Двата гласа на един спомен: двойният поглед в поемата „Тавански спомен“ от Валери Петров (анализ)
Зареждане на оценките…
Не е възможно Валери Петров да бъде сбъркан с друг български поет, защото при никого не може да бъде открито свойственото само на неговия поетичен изказ съчетание на развихрено въображение с мъдра истина, на осъзната печал с игрива ирония. Да проникне в скритото и невидимото, да внуши вечното чрез ежедневното и да открои великото чрез дребното, това е сякаш детска игра за него, но тя се отдава само на родения талант. Двойствеността в художествения свят на Валери Петров не дразни, а напротив - пленява и интригува читателя със скрития смисъл на наглед обикновените, а всъщност изпълнени с многозначителен подтекст случаи, предмети и думи. Двойният поглед към нещата от живота и света е една от най-характерните особености на неговата поезия. Това е сигурният начин да стигне до сърцата на хората, неговият своеобразен „таен език”, с който иска да им внуши своите послания, а не да им ги налага грубо като лозунг или аксиома.
Двойният поглед е и в основата на една от неговите ранни поеми - „Тавански спомен”, в която възкръсва простичката история за любовта на двама млади, проследена от бурното й начало до нейния като че ли предизвестен край. Двойствеността в тази „приказка" за първата любов не е еднопосочна, а се проявява в няколко двойки опозиции, допринасящи за нейното по-сигурно осъзнаване и въздействие. Любовната история е предадена като личен спомен от лирическия АЗ, който, връщайки се към нея, много скоро става друг човек: млад, възторжен и нетърпелив, често обаче иронизиран от понатрупалия вече житейски опит негов възрастен двойник. Техният успореден коментар се проектира едновременно в миналото и в настоящето, в някогашната реалност и в неочаквано изплувалия спомен в момента. Лирическият АЗ води и още един диалог - вече не със себе си от дистанцията на времето, а със своята някогашна любима. Всичко в техните отношения е погледнато от две страни – от позицията на АЗ-а и от позицията на влюбената двойка - „аз” и „тя”.
Дори и раздялата изглежда различно в преживяванията на влюбените и във впечатленията за тях у съвсем неподозиращите такава развръзка епизодични персонажи, наблюдаващи случващото се - зарзаватчийката и уличния фотограф. В резултат от този двоен поглед към всичко идва постоянната смяна и преплитане на нежното чувство и насмешката, на радостта и тъгата, на смешното и драматичното, защото всяка раздяла е една по-малка или по-голяма драма. Тя е неразделна от любовта, в която нищо и никога не може да бъде решено еднозначно и завинаги.
Връщането към миналото недвусмислено доказва, че то не си отива окончателно от нас, а само се забравя в някаква степен, но продължава да живее в спомените. С течение на времето човек неизбежно се променя (не само физически, но и психически), което му дава възможност да прозре и да разбере много по-добре някои истини, убягнали му навремето. В поемата „Тавански спомен” лирическият АЗ изживява повторно в мислите си някогашните мигове на щастие и мъка, преоткривайки отново и себе си, и образа на любимата си. А който умее да се отдава на миналото, той получава шанса да живее „двойно” и да изпита почти същите емоции, които е предизвиквала преди години у него първата любов. Отношението обаче към нея е много по-сложно и раздвоено. От една страна, лирическият АЗ възпроизвежда всички тайни трепети и възторзи на влюбената си младост, а от друга страна - постоянно се самоиронизира. В миналото той е раздвоен между празника и делника на любовта, а в настоящето си на развълнуван от таванската си находка възрастен човек - се колебае между илюзията и истината за преживяното. Старият балтон, двата билета, двата бонбона, двете снимки и изветрялото шишенце парфюм в джобовете му отключват спомените от миналото както в привлекателната им, така и в недотам приятната им светлина. В ретроспекцията спомените оживяват чрез дребните неща, чрез незначителните на пръв поглед детайли, които отключват в съзнанието някогашния любовен екстаз и поливащата го с хладен душ самоирония. От двата потока, на лиричното и на ироничното, изплуват и се възприемат в отредения им от лирическия герой свойствен план някогашните чувства, сънища, писма и клетви за вечна вярност:
...Ах, писмата стари,
писани небрежно сред черновки четири,
с хиляди целувки върху всеки лист,
със цветя безбройни като в хербарий,
с нежни обяснения цели километри,
с послепис и после с послепослепис!
