„В полите на Витоша” – философски измерения на трагичното
Зареждане на оценките…
„В полите на Витоша” – философски измерения на трагичното
“В полите на Витоша” е отпечатана през юли 1911 г., но реакциите на критиците са ужасни. Ето част от тях:
Ако авторът й не бе Яворов, тя не би вдигнала голям шум. Интересът към нея се дължи не толкова на съдържанието и формата й, колкото на името на един даровит лирически поет. Разгледана в художествено отношение, тя има повече недостатъци, отколкото предимства, Боян Пенев.
Авторът няма елементарни познания по теория на драмата. Работата му е една непостигнала целта си спекула, още един документ за принизеността, от която се мъчи да излезе литературният живот в страната, Антон Страшимиров
Трагедията на П.Я е преди всичко скучна, отегчителна и безполезно претрупана с излишни сцени и явления, които не допринасят за действието, а само измъчват зрителя, Григор Чешмеджиев
“В полите на Витоша” е едно нищожно, едно несъществующе литературно дело, Кирил Христов
Независимо от непознаването или несъобразяването с теорията на драмата, пиесата изобразява по един чудесен начин особеностите на забогателите нечестно българи; политиците, които политиканстват в името на материални облаги; идеалистите, които се борят за всичко и не получават нищо; жените – наивни по детински девойки или нравствено омърсени съпруги…
Историята на драмата е историята на Яворов и Мина. Той е Христо Христофоров, тя – Мила Драгоданова. Христо е член на политическа партия и общественик, адвокат, който работи върху дела, които само съвестта му позволява да приеме. Мила е на 20 години и е по-малката сестра на Стефан, политик в пълния смисъл на думата, авторитарен тип, държащ да се въздигне в обществото и да царува над него не с чест, а с пари и власт. Жената на Стефан, Елисавета, е щастливо омъжена, въпреки че в края на пиесата разбираме, че и тя самата не се е омъжила по любов, а по дълг, в търсене на богатства (първоначално била влюбена в някакъв офицер, от когото се отказала). Чудомир е братовчедът на Мила и Стефан и неговият образ е жизнено необходим на драмата – той е веселякът, той е саркастичните думи, звучащи като присъди върху компрометираното общество, чийто представители са Стефан и Елисавета, а е и свързващото звено между Христофоров и Мила, предавайки съобщенията и писмата им помежду им, той е купидонът, който се превръща в Балтазар. Годеникът на Мила, натрапен й от семейството, е д-р Васко Чипиловски, лекар със завидно образование и богатство, който е влюбен в Мила, но неговата роля не е на злодей по шекспировски – той безсъзнателно застава на пътя на многогодишната любов, дълго и грижливо пазена в тайна, подтикван от егоистичните стремежи на Стефан и сам повярвал си по парвенюшки, че е „партия“, която никоя не би дръзнала да откаже. Последните герои са семейство Петрович, които са двата стълба на умиротворение в атмосфератата на бурните страсти на останалите герои. Бай Марко е стар политик, който е подпомогнал Стефан, но впоследствие се отвращава от безморалното чудовище, в което той се е превърнал, а г-жа Амели (чужденката) е деликатна дама, закрилница на Мила и помощница на семейството в най-трудните му часове.
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ е встъпително. Още там прозират характерите на героите, които обаче до края на творбата претърпяват големи изменения. Христофоров не присъства физически в него, но всички реплики по негов адрес възбуждат желанието на зрителя по-скоро да го опознае лично; харизмата му е невероятна и личи в омразата, с която го обсъждат Стефан и д-р Васко, в уважението в думите на бай Марко по негов адрес (“Той не е от ония, които могат да депозират ума си в централното бюро на една партия и да оставят на други грижата да мислят за тях”) и разбира се, в любовта на Чудомир и Мила към него. Тук проблясва и мотивът за модерния по онова време политик, който зад фасадата на “народен човек” е чист материалист и нищо повече. Причината Стефан да презира Христофоров, е, че двамата са политически опоненти, а и Стефан тъкмо го е победил на изборите (разбира се, нечестно). Но понеже дори противниците на Христофоров го уважават, това е унизително за Стефан, разяждан от завист. Христофоровците Стефан смята за низши, за втора ръка хора, за бедняци. И така, когато Стефан разбира за любовта между сестра му и омразния противник, той е потресен и прави скандал на сестра си.
