„Дръж се, Паша, дръж се мъжки!“: „Борба до смърт“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Борба до смърт
След Богоявление хвана тежка зима. Нощем, под бледните лъчи на месеца, снегът блещеше като стъклен. Или небето потьмняваше пак и започваше да вали сух ситен сняг, който вякаш не падаше на земята, а само се въртеше във въздуха. Мъртва и глуха изглеждаше бялата равнина, като пустиня. И ето сред вятъра и виелицата се дочуваше проточен вълчи вой, самотен, плачлив, страшен. Тоя вой се издигаше, проечаваше могъщо и кръвожадно и изведнаж секваше. Тогаз, след късо мълчание, колкого да дойдат на себе си, захващаха да лаят кучетата, но повече виеха, отколкото да лаят, както правят всякога, когато усетят гад.
По стъпките, които беше оставил на снега, по гласа и големия страх у кучетата, можеше да се заключи, че вълкът не е от обикновените, а ще е някой много голям.
— Дошел е на вълците царя им, ей! — казвашв Петър овчарят. — Видях му стъпките — колкото ръката ми са, като стъпките на даначе. Аз ще река, че е някой единак.
— Какво е туй единак? — питаше Васил, който не разбираше от вълци, пък и много не се безпокоеше.
— Единак ли? Единак е… кога вълчицата роди, да речем, три-четири вълчета, измрат другите, а остане само едно. Тогаз туй вълче суче всичкото мляко на майка си, та става много голямо. Такъв вълк и като порасне, все самичък ходи и, дето се казва, сам си върши работата. Лоша гад! Проклета гад! — стисна зъби Петър и погледна към заснеженото поле. — Ама да ти кажа ли, Василе, нямам страх, Анадолеца ще му доде дохак — прибави Петър ободрен и се позасмя.
Анадолецът, или Пашата, както му казваха още, беше най-хубавото куче на Петра. То беше голямо, черно, с дълга космата опашка и с увиснали уши, каквито са ушите и козината на каракачанското куче. Анадолецът не приличаше на другите кучета. Преди всичко, самият му вървеж беше особен. Обикновено, кучетата, когато са добре разположени, вървят на ситен тръс, с вирната и завъртяна на кравай опашка. Анадолецът крачеше бавно, като мечка, гледаше надолу и от движението при ходенето главата му се поклащаше ту наляво, ту надясно. Погледът му беше самоуверен, горд. Другите кучета често се умилкваха около Петра или си играеха едно с друго и тогаз очите им весело светеха и около раззиналите им уста се явяваха бръчки, тъй че изглеждаше, като да се смеят. Анадолецът се държеше настрана, нежности не знаеше, беше сериозен и недостъпен.
Още през деня, когато подухването на вятъра донесеше до обонянието им миризмата на вълк, кучетата скачаха като ужилени и започваха да лаят. Анадолецът много не се тревожеше и както си лежеше, подигаше глава, помирисваше въздуха и глухо изръмжаваше — като че се чуваха далечни гръмотевици. След туй той слагаше глава на предните си нозе, но очите му горяха и будно следяха всичко.
Вълкът ви няколко нощи подред, обикаляше, както се вижда, около чифлика, но още не се решаваше да нападне. Въпреки туй Петър се беше приготвил да го посрещне. С червено, изпечено лице, с козявици на колената, с един кожух отдолу и друг отгоре, облечен от глава до крака в кожи и космат, като ескимосец, той поизчисти големия си черногорски револвер, поправи тук-таме и плета, дето беше се смъкнал. Вечер той грижливо прибираше овцете в саята, а сам, от страхда не се посрами на стари години, лягаше на вратата. Анадолецът и другите кучета оставаха отвън агъла.
Снегът си валеше, ситен, тих. Вълкът вече не се чуваше и Петър се поотпусна. Една вечер той излезе да наобиколи около чифлика. Снегът скърцаше под замръзналите му цървули. На едно място той видя, че кобилите от хергелята бяха се събрали накуп и пръхтяха, а едно куче се валяше в снега пред тях и се умилкваше. Петър не обърна внимание, върна се и си легна в саята. Отьън покрай плетищата бяха налягали доста овце, но Петър не ги прибра — нали вълкът не се чуваше вече?
Не беше изкарал един сън, когато овцете се урнаха отгоре му и го събудиха. Той отвори очи и като че се вцепени: един голям вълк със зинала червена уста (стори му се голям като магаре) гонеше овцете из агъла и която стигнеше, оставяше я мъртва на земята. Изпращя плетът, нещо като топка се втурна в агъла и ето вълкът, изправен на задните си крака, сгоеше срещу други страшни уста и страшни зъби. Анадолецът беше довтасал. Чуваше се ръмжение, като че се късаха вериги, вълкът и кучето се бореха все тъй прави, все тъй гърди срещу гърди.