И макар да се самоуспокоява с античната мъдрост: „Панта рей": „Всичко тече и всичко се изменя - човек не може да влезе два пъти в една и съща река", лирическият герой изпитва непреодолима потребност да направи точно това, за да открие все пак истината за любовта. А това е проблем, който вълнува хората, откакто свят светува, като се имат предвид безбройните художествени творби, трактати и изследвания, посветени на чудото на любовта и на всички перипетии, през които минава обсебената от нея човешка душа. Класика в това отношение представлява прочутият трактат „За любовта" на големия френски писател Стендал, чието влияние осезателно се чувства и в „Тавански спомен”. Впрочем, който подхване темата за любовта, не може да избегне и не може да не потвърди класическата формула на Стендал: „ Всяка любов, която се случва да наблюдаваме на земята, се ражда, живее, умира или се извисява до безсмъртието, следвайки едни и същи закони." Лирическият АЗ и неговата любима в поемата на Валери Петров действително следват тези закони в
постепенната „кристализация" на любовта си, в изсушаването й от досадата на скучното и повтарящо се еднообразие и в неминуемата след всичко това раздяла. Но те прибавят и нещо ново – че истинската любов като смесица от възвишено и смешно, от празник и делник, никога не умира изцяло и дори след раздялата оставя вратичка за възкресение. Точно за доказването на тази неизгубена възможност е нужно на АЗ-а да призове мислено някогашната си любима. С многократно повтаряната анафора: „Помниш ли... помниш... помниш ли..., не помниш ли", той търси като втори план на своите спомени общото им изживяване на любовта и на раздялата:
Помниш как поскърцваха стълбичките
дървени?
Помниш как мечтите ни тихо се
намериха
и в малката ми стаичка, цялата във прах?
Помниш как във всичко мислехме се
първи,
а пък все откривахме старата Америка?
Помниш ли пейзажите (морски и
планински)?
Помниш как разсмиваха ни стенните рога,
Помниш ли, не помниш ли? Всичко
отиде си.
Като стар часовник, тихо и полека,
любовта в сърцата, изхабена, спре.
Без нравоучения, без възвишени приказки и дълбокомислени обобщения, леко и непринудено лирическият АЗ припомня и преценява изчерпването на първия любовен унес, подводните камъни на омръзването и деидеализацията на любимия образ, предшестващи края на любовта. Двойният поглед към първата любов - от позицията на тогавашния влюбен и на помъдрелия след години човек, от позицията на монолитното „аз" и на разпадналото се „ние" на „аз" и „тя" - показва достатъчно ясно защо хората, след като искрено са се обичали, в крайна сметка може да се разминат. Дали завинаги, или за по-кратко, или по-дълго, това зависи само от силата на тяхната любов и от собствената им душевност. Оказва се, че истинската любов буди вълнения дори и след години, затова няма еднозначно решение дали някогашната раздяла е била правилна и неизбежна. Едва когато в спомените си лирическият герой отново преживява и хубавото, и лошото в преоткриването на любета и в досадата на омръзването, той разбира, че все пак всичко е било много истинско. Винаги е имало два пътя пред влюбените и може би не е трябвало любовта им да бъде така лесно обречена и отречена само защото те са били прекалено млади, неопитни и все още непознаващи достатъчно себе си. Това, което не казват трактатите, го казва тази малка поема - че в живота нищо не може докрай да бъде предвидено и вкарано в някаква матрица, че любовта наистина винаги носи в себе си раздялата, но и че всяка раздяла може да я възкреси, затова не бива да бъде така лесно прекалена:
Ах, защо ни трябваше да се разделиме!
Аз тогаз си мислех, че ще те забравя,
но сега си мисля, че съм бил глупак.
