Четири години след появата си в периодичния печат Яворов вече е голям поет, осъзнаващ себе си като наследник на Ботев. Пенчо Славейков е всепризнат жрец на българската поезия, авторитет, който налага правилата в националния духовен живот. Вазов продължава да играе ролята на глас и съвест на нацията, въплъщавайки се във фигурата на народния поет. Над всички тях витае и образът на Ботев, чиято саможертвена смърт, съчетана с пророчествата на поезията му, го е поставила на върха като гения на българската поезия.
За разлика от своите велики предходници Димчо Дебелянов никога не се е стремил да изпълнява ролята на големия поет, на месията, на жреца, на националната съвест. Смъртта му, не по-малко драматична от тази на Ботев, също не се възприема като саможертва в името на големия идеал. Нещо повече – през десетте години присъствие на българската литературна сцена Дебелянов не събира смелост да издаде дори една стихосбирка. Едва след смъртта му неговите творби са събрани и издадени от приятелите. Но независимо, че никога не е възприеман като духовен водач, Дебелянов си спечелва трайно място в сърцата на българските читатели, наричан навсякъде „Димчо“ с оная интимност, която произлиза не от преклонението към литературната икона, а от искрената любов към близкия човек и изключителния поет.
Димчо Дебелянов присъства в историята на българската литература в ролята на poeta minore. Този италиански израз означава „малък поет“, стоящ в сянката на големите. Преносното значение на този израз обаче, свързано с музикалната терминология, определя Дебелянов като поет на интимността, нежността, тъгата и носталгията. Неговият лирически герой не е митичният владетел на Словото, а обикновен човек, страдащ от своята самота, разкъсван между копнежа по миналото и ужаса от усещането за пропиляна младост, отчаяно търсещ опора в бурния океан на „безстрастното време в неспира“. И точно това го прави толкова близък до поколения почитатели, които откриват в неговите стихове отглас от собствените си преживявания, израз на тъгите и носталгиите си. Обществото видя в поета Димчо Дебелянов не литературната икона, а човек, способен да накара всеки от нас да съпреживее най-интимните си вълнения, да ги осмисли и изрази. Така той се превърна в един от най-светлите образи на българската духовност, поредният голям талант на българската поезия.