Древногръцка митология. Произход на света и боговете.
Зареждане на оценките…
Старогръцките митове са фантастични повествования за чудото на Сътворението, за раждането и делата на боговете, които живеят на Олимп – плод на богатото въображение и на стремежа към познание и съвършенство у древните елини. Част от митологичните разкази представят необикновената съдба на смъртни герои с божествен произход, чиято нравствена мисия е да се борят със злото, минавайки през различни изпитания.
Произхода на света древните гърци обяснявате раждането на божества, които са одухотворени образи на природата. Според старогръцкия мит за Сътворението всичко произлиза от „вечния, безграничен и тъмен Хаос“. Той наподобява непрогледна и безформена бездна, в която не съществува нищо: нито живот, нито време, нито пространство. В Хаоса е скрит изворът на живота, свързан с женското начало – богинята Гея. От Хаоса произлиза още едно божество, с което започва родословието на света. Това е Любовта – сила, с която се твори и съхранява животът. С раждането на боговете постепенно се изгражда познатата пространствена представа за света. Той е подреден вертикално – Небе (Уран), Земя (Гея), подземна бездна (Тартар). Това триделно разделение е познато и в други митологии, например в християнската, а също и в народната митология на българите.
Раждането на света започва с преодоляването на нищото в Хаоса. Сътворението е постепенно пораждане на неща от техните противоположности: на пространството от безграничността, на времето от вечността, на светлината от мрака, на деня от нощта. Нещата се групират по двойки: светлина и мрак, ден и нощ, вода и суша, горе и долу, мъж и жена, ниско и високо и т.н. Светът преминава от първоначалното състояние на Хаос и неподреденост към Космос и порядък. Самата дума „космос“ на гръцки означава „свят“ и е свързана с подреждане, украсяване на нещата.
Елините забелязват, че сценарият на Сътворението се повтаря и протича циклично всяка година. В природата редът, последователността, връзките и закономерностите между явленията се нарушават и отново се изграждат в познатия порядък. Чрез различни забавни сюжети в митовете е пресъздадена смяната между деня и нощта и най-вече – промяната в сезоните. В един мит например се разказва как станало това. Деметра – богинята на земеделието и плодородието, и върховният бог Зевс имали чудно хубава дъщеря на име Персефона. В нея били влюбени и богове, и смъртни. Ръката й искали и Аполон – богът на изкуствата, и Посейдон – богът на моретата и океаните, но майка й смятала, че тя е твърде млада за брак. С хитрост успял да я похити богът на подземното царство, на смъртта, на сенките – Хадес. Примамил той с цветето нарцис (а според други варианти с теменужка) хубавото момиче. Разтворила се Земята, Хадес се появил с колесницата си и отвлякъл Персефона. Посърнала богинята майка, растителността и животните измрели, в природата настъпила вечна зима. За да внесе равновесие и справедливост, Зевс наредил осем месеца от годината Персефона да прекарва при своята майка, а останалата част от времето – при мъжа си. Щастлива става Деметра, когато наближи времето да се завърне нейната дъщеря. Тогава и природата тържествува, настъпва оживление и жизнерадост. Усмивка цъфти на устните на Деметра – пролет е. Лятото е периодът на пълното щастие, хората са доволни от плодовете на изобилието. Но щом наближи мигът на раздялата, Деметра отново потъва в скръб. Птиците спират да пеят, листата на дърветата окапват и изсъхват цветята, валят дъждове, олицетворяващи сълзите на Деметра – идва есен. Зимата е сезонът на разлъката между майка и дъщеря – смърт цари в природата. Така си обяснявали елините четирите сезона. Но времето закономерно се движи в кръг и винаги идва моментът на Сътворението, който съвпада с обновлението в природата. Космосът се ражда отново.
