Кучетата не го залаяха: „Нощен гост“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Нощен гост
Беше рано, един-два часа, докато съмне Чичо Митуш и Митко влязоха в големия агъл, дето бяха овцете, но ннщо не можеше да се види. Малко по малко очите им свикнаха на тъмнината: покрай плетищата, прислонени надлъж една до друга или насъбрани на купчини сред агъла, овцете стояха кои прави, кои легнали и си преживяха. Откато още по Петровден продадоха агнетата им, те ги забравиха и вече не блеяха. Напасли се бяха добре, почиваха. Тук-таме някоя ще пръхне, ще кихне, друга по-натъй ще забуха и ще закашли, като старица. И някое звънче треперливо ще издрънка.
От големия агъл отделиха четиридесет-петдесет овце и ги вкараха в по-малкия, при доярника. Мирни досега, овцете се урнаха, като че подгонени от вълк, звънците им издрънкаха. Чичо Митуш затвори добре вратниците, тури в ръцете на Митка тънката пръчка, която държеше, и каза:
— Хайде, подкарвай сега. Викай: ръй! ръй!
Тозчас в тъмнината проеча тънкият гласец на Митка.
— Ръй, ръй! — повтаряше той много често и шибаше с пръчката по меките вълнести гърбове на овцете, наредени на гъсто една до друга.
От другата страна на стъргата вече бяха седнали да доят Давидко и Петър овчарят. До тях седна и чичо Митуш. Всеки, като понадигаше едната си ръка, почакваше да мине овцата под мишницата му, след туй я хващаше и я задържаше над ведрото. Тънките с сруни на млякото заудряха сухо и беззвучно най-напред, тъй като ведрата бяха празни, но след малко, като издоиха повечко овце, взеха да се чуват по-ясно и да шуртят. Във въздуха, освен миризмата на овчи тор, усети се и приятният дъх на прясно мляко.
— Ръй! Ръй! — подвикваше Митко.
Тъмно беше наоколо. Най-много звезди като че бяха събрани на югоизток, струпани на гъсто, на гъсто, едни дребни като точици, други по-едри. Най-много се хвърляха в очи три големи звезди, наредени една под друга, като права черта, насочена малко полегато към земята. А пред тях, като разпален въглен, светеше друга, още по-едра звезда.
Овчарите с висок глас си приказваха нещо. Понякога някоя овца се заинатяваше и не искаше да излезе. Ако се случеше на чича Митуша, той ще я помами, ще я поеме с добро. Петър овчарят се сърдеше, а още повече се сърдеше Давидко: ще изтътрузи овцата, ще я хване за вимето и ще я дръпне силно към ведрото. Някоя по-страхлива и по-пъргава овца успяваше да избяга. Давидко я настигаше и хванал я за задния крак, влечеше я към стъргата.
— Не мъчи добитъка! — викаше чичо Митуш. — По-кротко.
Изведнаж залаяха кучетата. Залаяха, но скоро замлъкнаха, като джафнаха още веднъж-дваж лениво и пресечено, както правят, когато престанат да лаят и лягат на земята. Овчарите сезачудиха. Кой можеше да мине тъй между кучетата? Свой човек ли е? Да не е Васил? Да не би пък да си е дошъл господарят? В същото време зашляпаха стъпки, идеше човек, дойде и се спря до плета.
— Добро утро ви! — извика троснато той.
Лицето му не се виждаше. Стоеше отвъд плета.
— Кой си ти? Какъв си? — попита Петър овчарят. — Какво търсиш по туй време?
— Их, бай Петре, като че не ме познаваш! — обади се с укор непознатият. — Аз съм, Алипия. Бе една овца ни се изгуби; къде не я търсих, не мога да я намеря. Питаш кой съм: Алипия от Сърнено, от Тонювата къшла. Алипия Вътев Тарпански. Няма я овцата. Чорбаджията рече: иди, кай, да видиш, може да е у хаджи Петровите.
— Бе, приятелю — каза Давидко, — ти какви магии правиш на кучетата? Защо не те лаят кучетата? Ти май не си чист човек.
— Гледай го сега, не съм бил чист човек — не ида нито да крада, нито да убивам. Кучетата познават чиляка. Пък и аз не им махам, вървя си. Овцата може да е у вас. Иди, кай чорбаджията, да видиш.
— Няма чужда овца тука — каза Петър овчарят. — Пък ако искаш да видиш с очите си, почакай, до като съмне.
— Ще почакам, ще почакам — съгласи се Алипия. — Като съм дошъл по работа, ще почакам, защо да не почакам.
Той се спотаи зад плета в тъмнината. Чичо Митуш стана и наедно с Митко докараха още овце.
— Ръй! Ръй! — по-високо завика Митко.
Млякото шуртеше във ведрата. Голямата звезда, която вървеше пред трите звезди, като пред кола, беше дошла посред небето и като че беше се спряла. Дълги лъчи, като жици, се спущаха от нея.
— Ти като си от Тарпанските — каза чичо Митуш, — да не си от рода на Божил кехая? И той беше Тарпанец.
— Не съм, не съм. Де щяло… Ний сме от други.
Зад плета зацъка огниво; Алипия си палеше цигара. След малко, с цигара в уста, той заговори:
— Божил кехая, казваш; чувал съм и аз за него. Те са други Тарпанци, богати. Ний сме сиромаси хора. Тоя Божил кехая веднаж, чувал съм, се обзаложил с една мома. Тогаз овчарите не дохадяли още в Добруджа, а ходели в долното поле, пък през лятото — в Балкана. Та отишъл веднаж Божил кехая на седянка. Коя от вас — рекъл на момите, — коя от вас може да доде ноще на планината, при Иванкина чешма? Която доде, ще и харижа един овен с варакладисани роги и ще и дам и две жълтици да си направи нещо. Ха де! Коя ще доде?
Една мома рекла: „Аз ще дода.“ „Не можеш!“ „Мога.“ „Добре — рекъл Божил кехая, — на ти моя нож. Като додеш до чешмата, ще пиеш вода, сетне ще идеш наблизо на полянката и ще забиеш ножа. Аз, като дода на сутринта и като видя ножа, ще позная, че си дохождала…“
И отишло момичето, ей! Хубаво било… Младо било…
— Да не е Дойна? За нея има песен.
— Не е Дойна, не. Таз Венда се казвала. Тръгнала, ноще, тъмно… Ама нали дала дума. Пък и може да са се любили с Божила. Върви. Час ли вървяла, два ли, стига до чешмата. Забравих да ви кажа, че там, до чешмата, има гроб, казват, жена излизала ноще, страхуват се хората. Таз жена идела на чешмата, плискала се, миела се, сетне сядала на плочата горе и си чешела косата…
Та дохожда момичето до таз чешма. Няма никой, тъмно, страшно. Дошло то до чучура, плиснало се по лицето, пило вода, па отишло настрана, приседмало и със се сила забило ножа в земята.
— Браво! — извика Давидко.
— Добре, ама като рекло да стане, не може. Някой го държи, тегли го. И пукнало се сърцето на момичето и там умряло.
— Уплашило се.
— Уплашило се. Помислила, че оназ, жената, я хванала и я държи. А то — като забила ножа, забила и престилката си. И не може да стане…
— Гледай, гледай…
Настъпи тишина. Беше тъмно и не можеше да се види какво има по лицата на овчарите. Но чичо Митуш стана да докарат други овце с Митка и като стана, въздъхна. Давидко и Петър овчарят изляха пълните ведра в чебура и пак дойдоха на местата си. Алипия мълчеше. Голямата звезда беше отошла доста настрана.
— Е, какво станало после? — попита чичо Митуш, като дойде и седна на мясюто си. — Какво направил Божил кехая?