Във финала на поемата лирическият АЗ отново търси двойния поглед към случилото се в мнението на другата страна, на обожаваната и отхвърлената „тя", към която се обръща с въпроса: „И как мислиш, може да се срещнем пак?" Вече вън от художествената фикция на поемата, това наистина се случва и любовта побеждава, ако се има предвид признанието на Валери Петров в една литературна анкета, че „макар да се говори за раздяла, тя е свързана с момичето, което после ми стана жена. В творбата си обаче той оставя отворен финала и провокира читателя сам да си отговори на въпросите дали си струва човек да се връща и да се потопява в спомените си така емоционално, както преди години. И дали не съществува опасност да си спомни не толкова възвишените трепети, колкото „умората" на хора, омръзнали си взаимно, което би завинаги разрушило носещия все пак щастие спомен.
Раздялата на влюбените в поемата е видяна и от още една гледна точка - от позицията на доброжелателно настроените към тях зарзаватчийка и уличен фотограф. И кръстосването на двете визии, на примирилите се вече с раздялата влюбени и на епизодичните персонажи-наблюдатели, които си мислят точно обратното, се проявява с пълна сила умението на Валери Петров да внушава своите мисли с неочаквано въведените дребни случки, обикновени предмети и уж нищо не значещи реплики. В оживялата многоликост на градския пейзаж от предвоенна София релефно изпъква драматизмът в преживяванията на двамата млади, прикриващи не особено успешно факта, че раздялата им е неприятна, но неизбежна. Не ги утешават нито „разчувстваната зарзаватчийка", която се опитва да внуши на лирическия герой, че „момата е таман за него", нито панаирджийският реквизит на „стария крайпътен фотограф", с помощта, на който той сякаш свещенодейства. В пъстрия калейдоскоп от жестове, нагласени кадри, роза в петлицата и в изплуващия от допотопната ваничка като от нищото „мокър негатив" на последната им обща снимка, се чувства нещо недоизказано докрай, но вече предопределено. Двойният план, произтичащ от разкодирането на всеки един художествен детайл,
потвърждава предчувствието за раздяла. Ироничната нотка не успява да заличи тъгата на влюбените, гледащи се „печално", защото всичко около тях е като за последно:
И всичко стана жално моментално:
и хората, и бледното предградие,
и снимката, излязла тъй добре,
и двамата се гледахме печално,
и нейде се обади едно радио:
„Вероника, животът е море!”
Прозвучалият рефрен на модния тогава шлагер идва да им напомни, че нищо не е загубено, че животът е пред всеки от тях и че тепърва им предстои да го изживеят. Какво казва и как го казва е едно от най-важните условия при последователно следвания двоен поглед към нещата в цялата поезия на Валери Петров. В поемата „Тавански спомен” той използва този свой обикнат похват, за да осмисли – въпреки непринудения тон - философски младежкото си изживяване и да го превърне в подстъп към разбирането на преходното и непреходното в живота. Двойният поглед и богатият подтекст правят неговите творби почти непреводими и абсолютно неподдаващи се на преразказване. Според сполучливото сравнение на литературния критик Максим Наимович, те напомнят филмите на Чарли Чаплин, особено, ако бъдат съпоставени по посока на емоционално-философското отношение към живота и света. Така както един Чаплинов филм би изгубил половината си обаяние, ако някой се опита да ни го преразказва или ако четем само сценария му, така и творбите на Валери Петров не могат да бъдат преразказвани, защото тяхното богатство и излъчване се „погубва и пресушава от критическото логизиране". Артистичното, неуловимото и скритото зад обикновените неща е това, което дава смисъл на казаните от него истини за живота и за онези ценности, без които той би се превърнал в скучно битие. Като се прибави и невероятният му поетичен език, при който изразната виртуозност на българското поетично слово сякаш е стигнала своя предел, ще разберем защо Валери Петров накара вече няколко поколения да търсят, да ценят и да обичат неговата поезия.