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ е в градското казино. Започва със сцена между Христо и четирима събеседници, като в думите на главния протагонист Яворов е вложил своята философия за реда в обществото, каквото трябва да бъде: “И една материална култура не служи за нищо, щом не е условие за реализирането на духовни цели. (…)Аз искам наука, литература, всички изкуства….” Тоест материалното богатство е не (само)цел, с постигането му светът не достига своя апогей нито спира да се движи, то е полезно, но полезно, защото с негова помощ може се постигне интелектуалното развитие и съвършенство, в което човекът на културата и просвещението така силно вярва и към което се стреми с всички налични сили. Това са посланията на интелектуалеца Яворов към българската публика.
Диалогът между Христофоров и Стефан е напрегнат, но ключов – след него у Христофоров настъпват бурни промени. Циничното отношение на политика събужда у Христо размишления за безсъдържателните илюзорни мечти за сватба с Мила – той е беден, тя богата; той не може да й осигури материално благоденствие, най-много – само страдания, породени от лишения, които тя не би могла да понесе. Идеалистът може да търпи униженията на общественото положение и липсите, но как би си простил, ако ги натрапи на жената, която обича?
Цялото ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ е изпълнено от тайната среща между Мила и Христофоров на гробищата. Изборът на това място от Яворов далеч не е случаен. То е символът на предстоящия финал, но и нещо повече – онова пророчество, за което вече стана дума във въведението на тази статия.
Сцената е изключително силна. Тя е рожбата на философско-поетическия дневник на Яворов, на жестоките преживявания в реалния му живот. Идеалът за любовта на поета е въплътен в думите, които двамата влюбени си разменят, коментар върху които не е необходим.
Мила: “…аз имам само тебе… Аз те чакам просто като съдържание на моя живот…”, “Струва ми се, че съм едно бездушно тяло, само тяло, което чака твоята душа, предопределена да се въплъти в него.”
Христофоров: “Би трябало аз тебе да се моля, защото ти си за моето мъжко дело онова, което е духа на един бог в неговото творение”, “Поета, философа, учения, политика, воина – ако стане чудо и им се каже, макар в най-високия момент на творчество или дело: „Изчезна жената от света!“ – те биха попитали: „Ще ни откаже ли гробове земята!“ Мъжът служи на жената и се жертвува ней – и телом и духом, на всяка стъпка, при всички обстоятелства”, “Мъжът живее за жената, а жената – за неизповедимите цели на битието…”, “За кого ще работя аз, за кого ще мисля аз, чие одобрение ще чакам, чие щастие ще гоня! Моето щастие, Мила, можеше да бъде само твоето щастие…”
Развръзката произлиза от решението на Христофоров да отложи сватбата за една година, през време на която да захвърли идеалите на душата си и да забогатее, задоволявайки материалистичния каприз, така страстно проповядван от семейство Драгоданоглу. Мила е съкрушена, но се съгласява.
В ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ Стефан обявява годежа на Мила с д-р Васко Чипиловски. Мила е потресена и когато докторът идва да я навести, избухва караница. Тя обявява публично чувствата си към Христофоров и се нахвърля върху доктора със страшна злоба и ненавист. Стефан побеснява от опозорението на сестра си, Елисавета потръпва при мисълта за неизбежния публичен скандал… Мила избягва извън къщата и излиза на улицата, докато по нея бързо преминава трамвай…
Финалното ПЕТО ДЕЙСТВИЕ е кулминацията в драматичите събития в цялата пиеса. Мила е в последните мигове на живота си. Близките й са сломени, в шок. Пред лицето на смъртта на сестрата, която все пак наистина много обича, Стефан допуска и дори моли за любовта, която доскоро й е забранявал. Елисавета е примирена пред силата на тази любов и сякаш в просъница си припомня за нейния любим от миналото. Една-единствена мисъл е обзела цялото същество на Христофоров. Амели Петрович се опитва да помогне на всекиго поотделно…
Всъщност един от най-силните моменти в пиесата е краткият монолог на чужденката Амели Петрович по време на разговора й с Елисавета. Геният на Яворов тук е просто безграничен. С този монолог той би могъл да остане в историята на литературата, дори да не бе написал нищо друго. В едва няколко изречения той описва цялата народопсихология на българина, държавата и нейната съдба, онази страшна обреченост, която не отнася не само за отделния индивид, но и за цял един народ…
В тая страна има много слънце, но има и някаква тьмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един груб живот – с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?… Тая сутрин (…) слънцето грееше ослепително ярко, но аз имах видението на същия задушителен черен прах! Гледайте насреща планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци. Само такава природа би била подходна декора за много неща в българския живот… Не че другаде не стават страшни работи; напротив, биват и много по-страшни! Но там няма – както тук – онова, което изтръгва от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук – в полите на Витоша.
Краят на драмата е трогателен. Прекрасно е пресъздадено настроението в майския задух, притъмняването на небето и напрежението от започващата буря. Надвесен до леглото й, виждайки, че Мила угасва, Христофоров се застрелва с пистолета си. Мила издъхва и двамата потеглят към своята освободена от предразсъдъци и несполуки среща в отвъдния свят. Краткотрайната пролетна буря заглъхва и слънцето изгрява, стопляйки цялата стая с жълтите си лъчи.
Първата (от общо две) драма на Яворов отбелязва края на една епоха в неговия живот – любовта към Мина Тодорова. Но удивително е как дори в тази дълбоко лична история поетът успява да вплете още множество други образи, как персоналното от реалния живот се съчетава с художествената измислица, обвързана с него. Крайният резултат е впечатляващ поради две причини: съдържанието на драмата и това, че (както споделя Боян Пенев) е писана не от друг, а от самия Яворов.
“В полите на Витоша” е драма, родена от истински и тъжни събития, плод на реалното битие и спомените на нейния автор. Тя е интроспекция, творба, чрез която Яворов се вглежда в себе си и разкрива наяве своите съкровени, изтръгнати от вътрешността чувства и разбирания за себе си, света и хората в него. Душевните разломи на истинската история раждат един театър, фикционална пиеса, която е още по-красива тъкмо защото се е случила наистина. Поетът е отстъпил на драматурга, а идеалите – пред реалността, точно както и самият Яворов три години по-късно, на 29 октомври 1914 година, избира да отстъпи пред смъртта.
Свързани материали
Скришното писмо и чуждото дете: „В полите на Витоша“ от Пейо Яворов, действащите лица и началото на действие първо
Едно писмо, което трябва да излезе от къщата, преди някой да го е видял, и чуждо дете, притиснато до гърдите като свое: с това започва трагедията на Пейо Яворов. Тук е дадено началото на пиесата в оригиналния текст на автора: жанровото определение и мястото на действието, пълният списък на участващите лица и първата картина от действие първо. Картината се открива в богаташкия салон на Стефан Драгоданоглу с изглед към Витоша в майска надвечер. Мила изпраща слугинята с писмото, остава сама с детето и се унася в мечта, която казва повече от всяка реплика. После идва Чудомир Чипиловски и тонът рязко се сменя: подигравка към новоизбрания народен представител, отровни думи за роднините, за университета и за собствената му бедност. Между тези реплики се подават нишките към останалата част от трагедията: несполуката на Христофоров, срещата на улица „Леге“, криенето, което на Мила вече е омръзнало, и решението, което тя сама нарича последно. Текстът е подходящ за въвеждане в драмата, за наблюдение върху ремарките и речевата характеристика на героите, за четене по роли в час и за първи впечатления от образа на Мила, преди конфликтът да се е разгърнал.