— Какво ще направи? Нищо. Живял си човека, оженил се за друга. Баща ми казваше, че големия му син, Рахня, го убили арнаути, джелепи. Отишъл Божил кехая и като погребвали Рахня, припаднало му и се схванал. На кон другия му син го довел в Жеруна. Не се оправил вече. Веднаж рекъл: занесете ме на къшлата да видя как блеят и как играят малките агнета. Занесли го, ама пак му призляло и там на къшлата умрял.
Алипия замълча. Зачу се пак как шурти млякото във ведрата.
— Ръй, ръй! Ръй, ръй! — викаше Митко.
Още няколко пъти докарваха овце. И ето че почна да се развиделява. Най-напред ясно се провидяха плетищата и белите волски черепи, набучени по коловете, за да плашат вълците. Изток почервеня. Притискани като че ли досега от мрака, поляните светнаха и се засмяха. На избледнялото небе беше останала, отишла далеч по пътя си, само голямата звезда, смалена сега като точица.
На овчарите им беше леко, че свършиха работата си. Митко, бос, с подигнати крачоли и остригана глава, се хилеше с пръчката в ръка. Сега видяха добре и Алипия. Тоя човек ли беше дошъл през нощта и беше разказал за Божил кехая? Нищо човек: стар, с бяла коса и с набола бяла брада, дребничьк. И дрипав беше, окъсан. Той вече не гледаше овчарите, а като държеше тоягата си под мишницата, със спуснати бели вежди гледаше към стадото. Търсеше овцата.
— Почакай малко, ще идем да видим двама — му казваше Петър овчарят.
Чебурът беше пълен, току-речи, догоре с мляко. На една върлина, изгладена и лъсната от мас, Давидко и Петър овчарят го занесоха на рамо пред мандрата. Чичо Митуш махна цедилката, гребна мляко с едно тенекиено канче и го подаде на Митка.
— На, Митко. На да пиеш!
Митко се усмихваше, после престана да се усмихва, пое канчето с две ръце и загълта още топлото сурово мляко.
Давидко и Петър овчарят се стягаха, туряха във вулиите си хляб и по една бяла буца сирене. Чичо Митуш напълни каменното корито със суроватка, а Давидко изкрещя: едно през друго, тичешката, кучетата надодоха и залокаха суроватката. След туй Бачо и Мурза, най-големите кучета, се сдавиха. Имаше десетина кучета, които, като се облизваха и въртяха гневни, кръвясали очи, ходеха насам-нататък. Алипия беше между тях и те нищо не му казваха.
— Бе тебе още ли не са те изяли кучетата? — смееше се Давидко. — Зелени очи имаш ти, шмекер си…
Алипия гледаше все към стадото. Една овца — най-обикновена, кафява овца — беше отишла до плета и се чешеше. И както се чешеше по рамото, гледаше насам, към къшлата, и без да има защо, сегиз-тогиз поблейваше.
Застанал сред кучетата, Алипия, гледаше тая овца. И когато тя поблейваше, той леко кимваше с глава. Като че искаше да каже: „Таз е…“
— Овцата е тука — рече той, като се възви към Петра овчаря. — Ей я хи, де се чеше…
Петър овчарят не каза нищо, а сърдит тръгна към овцете. Тръгна с него и Алипия.
Като подгони овцата, Петър овчарят лесно я хвана с гегата си. След туй, като я държеше с едната си ръка, с другата взе едното и ухо, за да види белега: белегът не беше техен, хаджи Петровият, а чужд.
— На ти я, като е твоя! — каза Петър овчарят и бутна овцата към Алипия.
Овцата, като замаяна, не избяга, а остана там.
— Пшт, пшт, пшт… — мамеше я Алипия, извади от шарената си тъкана торба трохи и и ги даде на дланта си. След туй вече не погледна овцата. Със скръстени ръце отпред, с тоягата под мишница, той си тръгна. Тръгна и овцата след него.
