъката, че не е богата, че още не се е оженила. Но ето че злото е надвиснало над семейството. Болестта не си отива, а детето се топи.

Драматичен е разказът на Гунчо за разболяването на Нонка. Писателят насочва вниманието ни към библейския и фолклорен образ на змията - символ не само на болестта, а и на злото, което съпътства човека. Този драматизъм в душата на героя се разбира и от треперещия му от вълнение глас, и от това, че подръпва без нужда „брадата си, небръсната отдавна, корава, прошарена с цели снопчета от бели косми“. Моканина, воден от своя житейски опит, преценява, че всеки бял косъм в нея е белег на една грижа (отново повторение на ключовата дума). Гунчо сякаш не иска да повярва, че над него е надвиснала беда, но именно тя е нарушила нормалното му душевно състояние и той не може да мисли за нищо друго. Героят прави и уговорка, когато разказва защо са тръгнали по прашните добруджански пътища, сякаш да предотврати насмешливото отношение на слушателя към разказаното: „На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е..." Като че ли се извинява за лековерието, с което е приел съвета на съселяните си да дири бялата лястовица, която „на сто години я се появи веднъж, я не, ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравява". Тук се преплитат двата символни образа - на змията и на бялата лястовичка, но докато змията символизира злото, бялата лястовица е спасението, надеждата за щастие, за което човекът жадува с цялото си същество. Думите на Гунчо, макар че в тях се долавя и съмнение, издават надежда, че спасение може да има. Тя е, която му дава сили, въпреки страданието, въпреки безнадеждната истина. Гунчо очаква подкрепа от Мо-канина. Пита дали е виждал бялата лястовичка. Искреният и почтен овчар, свикнал да бъде откровен, с горчивина признава, че не е виждал бяла лястовичка - нито я виждал, нито я чувал. Веднага обаче осъзнава, че ще отчае съвсем нещастния баща и бърза да го увери, че може да има такава птица. Глаголното повторение търси в условното наклонение възможности за превръщане на неизвестното в категорична истина: „...Пък и трябва да има, щом се е чуло... “. Сякаш и себе си иска да убеди в необходимостта от вяра. Не истината, а надеждата, че спасение съществува, може да укрепи духа на страдащия и да му даде сили да понесе мъката.

Смесицата от неверие и плаха надежда у Гунчо, поддържана от категоричното твърдение на Моканина, отново се проявява в повторно изказаното съмнение-извинение:    "Кой знай? - въздъхнаселянинът. "- На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са...“ Колкото и да съзнава с разума си, че чедото му е обречено, Гунчо е направил всичко, което е по силите му, завел е дъщеря си при много доктори, стреми се да й вдъхне сили и вяра в изцелението. Ето защо, когато се връща при каруцата, бащата потиска неверието си. Твърдо е решен да зарадва с нова надежда дъщеря си. Уверява я, че овчарят е видял бялата лястовичка. Авторовата реплика подсказва какво се крие в погледа му, отправен към Моканина. Лъжата сега е по-добра от истината. Надеждата е най-добрият лек за душата. Това е духовната сила на Гунчо, преодолял собствената си болка, за да „излекува" от мъката душата на детето си. Моканина едва сдържа сълзите си, докоснал се до човешкото страдание и болката на бащиното сърце.

Страданието е обгърнало и образа на Нонкината майка. Погледът й, устремен с надежда към приближаващия се баща, жаден отдалеч да отгатне какво се е говорило, сълзите й след изречените успокоителни думи на Гунчо и Моканина, издават разкъсваща болка. Жената знае истината, че бялата лястовица няма да донесе изцеление на болното й дете. Но тя е единствената надежда, останала в душата на болната Йонка, и никой няма право да й я отнеме.
Страданието не отминава и Петър Моканина. Отначало той проявява само състрадание към бедата, сполетяла семейството. Когато вижда обаче светналите очи на момичето, чакащи спасителен отговор от него: „Ще я видим ли, чичо?", сърцето му се изпълва с мъка: „Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха." Мъката изтръгва от сърцето му вопъла: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!", който е израз на голямата болка, която изпитва героят от съприкосновението с несправедливата човешка участ на отрудените хора.

Така разказът „По жицата" се превръща в една поема на страдащите души, за тяхната мъка и болка, които са вечно зло, изпратено сякаш от Бога, за да постави на изпитание нравствените им сили. Това е и една поема за надеждата, изразена от писателя чрез символния образ на бялата лястовица. А за да не умре надеждата, трябва да се следва нейният безкраен и неясен път: „Все по теля, все по теля!" И в най- тежките обстоятелства човек не трябва да пада духом, а да се надява, да вярва, да се бори за щастието си. Това е и художественото послание на Йовков, разкрил в своя разказ вечни истини на живота.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave