Анатомът на обществото: живот и творчество на Димитър Димов, европейският модел на неговите романи и скандалът около „Тютюн“
Зареждане на оценките…
Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 г. в гр. Ловеч като син на интелигентско семейство. Баща му Тодор Димов е офицер, загинал на фронта през Междусъюзническата война. Вторият му баща, Руси Тенев, също е офицер, но по-късно става тютюнев експерт. Димитър Димов учи в Дупница, където семейството се премества заради това, че градът е център на тютюневото производство. През 1928 г. младежът завършва първа мъжка гимназия в София. Следва няколко семестъра право в Софийския университет, но по-късно се отказва и се записва във Ветеринарния факултет. Завършва ветеринарна медицина през 1934 г. Работи като участъков лекар в Бургас, Кнежа и Кюстендилско. От 1939 до 1946 г. е асистент по анатомия във Ветеринарномедицинския факултет, а след това става редовен доцент в Агрономическия факултет в Пловдив. Специализира година и половина в Испания (1943 – 1944). От 1950 г. е редовен професор по анатомия в Селскостопанската академия в София. От март 1964 до смъртта си е председател на Съюза на българските писатели. На 1 април 1966 г. умира по време на командировка в Букурещ.
Първият роман на Димитър Димов – „Поручик Бенц“, излиза през 1938 г., а вторият, „Осъдени души“, през 1945 г. В тях писателят се съсредоточава предимно върху психологическите реакции на героите, попаднали в кризата на войната. През 1951 г. излиза романът му „Тютюн“, който се превръща в гръмко литературно събитие и голям идеологически скандал. След остри полемики, в които се намесва самият министър-председател Вълко Червенков, Димитър Димов е принуден да напише втора редакция на романа си, следвайки указанията, които получава от критиката и многобройните обсъждания. Втората редакция на „Тютюн“ излиза през 1954 г. и романът веднага е провъзгласен за социалистическа класика. По-късно Димов пише няколко театрални пиеси. Участва и като сценарист при филмирането на „Тютюн“.
АНАТОМЪТ НА ОБЩЕСТВОТО
Литературната съдба на Димитър Димов е белязана от екзотиката на едно необичайно за българската действителност намерение. Той иска да изследва общественото развитие от гледна точка на интимните човешки преживявания в момент на криза. А кризи през първата половина на 20. век не липсват: ужасите на трите последователни войни, които България води, Испанската гражданска война, острият конфликт между управляващи и потиснати класи, Втората световна война и последвалите я революции. Всичко това води до сериозно преосмисляне на заварените ценности и традиционни модели на поведение, до разпадане на установени морални норми и до опити да се наложат нови. Но въпреки този обществен и ценностен хаос хората продължават да търсят своето малко човешко щастие. В повечето случаи техните усилия са напразни – всичките им опити са повлечени от вихъра на обществената и духовната нестабилност. Всъщност моделът, който Димов се опитва да наложи в нашата литература, вече е утвърден в творчеството на големите европейски писатели от втората половина на 19. и първата половина на 20. век – Балзак, Стендал и Флобер, от една страна, а от друга – Томас Ман, Джон Голсуърти, Роже Мартен дю Гар и Ромен Ролан. Във всички произведения на тези писатели личи усилието за реализиране на един и същ проект – да се анализират обществено-политическите и нравствено-ценностните сблъсъци, предизвикани от прехода към модерен тип общество и от изграждането на нова система на човешки отношения. Така европейските писатели се опитват да обяснят разпадането на семейството и нацията, да осъзнаят причините за нравствения и обществения упадък, водещ до изчерпване на стария тип обществена организация и до установяване на нов.
Димитър Димов си поставя сходни задачи. Неговите романи загърбват традиционната за българската литература тематика, свързана с националните изпитания, селския бит и класовите борби. Интересът му се насочва към интимния живот на непознати за българската проза герои, поразени от заразата на типичните за времето болести – ценностна неустановеност, меланхолия, декадентство. Освен това Димов изповядва някои от модерните за времето си теории за факторите, определящи човешкото поведение – влиянието на инстинктите, страстите и нереализираните стремежи, наследствеността, кризата на личността, поставена пред избора на различни прояви на егоизма – неограничена свобода на нравите, когато става дума за собствения живот и наслоенията на традиционните предразсъдъци по отношение на другите, които също искат да вкусят от неограничената свобода. В това отношение той се учи от постиженията на нашумели автори от края на 19. и началото на 20. век – Габриеле д’Анунцио, Грация Деледа, Станислав Пшибишевски, Самърсет Моъм и др. И в трите му романа следите от тези влияния се усещат ясно, което дава аргументи на догматичната критика да разгроми „Тютюн“.