Любов насред разруха: анализ на повестта „Крадецът на праскови“ от Емилиян Станев
Едно лозе над Велико Търново, жена, която прилича на приказно видение, и пленник от другата страна на фронта. Този анализ разглежда „Крадецът на праскови“ като творба, в която най-силното човешко чувство се ражда точно там, където всичко наоколо го отрича. Разработката започва с мястото на повестта в творчеството на Емилиян Станев и с едно важно уточнение за времето: събитията са от една война, а размислите зад тях идват от друга. Оттук нататък е проследено как е изградена атмосферата на творбата, кои детайли от бита, храната, улиците и униформите носят усещането за общо бедствие и защо описанията на природата предчувстват бедата преди самите герои. Значителна част е посветена на образите. Полковникът е разгледан като хищник и жертва едновременно, като символ на военщината и бездушието, чието лично крушение върви успоредно с крушението на цяла една представа за родината. Елисавета е проследена в движение: от самотата и скуката в лозето, през срещата, която преобръща живота ѝ, до бунта срещу еснафския морал и до появата на една друга, решителна жена. Показано е и как писателят разкрива вътрешната борба между разума и чувството чрез най-дребния детайл. Отделно внимание получава любовта на Елисавета и сръбския пленник Йован: как срещите край липата се превръщат в духовно възкресение и защо действието на повестта е действие на преживяванията, а не на интригата. Разгледано е как личната драма се преплита с националната и как развръзката съвпада със зловещия край на войната. Финалната част се спира на майсторството на разказвача: защо тази идея е изисквала от него нови художествени средства, каква е ролята на първото лице в експозицията и как след това повествованието става многогласно. Материалът е подходящ за подготовка за час, за характеристика на герой, за интерпретативно съчинение и за задълбочаване върху творбата.
Смехът, който боли: Анализ на „Балкански синдром" от Станислав Стратиев
„Балкански синдром" на Станислав Стратиев е сатирична комедия, която разкрива „болестите" на българското общество чрез смях. Действието се развива в театър, където реалният живот непрекъснато прекъсва представлението. Героите – Бяла врана, кумът Каратанасов, баба Кера, Извънземното – носят проблемите на обикновения човек: обърнати ценности, лицемерие, бюрократизъм, разминаване между думи и дела. Пиесата поставя въпроси за родното и чуждото, за изкуството и живота, за честността в нечестен свят.
Контролна работа по литература за 10. клас за втори срок – 25 задачи с отговори върху символите, вътрешните конфликти и посланията в българската литература. Снегът, огледалото и върбата
Литературният материал от втория срок в десети клас е сред най-плътните в цялата гимназиална програма — символистична и експресионистична поезия, психологическа проза, роман и модерен разказ се редуват в рамките на няколко месеца. Проверката на усвоеното изисква инструмент, който да обхване този диапазон, без да се разпилее. Точно такъв инструмент предлага настоящата разработка. Материалът е организиран в два самостоятелни дяла. Първият съдържа контролната работа с 25 задачи в нарастваща трудност. Първите двадесет са тестови въпроси от затворен тип с по четири възможни отговора, формулирани така, че да проверяват не запаметени факти, а разбиране на текста — символиката, настроението, авторовата позиция, психологията на героите. Останалите пет са отворени задачи с обем 4–5 изречения, оформени с готови редове за писане, което позволява разработката да бъде разпечатана и раздадена в час без допълнителна подготовка. Обхванатите произведения са: „Зимни вечери“ на Христо Смирненски, „Повест“ на Атанас Далчев, „Септември“ на Гео Милев, „Писмо“ на Никола Вапцаров, „Албена“ и „Индже“ на Йордан Йовков, „Тютюн“ на Димитър Димов, „Дърво без корен“ на Николай Хайтов и „Нежната спирала“ на Йордан Радичков. Задачите насочват вниманието към образната система, символните детайли, финалните внушения, вътрешните конфликти и ценностните сблъсъци, а отделна задача е построена като съпоставителна — търси общото между двама герои от различни епохи и социални светове. Вторият дял представлява пълния ключ с верните отговори, придружени от подробна аргументация към всеки отделен въпрос. Обяснението показва защо посоченият отговор е правилният и на какво в самия текст се опира, като на места се позовава на конкретни моменти и реплики от произведенията. Към петте отворени въпроса са разработени примерни отговори в изисквания обем — те служат едновременно като критерий за оценяване и като образец за ученика какво точно се очаква от него. За учителя разработката е готов инструмент за срочна контролна работа, за обобщителен преговор или за изходно ниво, а аргументацията спестява времето по съставяне на критерии за проверка. За ученика материалът е ефективна форма за самоподготовка: тестът може да се реши самостоятелно, да се провери веднага и — най-важното — да се разбере логиката зад всеки верен отговор, вместо просто да се запомни. Подходящ е за подготовка за класно и за изпитване, за систематизиране на знанията в края на учебната година, както и за самостоятелна работа у дома.