— Останете си със здраве! — каза той. Към чича Митуша извика по-високо: — Останете си със здраве!
Чичо Митуш го погледна.
„Чуден човек!“ — помисли си той. Щеше да каже нещо, но погледът му се спря на Митка: както беше полегнало на сундурмата, сложило глава на един мях, напълнен със слама — овчарска възглавница, — детето беше заспало.
„Приспа го млякото — помисли си чичо Митуш, взе един ямурлук и го зави. — Ех, Митко, ех, овчарино! Какъв овчарин ще ми станеш ти! Ще се напиеш с прясно мляко, ще заспиш, а вълка ще доде и ще ти издави овцете. Ех, Митко, ех!…“
Чичо Митуш се подигна и погледна пак след Алипия: той все си вървеше из пътя, а след него припкаше овцата.
Свързани материали
„Три стъпки и една рязка“: „Вълчицата“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
„Отваряй си очите, момче“, повтаря старият овчар на младия, а младият се смее: вълкът бил куче. Разказът тръгва от този спор и го довежда до единствения възможен отговор. Тук е даден пълният текст на творбата. В началото е представена самата вълчица: как Петър овчарят я познава още от зимата по следите в снега, защо е станала дръзка и настървена и как пакостите ѝ стават толкова големи, че хората започват да говорят за цяла глутница. Следва историята на нейното появяване по тези места: глутницата от миналата зима, хайката на селяните, раняването и скривалищата навътре в гората. Разказано е и какво се случва, когато ловците от Сърнено ѝ отнемат вълчетата, и по какъв страшен начин звярът напомня за себе си в същото село. Втората част е за Давидко: високото голобрадо момче, което не се страхува от вълк, и двете вечери, в които вълчицата отмъква овца пред очите му. Начинът, по който животното носи плячката си, е описан подробно, а промяната у самия овчар след всеки такъв случай е предадена с няколко изречения, които обикновено се цитират при характеристиката на героя. Последната среща между двамата е в ранното утро край пътя. Как завършва тя, се разбира едва в заключителните редове, а картината, с която Йовков затваря разказа, е сред най-запомнящите се в прозата му. Текстът е подходящ за четене в час, за читателски дневник, за характеристика на Давидко и на Петър овчарят и за наблюдения върху начина, по който Йовков представя животното наравно с човека.
Кучето, на което пъпът му е хвърлен на пътя: пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков
Куче се появява на прага, изяжда комата хляб, полудува от радост, а след няколко дни отново поема нанякъде. Пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков е поместен тук без съкращения. Разказът започва със завръщането на жълтото куче в чифлика и с мърморенето на чичо Митуш, който го хока и в същото време му отчупва залък след залък. Оттам повествованието обяснява с какво то се различава от Лефтер, Петрика, Джюли и Калпазан: другите пазят къщата и добитъка и знаят, че са слуги, а жълтото куче живее за себе си и обича да пътува. Средната част е низ от завръщания и изчезвания, всяко със свой повод и своя история: срещата с овчаря край Сърнено, лозята и мисирлиците, пъдарят със сачмите, тенекията за масло на тавана и смехът на целия чифлик. Отделен епизод отвежда чичо Митуш чак до границата, където изгубените волове и три чужди кучета го поставят в положение, което го засяга много повече, отколкото сам си признава. Финалната сцена е нощна и дъждовна, а последното изречение оставя стария човек лице в лице със скитника, когото така и не е успял да задържи. Разказът е подходящ за работа върху Йовковия поглед към човека и животното, върху образа на чичо Митуш и върху темата за свободата и привързаността. Удобен е и за точно цитиране в интерпретативно съчинение, и за преговор преди изпит.