Своята мисия в развитието на модерната българска проза Димов вижда в приобщаването й към търсенията на модерната европейска култура. Той иска да изследва в дълбочина кризите на българския обществен и духовен живот, процеса на разпадане на традиционните ценности, упадъка на водещите обществени прослойки. В епохата на непримирим сблъсък между труда и капитала общественият, духовният и политическият живот в България все повече се изпразва от съдържание. Това предизвиква писателя да изследва с прецизността на анатом различни психологически и обществени казуси, довели до разпадане на устойчивия свят. Няколко десетилетия след Пенчо Славейков Димов отново се заема с трудната задача да европеизира българската литература.
За съжаление, тези опити се предприемат във време, когато у нас се наливат основите на сталинисткия тоталитаризъм, искащ да превърне литературата в образна илюстрация на класовите борби, за да я използва като пропагандна машина при изграждане на „новия човек“. В тази ситуация интересът към сложните пътища на човешката душа, към нравствените кризи и разпадането на традиционните ценности, съчетан с култа към изящното и красивото, не може да се приеме. Около творчеството на писателя се разгаря остра идеологическа дискусия, от която той излиза едновременно и победител, и победен. Победител, защото въпреки нападките успява да наложи възгледа, че литературата е преди всичко човекознание. След „Тютюн“ българската литература вече не може да се развива само в примитивните схеми на производствения роман, героичните епопеи и победата на комунистическия положителен герой. Но писателят е и победен, защото е принуден да изневери на собствения си художествен метод и да преработи „Тютюн“, спазвайки каноните на социалистическия реализъм. Въпреки всичко обаче Димитър Димов изпълни своята културна мисия - да върне на българската литература нейните европейски измерения. Той изгради впечатляващи човешки характери, които вълнуват публиката и затова романите му се четат с интерес. За разлика от многотомниците на неговите злополучни критици. Анатомът на обществените нрави все пак успява да постави своята художествена диагноза.
СЛУЧАЯТ „ТЮТЮН“
Успехът на „Осъдени души“ убеждава Димов, че търсенията му са плодотворни. В същото време работата върху двата му ранни романа го подготвя за изпълнението на по-мащабен проект, идеята за който го владее от дълго време – историята на няколко поколения български предприемачи, чиято енергия бързо се изчерпва, за да се стигне до човешки и обществен упадък. Сюжетът е типичен за европейския роман от времето – връзка между богата аристократка и беден, но интелигентен и волеви мъж. Писателят се опитва да започне роман с такова съдържание, но се отказва. Идеята се избистря, когато му хрумва да свърже частната история с обществените борби от последното десетилетие преди Втората световна война, разгледани през историята на тютюневата търговия. Този сюжет му дава възможност да покаже разпадането на традиционната ценностна система на българското общество и упадъка на движещите социалното развитие сили. Този замисъл обаче съвпада с рязката промяна, настъпила в България след 9. IX. 1944 г. Дошлата на власт комунистическа партия поставя на литературата задачата да докаже закономерния залез на буржоазното общество и неминуемата победа на пролетарската революция.
В началото това обстоятелство изглежда дори благоприятно за Димов, защото животът на българското общество от периода между двете войни наистина е белязан от ценностен хаос и морална деградация. Писателят вижда в победилата революция възможност да се върне енергията на Възраждането и животът отново да придобие смисъл. В подобно настроение и естествено, съобразявайки се с новата политическа конюнктура, Димов пише романа си между 1945 и 1951 г.