Изтракаха челюсти като клещи, вълкът се прехвърли през плета, погнаха го кучетата. Тогаз Петър дойде на себе си, взе да вика и да стреля. Вълкът беше издавил седем овце, изпохапал беше още няколко. Но загубата не беше само тая. Като прегледаха на сутринта хергелята, видяха, че една млада кобила е с разкъсани ноздри, а отзад на хълбока и зееше и друга голяма рана. Тогаз се досетиха и разбраха какво куче беше видял вечерта Петър не беше куче, а вълкът. Вълците си служат с тая хитрост ще легне някой, ще се завъргаля из снега, ще се умилква. И някоя млада кобилка, подтиквана от неотразимо любопитство, ще тръгне да види какво е туй нещо, да го подуши. Тогаз вълкът скача и я хващаза ноздрите. Тъй беше направил и снощният вълк. Освен че е голям и силен, тоя враг изглеждаше да е и хитър.
Отсега нататък надеждите на Петра бяха само на Анадолеца. Той го хранеше добре с просяна каша, хвърляше му хапки хляб, които Анадолецът ловеше с устата си, както децата ловят топка. И драго му беше да го гледа: настръхнал, с щръкнала гъста козина, посипана със сняг, със запалени очи, като въглени. Върви той и се поклаща, горд, гневен, як като лъв. „Дръж се, Паша — викаше му Петър. — Дръж се мъжки!“.
В безстрашието си Анадолецът ставаше безразсъден. Една нощ кучетата се разлаяха, Петър излезе навън. Нямаше никакво съмнение — вълкът беше дошел. Изведнаж едно жълто куче се спусна в една посока, след него и другите. А след малко, като стрела, без да издаде звук, се спусна и Анадолецът. От лаенето се виждаше, че кучетата бяха се отдалечили. Изведнаж се чу страшна врява — лай, ръмжение, писък и — всичко утихна. След малко се върна Анадолецът, клекна и взе да ближе раните си. Върнаха се и другите кучета, но жълтото куче го нямаше. Вълците бяха го изяли.
От стъпките, които на другия ден внимателно разгледа, Петър разбра, че тоя път вълците са били много. Един вълк е подмамил кучетата, престорил се е, че бяга, и ги е увлякъл. Другите са ударили тогаз отзад и са ги обградили. Тъй бе разкъсано жълтото куче. Между другите стъпки Петър позна и стъпките на големия вълк. И той е бил тук. „Той е бил командиря им“ — мислеше си Петър.
Анадолецът се отърва от тая клопка, отърва и другите кучета. Явно беше как от ден на ден той ставаше по-безстрашен, по-лют. Още веднаж, докато имаше месечина, Петър го видя да се бори с вълка гърди срещу гърди. На два-три пъти те се оставяха и пак се залавяха. Анадолецът вземаше вече връх над вълка.
А зимата продължаваше. Върху старая сняг често преваляваше нов. Всичко живо изгладня и се устреми към селата. Сутрин по пресния сняг личаха дирите на яребици, на зайци, на лисици. А малко по-настрана — из дълбочината на полето — идеше уединената пътека и едрите стъпки на вълка.
Нощите станаха тъмни, падаше и мъгла. Петър прибираше овцете в саята, а сам, както по-рано, лягаше на вратата. Той не виждаше вече вълка, но знаеше, че дохожда чуваше ръмжение, чуваше тракане на зъби, кучетата лаеха като попарени. На другия ден Петър разглеждаше дирите по снега. Той беше доволен, усмихваше се: все по-далеч и по-далеч се местеха дирите на вълка. Зъбите на Анадолеца го караха да се връща и да завива настрана.
— Василе, ношес вълкът пак мина под прозореца ти — казваше весело Петър.
— Мина ли? Аз не съм го усетил.
— Мина, ама към саята не смседа припари. Анадолеца го връща.
Като се върнеше, Петър изнасяще малко хляб наАнадолеца. „Брава, Паша, брава“ — говореше той и го гледаше възхитен. И в неговите очи кучето му се виждаше страшно: охранено, с широк закръглен гръб, с гневни очи. Едвам поглеждаше Петра, като че не го познаваше. „И то е същи звяр, и то е като вълка“ — мислеше си Петър.
