Търсене на материали

Омръзнаха ми твойте пусти думи  омръзнал си ми много, дядо попе,  в гърдите пари като смърт куршума  и гният по хармана мойте снопи.

Не знам дали ще трябва още  да бъдеме така добри,  кръвта гори, блести от снощи  и мрак поляните покри.

Страшна смърт ли беше то за всички ни,  кой в мъглите мечът им пречупи?  Аз видях вратите с креп окичени  и в нивята - в кърви двата трупа. 

Глутница вълци яростно се спуща,  посевите в мъглите сиви спят  и ние със железните обуща  от ранина вървиме пак на път. 

Много мъка ли стене в душите ни,  много кръв ли е в наште души,  но езиците пак ненаситени  над ушите ми шепнат: руши!

Конници, конници, конници, кървави конници,  моя родино и пламнало родно небе,  де е народа и де е земята бунтовница,  де сме, о мое печално и равно поле! 

„Оставете тук всяка надежда!“ —     писа нявга ръката на Данте     над вратата на ада.     Данте беше andante     — и разнищваше мъдра пророческа прежда

Привечер е. Бавно, дебнешком сякаш, се спускат лилави сенки над града. Огромният слънчев кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива змия лежи шосето сред стихнали поля. И ето босо...

* Приказка за честта * Приказка за тинята В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент: покани ме Дявола — старият Дявол — дома си на чашка абсент.

В живота си нивга не бях се надявал     на толкова мил комплимент:     покани ме Дявола — старият Дявол —     дома си на чашка абсент.

Все там до моста приведен седи,     тегли полекичка лъка,     а над главата му ревностно бди     черната старческа мъка.

Всички, паднали за свободата     дето и да е, са наши братя —     пак по кръв, но само че пролята.