След излизането на книгата обаче идва неочаквана катастрофа. От няколко години българската литература е затворена в рамките на партийната идеология. В нея процъфтяват производственият роман и романът епопея, възхваляващи историческата победа на работническата класа. От писателите се иска само да преразкажат в образи постановките на марксическата философия на историята, да бичуват експлоататорската класа и да възхваляват новия положителен герой комунист. Резултатът обикновено е скучен и предвидим. Ето защо, когато „Тютюн“ излиза от печат, читателите го приемат възторжено, защото се надяват да се срещнат с истинска художествена литература. Само че в тази книга изискванията на социалистическия реализъм не са спазени напълно. На мястото на очакваните злодейски образи на експлоататорите читателят вижда две богати индивидуалности – Борис и Ирина – всеки от които представлява сложна сплав от интелигентност, красота, воля за живот и успех, от една страна, но и от ограниченията на егоизма, довел ги до човешки и исторически банкрут. На мястото на героичните борци за справедливост в романа са описани реални човешки същества с цялата сложност на съдбите им, с предимствата и недостатъците им, с човешките им страсти и мечти, прекършени от жестоката борба за хляба. Романът никак не прилича на образен преразказ на идеологическите директиви. Затова срещу книгата започва злостна кампания, прераснала в голям обществен и литературен скандал, известен в историята като „Случая „Тютюн“.
След излизането на книгата Димов получава поздравително писмо лично от министър-председателя Червенков. Без да знае това обстоятелство, ръководството на Съюза на писателите организира публично обсъждане по повод предложенията за присъждане на Димитровска награда. На това обсъждане романът е разгромен. В заключение авторът прави обстойно изказване-отговор, в което точка по точка оборва по-голямата част от критиките. Прави впечатление обаче, че и в неговото изказване се спазват основните принципи на социалистическия реализъм – вярно отражение на живота, типични характери в типични обстоятелства, положителен герой комунист и др. под.
През март във в. „Работническо дело“ излиза редакционна статия, поръчана от Вълко Червенков, под заглавие „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“. Оценката на пръв поглед е положителна, а упреците към критиката – унищожителни. В същото време обаче в края на статията се препоръчва на автора да преработи романа. По въпроса има пълно единомислие.
Принуден от обстоятелствата, Димов преработва романа си, добавяйки нови 260 страници, в които се разясняват принципите на историята от марксистка гледна точка. Въведена е нова героиня – Лила – за да служи като положителен контрапункт на Ирина. Някои от сюжетните линии са преработени, за да се мотивира по-добре ролята на партията в пролетарските борби. И така от добре балансирания сюжет на „Тютюн“ не остава нищо, но затова пък се появяват необходимите елементи на една епопея за класовата борба. Това променя изцяло идейния смисъл на художествения анализ и превръща романа от реалистично изследване на възхода и падението в скучна възхвала на победилата справедливост. Едва през 1990 г. романът „Тютюн“ отново излиза в своя автентичен вид.
Свързани материали
Психологически рентген вместо лозунг: Димитър Димов и романът „Тютюн“, литературен портрет на автора, творческата история на книгата, жанрът, героите и темите
Ученият, който преподава анатомия, и писателят, който разчита човешката душа, се събират в една биография: оттам започва представянето на Димитър Димов и на неговия роман „Тютюн“. В началото са очертани пътят на автора от Ловеч и Дупница до университетската катедра, ранният му интерес към природните науки и към философията, четенето на мислителите, които оформят представата му за свобода, воля и трагично, както и испанската му специализация. Следва обзор на творческия профил: трите големи книги, психологизмът, наследството от европейския социален роман на XIX век и писателското кредо, според което литературата дължи вярност на сложността на живота. Централен раздел е творческата история на „Тютюн“: как възниква идеята в Пловдив, откъде идва името „Никотиана“, какво се случва след първото издание от 1951 г., какви обвинения отправя критиката и как изглежда преработеният вариант от 1954 г. Отделно внимание е отделено на прототипите на героите, на жанровата сложност на романа, на композицията и повествователния модел, на мотивите за отчуждението и за цената на кариерата, на контраста между двата женски и двата мъжки образа, на езика и на екранизацията от 1961 г. Финалната част подрежда смисловите ядра на творбата и обяснява защо „Тютюн“ остава роман-документ за отношенията между литература и власт, но самите изводи и оценки са оставени за прочит в текста. Разработката е удобна за подготовка за матура, за писане на съчинение върху романа и за подробен поглед към автора и епохата преди самото четене.
Ученият, който написа „Тютюн“: Димитър Димов, биография и творчески път
Ветеринарен лекар и професор по анатомия, а в паметта на читателите остава като автора на „Тютюн“. Тази биографична справка следи и двата живота на Димитър Димов. Началото събира фактите: произходът и семейството, ученическите години в Дупница и София, лутането между факултетите, докторската степен по ветеринарна медицина, службите в провинцията, преподаването в университета, специализацията в Мадрид и председателството на Съюза на българските писатели. Следва творческият път, подреден хронологично. Представен е първият роман „Поручик Бенц“ заедно с историята на ръкописа му и с типа конфликт, който въвежда в българската проза. Обяснено е как престоят в Испания ражда „Осъдени души“ и каква сюжетна нишка се появява оттам. Отделено е място и на недовършеното повествование, известно като „Роман без заглавие“. Централна част заема „Тютюн“: първите откъси в периодиката, окончателното завършване, излизането на романа и последвалият спор, който отдавна е надраснал самата книга. Проследено е какво точно се иска от автора, как протича втората редакция, с колко нараства обемът и кога романът се появява отново в първоначалния си вид. Не е пропуснато и това, което идва след романа: пиесите, разказите и пътеписите, изоставената „Ахилесова пета“ и ненаписаната биография на Яне Сандански. Справката очертава и художествения профил на писателя: психологическото проникновение, интелектуалната задълбоченост, острата конфликтност и влиянията, които оформят героите му. Подходяща е за представяне на автора преди работа върху „Тютюн“, за биографична част в реферат и за преговор по българска литература от XX век.
Пророчествата на „Тютюн“: екстериоризацията, властта и въпросът „ние и другите“ в романа на Димитър Димов, литературен анализ
Разработката е литературоведско изследване, което поставя „Тютюн“ в два контекста едновременно: в спора около първото издание на романа и в дългата линия на българското питане за нас и за другите. Началото е размисъл за художественото слово и за критиката, която раздава присъди, вместо да изследва. Оттук е обяснено и „осъждането“ на романа през 1951 г., мястото му спрямо „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“ и защо психологическият роман на един ветеринарен лекар е приет като чуждо тяло в тогавашната проза. Следва съпоставката с Алеко Константинов. Проследено е как проблемът „ние и другите“ минава през възрожденската литература и как Бай Ганьо и Борис Морев се оказват свързани чрез похвата на преобличането, а разликата между пролетната творба на надеждата и есенния роман на безпътицата е изведена като основен извод на този раздел. Същинската част разглежда героите един по един през понятието екстериоризация, търсенето на опора извън личността. Разгледани са Ирина и съзнателният ѝ път към гибелта, Борис Морев и стремежът към власт заедно със значението, скрито в собственото му име, Костов с мотива за дрехите и преобличането, фон Гайер, а след тях и хората на партията, Лила и Варвара, за да се стигне до тезата, че противопоставянето между двата свята е само привидно. Отделно внимание е отделено на романа като изследване на механизмите на властта, на мотива за двата вида смърт, духовната и физическата, и на въпроса защо изчерпването на жизнената енергия у героите поразява и самото общество. Текстът е взискателен и си служи с понятията на литературознанието, затова е подходящ за ученици от горния курс, за задълбочена подготовка по „Тютюн“, за теми върху образите на Ирина и Борис Морев и за съпоставка с Бай Ганьо. Изводите и тълкуванията остават в самия анализ.
Отровата, наречена „Никотиана“: анализ на образния свят в романа „Тютюн“ от Димитър Димов
Едно име на концерн, което звучи като име на отрова, и едно място, в което се събират всички съдби в творбата: така разработката влиза в образния свят на романа „Тютюн“ от Димитър Димов. Началото поставя творбата в контекст: какъв национален живот изобразява романът, как е замислен първоначално и как замисълът се стеснява, кога излиза текстът и каква статия го предхожда. Обяснено е защо заглавието само по себе си е заявка за цялата повествователна конструкция, както и какво в биографията на автора обяснява доброто познаване на тази среда. Следва частта за типа герой при Димов. Проследено е защо писателят твори на границата между класическия и новия роман, защо на преден план излиза психологията, какви са неговите избраници и как високата цел се превръща в идея-фикс, която разрушава личността. Отбелязана е и връзката с по-ранен български автор, разработил сходен мотив. Отделно място е дадено на двата варианта на романа и на това какво носи преработката, включително овладяването на принципа на контраста, показан чрез поредица от противопоставени образи и ситуации. Същинската част разглежда образа символ на „Никотиана“: защо е неперсонализиран, какво отравя, какъв социален и нравствен ад представлява и как през него се вижда животът на различни прослойки. Проследено е и как гибелното въздействие се отпечатва върху отделните герои. Отделен раздел е посветен на Димов като урбанистичен писател: градският пейзаж, необичайната употреба на природните картини, връзката между пейзажа и вътрешния свят на героя, столицата и малкият град, тютюневият склад и работническият квартал. Финалните части се спират на романа като семейна сага и на мотива за низходящия развой на рода, на рамковата композиция, зададена чрез образа на Ирина, и на възловите моменти в отношенията между Ирина и Борис, разгледани чрез портретите, диалога и вътрешния монолог. Разработката е подходяща за съчинение и за отговор на изпитен въпрос върху „Тютюн“, както и за подготовка по темата за българския роман.