„Пречистващата сила на смеха“: анализ на „Преди да се родя и след това“ от Ивайло Петров и на бунта срещу изостаналостта на един затворен свят
Разработката тръгва от една проста констатация: за българското село обикновено се разказва с романтична въздишка по чистия роден свят, а Ивайло Петров прави точно обратното. Уводът обяснява в какво се състои дързостта му: защо повестта е пародия на селската идилия, откъде идва иронията на разказвача и защо тя не отменя добронамереността му към собствения му род. Същинската част следва повествованието стъпка по стъпка. Първо женитбата като сделка за още две работни ръце и репликата, с която бъдещият жених научава за собствената си сватба. После работата на професионалните годежари, Гочо Патладжана и Каракачанката: как от момък, който не смее да вдигне очи, се съчинява богат търговец, какво прави посещението на годежарката с домашната хигиена на рода и за чия сметка остава празникът. Следват провалената седянка в Могиларово, взетите назаем кожух и калпак, преговорите за годежа, кражбата на грешната мома, венчавката и сватбата. Самостоятелен акцент е поставен върху езика: как писателят смесва местния говор с думи от политиката, спорта и икономиката и защо от това се получава силен комичен ефект. Разгледано е и отношението на рода към бъдещата майка, както и споменът за Доко пъдаря и за детството, което въпреки всичко разказвачът си иска обратно. Финалната част обобщава какъв е този малък и затворен свят, по чии закони живее и какво точно отрича смехът в повестта. Изводът е формулиран в края на текста, а не тук. Полезен за подготовка по „Преди да се родя и след това“, за интерпретативно съчинение върху иронията и патриархалния свят, за отговор на литературен въпрос и за търсене на точни цитати.
По остатъците от древния римски път: анализ на първа глава от първа част на романа „Тютюн“ от Димитър Димов, епохата, героите, символите и конфликтите
Едно изречение за края на гроздобера отваря цял роман: анализът на първа глава от първа част на „Тютюн“ показва как експозицията вече съдържа символите и конфликтите на цялата книга. Началото поставя главата в нейния контекст: времето на действието, следвоенната културна среда, в която романът е писан, и жанровата смес, която Димитър Димов постига още тук. Същинската част върви по реда на текста. Разгледани са есенният пейзаж като система от знаци, библейският хоризонт на първото изречение, първата поява на Ирина и излизането ѝ по остатъците от древния римски път, срещата с Борис Морев и репликата, която я предизвиква. Отделни акценти са поставени върху немската книга за тютюните като характеристика на героя, върху портретните описания, върху сцената на представянето и общия срам от бащите, върху пътя през бреста до параклиса и върху значението на залеза. Следва домът на Ирина с неговите предмети и вечерният разговор, в който се появяват и „Никотиана“, и голямата история; после вътрешният монолог на Борис, сатиричната картина на главната улица и спомените му от тютюневия склад. Самостоятелни раздели събират героите, конфликтите, рамката на главата, връзката с творческата история на романа и разгърнат списък на литературните похвати, а финалът формулира посланието и го свързва с личния читателски опит. Тълкуванията и изводите по всяка от тези точки остават в самия анализ. Разработката е подходяща за подготовка за матура, за отговор на въпрос върху първа глава и за самостоятелна работа със символите в романа.