Като разбра, че вълкът е вече надвит, на Петра се дощя да го досвърши, да го доунищожи. Той взе да пази нощя с пушка, но вълкът не дохождаше. Нямаше го, когато пазеше, дохождаше, щом се прибереше. Тогава Петър намери стар вълчи капан и го постави на пътя на вълка. Сега вълкът не минаваше вече и покрай прозореца на Василя, а посрещнат от Анадолеца по-далеч, завиваше настрана, тръгваше по една пътека и прескачаше през дълбокия ров, който ограждаше градината. На това място беше сложена вместо мост една дъска, но вълкът не минаваше по нея, а прескачаше от единия бряг на другия. Там, дето винаги бяха се забивали в снега преднита му нозе, Петър постави капана. Той беше завързан с верига за железен кол, прикрит беше добре.
Тая нощ, като за проклетия, Петър спа дълбоко. Чу на два-три пъти в съня си ръмжение, каза си дори: „Много дълго се борят“, но не стана. Когато взе да се развиделява, отърча при рова. И остана като гръмнат не вълк беше се хваная в капана, а Анадолецът. И беше мьртъв, вкочанен. На гърлото му имаше голяма рана, като че беше заклан. От кръвта имуснегът беше начервен.
Петър разбра каквобеше станало: кучето и вълкът бяха се давкали и късали цяла нощ. Друга кървава диря се виждаше по снега и отвеждаше към полето. Петър я проследи, направи две-три крачки и подигна очи: в дрезгавината, не твърде далеч, той забеляза вълка. Той не бягаше, не вървеше, а едвам се влачеше. Направеши една-две крачки и падаше, опитваше се да стане и пан се поваляше. И той губеше последните си сили, и неговата кръв изтичаше…
Изумен от туй, коего виждаше, Петър забърза към чифлика, за да обади на Василя. Ситният сняг валеше пред него във въздуха, удряше го по лицето, влизаше в очите му.
Свързани материали
„Три стъпки и една рязка“: „Вълчицата“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
„Отваряй си очите, момче“, повтаря старият овчар на младия, а младият се смее: вълкът бил куче. Разказът тръгва от този спор и го довежда до единствения възможен отговор. Тук е даден пълният текст на творбата. В началото е представена самата вълчица: как Петър овчарят я познава още от зимата по следите в снега, защо е станала дръзка и настървена и как пакостите ѝ стават толкова големи, че хората започват да говорят за цяла глутница. Следва историята на нейното появяване по тези места: глутницата от миналата зима, хайката на селяните, раняването и скривалищата навътре в гората. Разказано е и какво се случва, когато ловците от Сърнено ѝ отнемат вълчетата, и по какъв страшен начин звярът напомня за себе си в същото село. Втората част е за Давидко: високото голобрадо момче, което не се страхува от вълк, и двете вечери, в които вълчицата отмъква овца пред очите му. Начинът, по който животното носи плячката си, е описан подробно, а промяната у самия овчар след всеки такъв случай е предадена с няколко изречения, които обикновено се цитират при характеристиката на героя. Последната среща между двамата е в ранното утро край пътя. Как завършва тя, се разбира едва в заключителните редове, а картината, с която Йовков затваря разказа, е сред най-запомнящите се в прозата му. Текстът е подходящ за четене в час, за читателски дневник, за характеристика на Давидко и на Петър овчарят и за наблюдения върху начина, по който Йовков представя животното наравно с човека.
Кучетата не го залаяха: „Нощен гост“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Един-два часа преди съмване, в тъмния агъл при овцете, чичо Митуш и малкият Митко подкарват стадото към стъргата, а млякото започва да шурти във ведрата. В същата нощ пристига непознат човек, когото кучетата пропускат, без да залаят. Разказът „Нощен гост“ от Йордан Йовков е поместен тук изцяло, дословно и без съкращения. Пълният текст следва цялата нощ: доенето и подвикванията на детето, звездите, по които се мери времето, разпита, който овчарите правят на новодошлия, и името, с което той се представя. Голяма част от разказа заема историята, подхваната от госта зад плета, в тъмното: за Божил кехая, за облога му с една мома и за нощния път до чешмата, край която, разправят, излизала жена. Тази вмъкната легенда е дадена така, както Йовков я е написал, заедно с това, което се случва после със самия Божил кехая. Съмването сменя гледната точка: на дневна светлина овчарите виждат кой всъщност е нощният им гост, а сцените с прясното мляко, кучетата при коритото и намирането на изгубената овца водят до тихия финал и до думите, които чичо Митуш не успява да изрече. Тълкуване не е прибавено: изводите за странния човек, когото животните приемат, и за срещата между разказ и живот остават за читателя. Текстът върши работа при четене преди час, при преразказ, при цитиране в анализ или в интерпретативно съчинение и когато се търси дословно точен израз.