Свързани материали
Звънчето и трагедията на невъзможната любов: анализ на „Аз искам да те помня все така“
Идеята за „Аз искам да те помня все така“ се ражда от съвсем битов повод: заминаването на Дебеляновата приятелка Мария Василева, Звънчето, да учителства в Козлодуй. Анализът проследява как между първата и втората редакция поетът отстранява всички конкретни детайли, за да превърне личната раздяла в дълбоко обобщение за трагедията на невъзможната любов. Разчетени са лирическият мотив и жанровата природа на елегията: прощаването, застинало в един завинаги траен образ, желанието любимата да бъде помнена „все така“, сиротна и красива в своята обреченост. Проследено е как творбата задържа мига на раздялата и защо тъкмо отказът от подробности прави болката универсална. Изведени са опорните тези за темата за любовта и паметта, жанра и историята на текста, най-търсените въпроси върху тази христоматийна елегия.
„Недосънуван сън“: невъзможното щастие в любовта, интерпретативно съчинение върху „Аз искам да те помня все така“ от Димчо Дебелянов
Темата за невъзможното щастие е проследена в елегията „Аз искам да те помня все така“ като сблъсък между истинската любов и силите, които не оставят на двамата герои общо бъдеще. Началото на съчинението обяснява защо още първият стих премества любовта в полето на спомена, вместо да очертае план за живот заедно, и какво следва от трите тежки прилагателни в портрета на любимата. Следва тълкуване на пространството: далечният град в мътен дим, хълмът като отделено от всекидневието място и парадоксът, който прави любовта „по е свята“ точно когато щастието е невъзможно. Отделен акцент е гласът на девойката: изборът на зората като граница, искането за истински прощален поглед и различните разчитания на „Тя“ с главна буква. Разгледана е и утехата на мъжа, в която самото обещание носи скрит знак за невъзможност, а след нея обратът с падащата нощ, мрежата на прилепите и признанието, което разсича всички обещания. Финалът е тълкуван през жеста на отпуснатата ръка и кръговата композиция, която затваря щастието в спомена. Самостоятелни раздели събират контрастите и силата на детайла у Дебелянов, спора какво означава „Тя“, елегичния тон и моралните изводи, които текстът предлага на младия читател, включително защо паметта е форма на любов. Съчинението завършва със съпоставка с днешни житейски ситуации на раздяла и с ясна позиция за верността. Подходящо е за подготовка за интерпретативно съчинение, за анализ на творбата и за устно изпитване.
„Изгубила дори за сълзи сила“: любовта и раздялата в елегията „Аз искам да те помня все така“ от Димчо Дебелянов, интерпретативно съчинение
Елегията „Аз искам да те помня все така“ е разчетена стих по стих като разказ за един миг на пускане на ръката. Съчинението започва с представата, че любовта и раздялата в творбата се държат заедно, и обяснява защо споменът се оформя още в настоящето, преди раздялата да е станала. Следва тълкуване на първата строфа: защо лирическият герой избира да запази не сияйния, а уязвимия образ на любимата, как в един жест се срещат огън и слабост и как пространството на далечния град и трепкащите дървета подсилва чувството. Отделно е разгледан парадоксът, който прави любовта „по е свята“, и гласът на любимата във втората строфа: значението на зората като граница, искането за „взор прощален“ и разчитанията на „Тя“ с главна буква. Разборът следи и отговора на мъжа, крехкостта на обещанието за пролет, а после и обрата в третата строфа, където пейзажът става заплашителен и звучи най-честното признание в творбата. Финалът е тълкуван през кръговата композиция и през жеста на отпуснатата ръка, който връща началото с променен смисъл. Обособени раздели събират наблюденията върху темата за любовта и раздялата, върху времето и пространството, върху образността и тихия тон на стиха, върху отсъствието на имена и универсалността на героите, както и върху нравствените ценности в поведението им. Съчинението завършва с ученически прочит на творбата и с изводи за паметта като вярност. Подходящо е за подготовка за интерпретативно съчинение, за анализ на елегията и за устно изпитване.