Но нека се върнем към началото на всички начала, когато светът се сътворява от нищото, от Хаоса. Земята ражда Небето, Планините, Морето, които нямат баща. Първият божествен брак е между Небето (Уран) и Земята (Гея), олицетворяващи мъжката и женската живототворяща сила. От техния съюз произхождат небесните светила, ветровете и морските богини – океанидите. От този брак обаче се раждат и страшните титани – циклопите и хекатонхейрите. Те олицетворяват представата за нещо могъщо и страховито, за безгранична и непреодолима сила. Тези деца на Уран и Гея са участници в първия божествен конфликт – борбата за власт над света. Въображението на древните гърци е обрисувало тези божества, белязвайки ги с противоестествени, грозни и страшни от човешка гледна точка черти – циклопите имат по едно око на челото, а хекатонхейрите са петдесет глави и с по сто ръце. Заради тяхната страшна и стихийна сила баща им Уран ги намразва. Той ги затваря в недрата на Земята, лишава ги от светлина. Така се поражда първата омраза и първото посегателство срещу живота. Майката Гея – Земята, олицетворяваща майчинството, раждането и живота, не може да понесе бремето на омразата и злото, затова започва да увещава децата си – титаните, да се опълчат срещу баща си. Най-младият от тях – Кронос (времето), е хитър и коварен. Той успява да свали баща си и да заграби властта му. Този момент от мита изразява характерната за древните гърци представа, че злото верижно поражда отново зло, че всяка несправедливост е последвана от възмездие, което от своя страна е ново престъпление. Това схващане е пресъздадено чрез раждането на ужасни божества като смъртта – Танатос, раздора – Ерида, измамата – Апата, унищожението – Кери, съня с мрачни, тежки сънища – Хипнос, богинята на отмъщението Немезида, и безброй други, олицетворяващи всички нещастия, които ще господстват над света. Философията на древните елини предопределя, че още в началото на Сътворението красотата на живота е помрачена от злото.
И при второто поколение богове светът е все още несъвършен, над него господстват примитивни страсти. Синът на Уран – Кронос, повтаря греха на баща си. Извършил посегателство срещу своя родител, той има съзнание за нетрайността на властта. Воден от своя страх, богът заповядва на жена си Рея да му донася всеки път новородените им деца, които той безмилостно поглъща. С тази своя жестокост, продиктувана от самолюбие и алчност за власт, Кронос надминава злодеянието на баща си Уран. Оказва се, че борбата за власт и надмощие е по-силна от кръвната връзка и бащиното чувство на обич и привързаност. Истинска остава само любовта на майката. Рея изпада в ужас, когато вижда съдбата на децата си. За да спаси последното от тях, тя се оттегля на остров Крит, където ражда малкия Зевс Скрива новороденото в една пещера, а на мъжа си дава да погълне вместо своя син, един продълговат камък, повит в пелени. Жената на Кронос прибягва до хитрост, защото само чрез измама може да бъде сломено своеволието на властолюбеца. В поведението си на страдаща, доведена до отчаяние майка, тя напомня Гея, която също става двигател за възмездяването на съпруга си. Така Кронос е постигнат от злото, което самият той причинява на баща си.
РАЖДАНЕТО НА ЗЕВС. ЗЕВС СВАЛЯ КРОНОС. БОРБАТА НА БОГОВЕТЕ ОЛИМПИЙЦИ С ТИТАНИТЕ
Върховният бог Зевс, властващ над боговете, хората и над целия свят, принадлежи към третото поколение богове. Както повечето митологични герои, той има необикновена съдба. Роден е тайно от майка си Рея в дълбока пещера на остров Крит, защото баща му – бог Кронос, се страхувал, че децата му някой ден ще се надигнат срещу него така, както той бил направил с баща си Уран. Затова поглъщал всяко свое новородено дете. Накрая Рея спасява последното си дете, което отглеждат с божествено мляко и мед две нимфи. За разлика от Кронос (времето, което поглъща всичко; хронос значи време), Зевс възмъжава, въстава срещу баща си и го принуждава да върне отново на бял свят децата, които е погълнал. Забележете, тайно роденият бог не заграбва властта, а се опълчва срещу Кронос (т. е. срещу времето) заради явната му несправедливост и жестокост. В митологичния разказ Зевс е представен като мъжествен, прекрасен и могъщ. В образа му древните въплъщават единството на красота и доброта, правещо го достоен да бъде върховно божество. Спечелил обичта на братята и сестрите си, Зевс подема борба срещу баща си и титаните за владеене над света, който трябва да стане по-хармоничен и съвършен. Това е борба между доброто и злото, между светлината и мрака. Децата на Кронос – „богове, прекрасни и светли“, се събират на митичната планина Олимп. Конфликтът с Кронос и титаните продължава десет години, но победата не клони нито към едната, нито към другата страна. На помощ на олимпийските богове идват циклопите, някога несправедливо затворени от баща си Уран. За да укрепи силата си, самият Зевс освобождава хекатонхейрите – другите онеправдани великани, станали жертва на властолюбивата жестокост. С тяхна помощ олимпийците започват да вземат преднина в двубоя. Сравнени с планини, сторъките великани проявявате пълна сила стихийната си и разрушителна мощ. Битката е внушителна и потресаваща – земята стене, грохот изпълва въздуха. Гордият и величествен Зевс се сражава с огнени светкавици и оглушителни гръмотевици, дадени му от циклопите. Заради своето божествено оръжие той получава прозвището „гръмовержец“. Борбата между Зевс и титаните разтърсва света. Арената на двубоя е страховита. Бушуват стихии; огън, вода и въздух влизат в стълкновение – земята пламва, моретата кипят, гъст пушек забулва всичко. Накрая могъщите титани отстъпват. Олимпийците ги оковават вдън вековната тъма на Тартара. Там титаните са охранявани от техните братя – сторъките великани.
