Търсене на материали

1. Лирическият говорител в „Паисий“ най-често се обръща към: А) чужденците като причина за всяко зло Б) монасите от Хилендар като пазители на търпението В) владетелите от миналото като носител...

Йордан Радичков мисли за миналото като живо настояще, което непрестанно говори чрез спомена, мита и легендата, и затова неговата проза изглежда едновременно стара и нова – тя припомня архети...

1. Лирическият говорител в началото се обръща към „историята“. Това обръщение го представя като: А) обвиняващ и отхвърлящ събеседник Б) учител, който търси поука от миналото В) мълчалив свидет...

1. Към кого е насочено основното обръщане в стихотворението? А) Към безименния герой – работникът от фабриката Б) Към абстрактното понятие „история“ като събеседник В) Към поетите от предишн?...

1. Кой говори пряко в стихотворението? А) човек от „неизвестните“, който се обръща към историята Б) случаен летописец, който описва чужд живот отстрани В) чиновник, който преглежда архив и подб...

„Паметта срещу забравата“ не е литературно упражнение, а битка, която водим всеки ден, често без да си даваме сметка. Тя се случва в мига, когато затворим телефона и си спомним нещо важно; кога...

Да говориш за вяра в човешкия живот, когато около теб новините са пълни с тревоги, а денят бяга на бързи обороти, изглежда почти наивно. И все пак именно тогава думите на Вапцаров от „Писмо“ („...

Стихотворението „Писмо“ („Ти помниш ли…“) е създадено в епохата между двете световни войни. Това е време на криза, безработица, войни и страх, но и време на надежда, на търсене на изход и спра...

1. Каква роля има началната „сцена на общността“ при мелницата и кръчмата? А) Премества действието от селото към града. Б) Служи само за описание на място без допълнителна функция. В) Внася ком?...

„Повест“ на Атанас Далчев е лирическо стихотворение, което на пръв поглед изглежда тихо и спокойно, а всъщност говори за много тежко усещане – човек живее, но се чувства сам, откъснат от друг...

Когато отворя „Зимни вечери“, първото усещане е студ. Не само от снега, който „хрупка с вопъл зъл и глух“, а от студа на човешкото безразличие. Градът не е дом, а „черна гробница“, в чиято мъг?...

Когато четем „Зимни вечери“ на Христо Смирненски, имаме чувството, че вървим през един град, който не е само географско място, а цяло човешко състояние. Мракът, мъглата, скрежът, пустите улици...