Атанас Далчев
Прозорец

   Ето нашето зимно стъкло.
   То не е, то не е сякаш същото:
   няма вече ни пътя, ни къщите:
   само бяла гора от сребро.

   И през нея минават прегърнати
   мойто братче и мойта сестра.
   В посребрената бяла гора
   накъде ли самички са тръгнали?

   Те вървят върху сребърен път
   и под мрежа от сребърни клони,
   посребрени листа се отронват,
   дъждове от листа ги валят.

   Мойто братче и мойта сестра
   преминават без страх под дърветата:
   няма вълци, нито има ветър
   в тази сребърна бяла гора.

   Там е само вълшебната птица
   с лъчезарните златни пера;
   мойто братче и мойта сестра
   нея търсят от цяла седмица.

   Чак на седмия ден призори
   ето тя затрептява, изгрява
   и във миг се запалва гората
   от горящите нейни пера.

   Дървесата възпламват, искрят
   и на капки сребро се разтапят.
   И отново изникват къщята
   и изплува познатият път.