Шепот вместо вик: как елегията изгражда любовта. Анализ на стихотворението „Аз искам да те помня все така“ от Димчо Дебелянов
Разбор на елегията, който тръгва от жанра и стига до нравствения избор. В началото любовната лирика на Дебелянов е очертана като тиха и болезнена страна на българския модернизъм, в която чувството не е празник, а изпитание, и се обяснява защо точно елегията е формата, в която такава любов може да бъде изречена. Следва разглеждане на композицията: трите осемстишия, въвеждащата строфа с мястото и времето, диалогът в средата и затварящото повторение на първия стих, което превръща текста в рамка. Пространството е разчетено на два свята, градът долу и хълмът горе, а времето е проследено в движението му от вечерта през нощта към зората, часа на раздялата. Същинската част тълкува любовта чрез сблъсъка на две гледни точки, на надеждата и на отчаянието, и представя трите лирически фигури в творбата: мъжкия глас, любимата с необичайното ѝ име и безличната сила, изписана с главна буква, срещу която човешката воля е безсилна. Значението на ключовите стихове е насочено, но не е изчерпано. Отделен раздел подрежда средствата за внушение в шест групи: сетивната образност, повторението, диалогът, природните символи, необичайното собствено име и премълчаването на причините за раздялата, което отваря творбата към всеки читател. Разгледано е и как звученето на стиха, разтегленият синтаксис и меката алитерация създават усещане за реч, прошепната в тъмното. Финалната част извежда нравствените норми, които елегията защитава, уважението към свободата на другия, паметта като отговорност и смирението пред границата, и обяснява защо творбата може да се чете като урок за зрелост. Анализът е подходящ за подготовка за интерпретативно съчинение върху любовта и паметта, за отговор на литературен въпрос за жанра и композицията и за устно изпитване върху любовната лирика на Дебелянов.
Обет да помниш, обет да пазиш, обет да вървиш: посвещаването и израстването в любовта. Интерпретативно съчинение по „Аз искам да те помня все така“ на Димчо Дебелянов, „Колко си хубава!“ на Христо Фотев и „Посвещение“ на Петя Дубарова
Три любовни творби от три различни поколения се четат тук като една стълба, по която чувството се изкачва от първия порив към зрелостта. Изложението изхожда от тезата, че любовта изисква посвещаване и че точно чрез него човек израства, и я проверява последователно в три художествени свята. Първата част разглежда елегията на Димчо Дебелянов: високият хълм над града, тристепенната композиция и парадоксът, който обръща логиката на чувството, за да покаже какво означава достойнство в раздялата. Втората част минава през химна на Христо Фотев, където възторгът от красотата се пренася в етичен център и възхищението се превръща в правило за грижа. Третата част проследява „Посвещение“ на Петя Дубарова като движение от нощния хаос към подредения ден, в което любовта става съвместно действие, а мечтата слиза в делника. Отделен акцент е поставен върху съпоставката: какво учи всеки от тримата автори и как трите композиционни модела работят за общия смисъл. Финалната част събира последните стихове на творбите и ги подрежда като своеобразен пътеводител на чувството. Текстът борави с конкретни цитати, с наблюдения върху структурата, пространството и времето и с точни термини за художествения свят на лириката. Подходящ е за подготовка по темата за любовта в българската поезия, за упражнение върху съпоставителен анализ на три творби и като модел за писане на интерпретативно съчинение.
Любовта, раздялата и вечният спомен - анализ на стихотворението „Аз искам да те помня все така“ от Димчо Дебелянов
Да запомниш човек такъв, какъвто е бил в един-единствен миг. Анализът на елегията проследява откъде идва това желание. В началото е представена епохата, в която живее Дебелянов, определена като интересна, но и тревожна, а след това самият автор и общата характеристика на творбата. След съдържанието следва анализ, а нататък изложението върви по самостоятелни раздели: заглавието, началото и краят, мотивите, героите и конфликтите. Следват посланието, предизвикателствата на творбата и смисълът ѝ. Отделен раздел разглежда жанровите характеристики на елегията, проявени именно в тази творба, а последният предлага естетически специфична интерпретация на любовта в нея. Именно този последен раздел е и най-полезният при подготовка за въпрос от типа „каква е любовта в стихотворението“, защото не се задоволява с общи наблюдения. Практическата част съдържа въпроси с отговори. Отделно е обяснено и защо творбата е адресирана към човек, който няма да я чуе, и какво следва оттам за тона ѝ. Анализът е подходящ за подготовка за класна работа върху Дебелянов, за отговор на литературен въпрос и за съчинение по темата за любовта и спомена.