Гониха го трима, а го хвана друг: „Лов с хрътки“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зимно поле, четири хрътки на въже и нито един заек, който да оправдае излизането. Разказът на Йордан Йовков е поместен тук в пълния си текст, без съкращения и без тълкуване. Началото обяснява правилото на този лов: заякът остава за онзи, който пръв стигне до хрътката и го отърве изпод лапите ѝ. Оттам идва и очакването за надпрепускане, конете се разпалват, Мавроди повтаря на татарина Юсуп да държи въжето и да пуска отведнаж, а наоколо цари мъртвило и по снега личат само дири. Обратът идва, когато далеч между черните буци пръст се раздвижва нещо живо. Оттам нататък текстът следи гонитбата, отначало объркана, защото хрътките са пуснати, когато не е трябвало, а после водена по правилата на този край, с двама ездачи отстрани и един в средата. Проследени са завъртанията на стария вълк, умората, която го изяжда, преминатите мери на три села и селото, което гледа отстрани, без никой да се притече. Развръзката е на един стръмен склон над замръзнала вада и в нея се намесва човек, когото ловците дори не са забелязали. Какво прави той и как свършва гонитбата остава в самия текст. Финалът добавя и разказа на Мавроди за дядо Филчо, и мълчанието на слугата Марин, което казва повече от думите. Текстът е подходящ за четене в час, за преразказ, за характеристика на героите, за съчинение върху силата и достойнството на обикновения човек у Йовков и за търсене на точни цитати.
Конят, който помни свободата: „Едно време“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Разказът на Йордан Йовков е поместен тук изцяло, без съкращения и без придружаващ разбор. Началото е сцена на сундурмата: осемдесетгодишният Димитър Медара, някогашен хергеледжия при хаджи Петър, чака чичо Митуш и се заглежда в полето. Портретът му е даден с усмивка и с точност до последната дреха, чак до дългия хергеледжийски камшик, който отдавна не му трябва, и до червеното шалче, с което крие белега на врата си. Оттам споменът отвежда повече от четиридесет години назад, при черния жребец на хаджи Петър. Йовков го описва подробно: как стои в тъмния обор, как се ослушва нощем за звънците на хергелето, как води стадото на водопой и как го пази. Успоредно върви враждата му с кулестия жребец, разпалвана от самите слуги, която минава през няколко сблъсъка и стига до решителен двубой на зелената поляна. Втората половина е за сблъсъка между човека и коня. Медара иска да го подчини и да го откъсне от хергелето, жребецът иска само едно. Тук са вплетени и обясненията, заради които разказът е удобен за час: кога и как спят конете, какво е мочуга и защо тъкмо тя, а не камшикът, е оръжието на хергеледжията. Оттук тръгва и нощта със сухите светкавици, оставила белега на врата на стария хергеледжия. Финалът се връща на сундурмата, при чичо Митуш, и добавя няколко изречения за по-нататъшната съдба на жребеца. Подходящ за четене в час, за преразказ, за характеристика на Медара и на черния жребец и за съчинение върху свободата и подчинението в творчеството на Йовков.
Не ща везирин да ставам: „Капитан Петко войвода“ от Николай Хайтов, документалното повествование за родопския хайдутин
Разказът за Петко Киряков започва не с него, а с отсечената глава на друг войвода, забита на кол и отнесена в Одрин срещу награда. От тази сцена Николай Хайтов повежда своето документално повествование за най-необикновения родопски хайдутин. Текстът е историко-документален разказ, стъпил върху предания, спомени и дати, и следва живота на войводата в хронологичен ред, разделен на глави със самостоятелни заглавия. В началото е възстановена обстановката в Беломорска Тракия и Родопите след гибелта на Ангел войвода: властта на бейовете и кърагаларите, безнаказаността на разбойниците и усещането, че вече няма кой да защити раята. Следват страниците за детството на Петко в Дуганхисар, за многолюдното семейство, за годините му като овчарче по чужди чифлици и за упорития му стремеж към учение, на който баща му се противопоставя. Отделно е разказана съдбата на брат му Матьо и завистта, която я предизвиква, защото именно тя изпраща седемнадесетгодишното момче в гората. Оттук нататък повествованието следва хайдушките години: първите излизания в планината, зимуването по ятаците, сблъсъците с потерите, пленяването на дружината и месеците във вериги, бягството и разчистването на сметките с човека, отнел главата на Ангел войвода. Самостоятелни глави са отделени на онова, което Хайтов нарича тайното оръжие на хайдутина, тоест на отношението му към бедните независимо от вяра и народност, а по-нататък и на годините му като юнкер в Атина, на Критското въстание, на първите му морски приключения и на завръщането в родните гори. Разказът е воден живо, с диалози, с народни песни и с говора на епохата, и е подходящ за четене по литература и история, за реферат и за самостоятелна работа върху образа на българския хайдутин.
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.