Златният капан на „Никотиана“: анализ на романа „Тютюн“ от Димитър Димов
Роман, който властта канонизира по една причина, а читателите обикват по съвсем друга, е разгледан тук в пет последователни раздела. Първият проследява сюжета и хуманитарните търсения на времето: двете паралелни сюжетни линии, личната съдба на Борис Морев и Ирина и конфликта между света на труда и света на капитала, както и широката панорама от герои, която всяка от линиите изисква. Обяснено е и защо приказната схема за издигането на героя тук е обърната и какъв смисъл поражда разместването на наградата и изпитанието. Вторият раздел се занимава с конфликта. Анализът показва как през 1951 г. романът е четен единствено през сблъсъка между труда и капитала, защо това тълкуване се оказва тясно и към кой друг, по-дълбок конфликт води съдбата на двамата главни герои. Третият раздел е посветен на персонажната система: как епическият модел разделя героите на „наши“ и „врагове“, кои претенденти за ролята на водач отпадат по пътя и по каква причина, защо Борис и Ирина трудно се вписват в тази схема и как към тях се прилага логиката на психологическия роман с неговите изпитания и избори. Четвъртият раздел разглежда образа на света: „Никотиана“ като епическо чудовище, сложната картина на обществените прослойки, героите, останали между двата лагера, ролята на разказвача и на неговата гледна точка, както и символиката на самия тютюн като стока, като износ и като посредник между света на капитала и света на човека. Петият раздел излиза извън текста и очертава мястото на „Тютюн“ в културната история: скандалът около романа, авторовата преработка, начинът, по който социалистическата култура канонизира и преподава литературата, и защо въпросите на творбата остават валидни и днес. Материалът е подходящ за задълбочена подготовка по литература в горния курс, за преговор преди класна работа и матура и като основа за интерпретативно съчинение върху ценностния избор на героите.
„Изтръгнати от корена си“: безродността и трагизмът на героите в романа „Тютюн“ от Димитър Димов. Анализ
Какво общо имат героите на Димитър Димов независимо от това дали са бедни или богати: разработката тръгва от твърдението, че те са жертви на самите себе си, и го проверява върху романа „Тютюн“. В началото трите романа на писателя са поставени един до друг, за да се откроят повтарящите се черти на неговите герои: сюжетната им връзка с историческото време и вътрешната им подчиненост на собствената същност. Оттам анализът влиза в конкретната обстановка на „Тютюн“, България във Втората световна война и тютюневия бизнес, в който се сключват сделки с продадени съвести. Същинската част представя „Никотиана“ като главен герой и главен символ в романа: с какво привлича жертвите си, каква власт им обещава и как променя психиката на всеки, който влезе в нейния свят. Оттук е изведена и философията на Димитър Димов за личността, за родовата ѝ определеност и за разликата между родовото и социалното в човешката съдба. Значително място заема образът на Ирина. Проследени са изходната ѝ точка в провинциалния град, причините за откъсването ѝ от корените, изоставената лекарска професия, носталгията по родния дом и запазената до самия край ясна представа за собственото ѝ падение. Борис Морев е разгледан като характер, белязан още с първата си поява: какво чете читателят в лицето и в погледа му, срещу какво се бунтува у баща си и у родния си град и защо постигането на всичко, за което е мечтал, не го спира. Отделен акцент е поставен върху фон Гайер и рицарското достолепие на неговата самота, както и върху съдбата на работниците, които „Никотиана“ експлоатира, и върху разликата между техния отговор на натиска и този на финансовата олигархия. Разгледана е и особената роля на жените у Димитър Димов, които и в най-дълбокото си падение съхраняват нещо от човешкото си достойнство. Финалната част обобщава защо прозренията на романиста за отчуждения и самотен съвременник остават актуални. Анализът е подходящ за подготовка на съчинение и на матура върху „Тютюн“, за характеристика на образите на Ирина, Борис Морев и фон Гайер и за темата за трагизма и безродността.