„Не си давам коня, той ми гледа децата“: пълният текст на разказа „Бялата алаша“ от Йордан Йовков
Стар бял кон, впрегнат на кладенеца в чифлика, и едно босо момче, което върви в самите му стъпки: тук е поместен целият текст на разказа от цикъла „Ако можеха да говорят“, без съкращения и без чужд коментар. Началото е самата работа на кладенеца: скърцащата макара, въжето, черно като змия, обиколките в кръг и камшикът на Митко, който се забравя. Оттук Йовков се връща назад към миналото на коня, към годините при стария господар и към това как сивият кон побелява и става алаша, но запазва нещо от царствения си вид. Следва редът на дребните отмъщения между момчето и коня, а после и случката с Васил през зимата, която променя всичко и води до решението за продажбата. Втората половина е поредица от завръщания. Конят се появява отвън на вратника, отслабнал и в рани, и чака да го приберат. Появява се и новият му стопанин, Иван Блажния, а разговорите между него и Васил стигат до въпроса, върху който целият разказ държи: къде е домът на едно животно и кой всъщност се грижи за него. Отговорът е оставен в думите на бедния селянин и в последното изречение за коня. Пълният текст е удобен за характеристика на белия кон, на чичо Митуш, Васил и Иван Блажния, за наблюдение върху хуманизма и мекия хумор у Йовков, за търсене на точни цитати и за подготовка на преразказ или съчинение.
Отлаганото пътуване на чичо Митуш: „При своите си“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Трима ратаи лягат между две кладни след дълъг ден около вършачката и загледани в звездите, започват разговор за това къде отива човек и защо камъкът стои хиляди години. С тази нощ започва „При своите си“ на Йордан Йовков, поднесен тук в пълния си текст, без съкращения. Оттам нататък се нижат всекидневни случки в чифлика и всяка добавя по нещо към образа на стария чичо Митуш: обещаното и все отлагано пътуване до родното село, където живи вече няма, новите дрехи, ушити нарочно за път от Петър Джумалията, спорът с Аго за бития добитък и думите, че по родните му места на воловете казват ангели. Разказът върви бавно, с диалог, който носи говора на чифлика, и с описания на нощното небе, докато една привидно дребна случка с тежкия камък пред дама не променя посоката на действието. Финалните страници са сред най-тихите у Йовков и оставят на читателя сам да разбере какво стои зад заглавието. Текстът е даден с авторовия правопис, което го прави удобен за четене на глас, за точно цитиране и за отбелязване на ключовите епизоди. Подходящ за подготовка на характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за съчинение върху темата за дома и своите и за съпоставка с други Йовкови разкази.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
Воловете, които познават имената си: разказът „Всеки с името си“ от Йордан Йовков, пълен текст
Нова година в чифлика, именен ден на готвача и една кола с бели волове, окичени със златен варак. С тази картина започва разказът, чийто пълен текст е даден тук, без съкращения и без преразказ. Първите страници въвеждат чифлишкия свят: празника на Васил одаджията, скарването заради кокалите в чорбата и чичо Митуш, старейшината на аргатите, който излиза пред дама тъкмо когато воловете се връщат от кладенеца. Йовков описва подробно бавното им прибиране, зимната отпуснатост на полето и навиците на всяко животно поотделно. Средищната сцена е вързването на воловете. Чичо Митуш вика имената едно по едно и от неподвижното стадо тръгва само този, който чуе своето име. Оттук се ражда и спорът с Аго дали добитъкът разбира човешката реч, в който старият аргатин излага цялата си вяра за ума, търпението и достойнството на вола. Финалната част е разказ в разказа: спомен за един стар човек от селото и за последната му молба, който придава на творбата друг мащаб. Развръзката е оставена за самия текст. В текста си личат и типичните за Йовков похвати: пестеливото описание, което със свои детайли изгражда цяла картина, диалогът, в който всеки герой говори със свой глас, и вниманието към имената като към нещо, което отрежда на всяко живо същество неговото място. Заглавието получава пълния си смисъл едва след последните редове. Подходящо за характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за разбор на името като знак за достойнство и за точно цитиране в съчинение или в устен отговор.