Въпреки че борбата на олимпийските богове е за власт над света, тя е и борба за справедливост. Доказва го фактът, че на тяхна страна застават внуците на титана Океан с показателните имена Усърдие, Мощ и Победа. След успеха на Зевс крилатата богиня Нике (ПобедА) става неразделна спътница на върховния бог. Той и дъщеря му Атина Палада винаги са изобразявани с нейна фигурка в ръка. Зевс Олимпийски, изработен от Фидий (статуята е едно от осемте чудеса на древния свят), държи в дясната си ръка Нике от злато и слонова кост. Всяко краче от трона на бога е във формата на танцуваща фигурка на Нике, представена с крила, лавров венец на главата и палмово клонче в ръка.
БОРБАТА НА ЗЕВС С ТИФОН
Митът разказва за трудностите на победата. Той представлява драматичен разказ, защото при Сътворението на света се преплитат любов и омраза, добро и зло, справедливост и несправедливост. Въпреки че са победени от Зевс, титаните остават в историята на човечеството с представата за достойни противници на олимпиеца. Днес думата има своя преносен смисъл и означава човек с необикновени качества, дарба, талант. Образът на титаните несъмнено е възвеличен от обичта на майка им Гея (Земята), най-великата богиня, „силна, даваща живот на всичко, което живее и расте върху нея“. И наистина, борбата между божествата взема нов драматичен обрат, когато се намесва майката на всички богове и титани. Еднакво обичаща децата си, Земята – Гея ужасно се разгневява, когато вижда злочестата съдба на своите могъщи синове. Тя скърби за титаните и е готова да ги защитава, както преди това е защитила другите си деца, намразени от баща им. За да се противопостави на Зевс, тя встъпва в брак с мрачния Тартар и ражда ужасното стоглаво чудовище Тифон, известно още с имената Титон и Тайфун. Образът му носи внушение за нещо огромно, зловещо и непобедимо, свързано с мрачната разрушителна сила на подземния свят. Описанието му е толкова ефектно, че то въздейства ужасяващо върху всички сетива – зрение, слух и усещане на допир с кожата. Чудовището има сто драконови глави, които изригват пламъци. Появата му е наситена с потресаващи звукови представи. Ужас сковава боговете при неговия вид. Зевс обаче смело се нахвърля върху подземното същество и успява да го победи със своето небесно оръжие – изпепеляващите стрели-светкавици. Борбата на Зевс със стоглавия Тифон става първообраз на битката между светлия бог, олицетворяващ светлината и доброто, от една страна, и тъмното демонично същество – въплъщение на злото, от друга. Този мит стои в основата на християнските образи на светците конници и копиеносци, побеждаващи змейове и лами. В митологичния разказ за борбата с Тифон се придава голямо значение на огъня. Той олицетворява пречистването на света, в който ще се установи нова божествена власт и нов нравствен порядък. Образът на чудовището също е свързан с огнената стихия. Попаднал отново в подземния свят, от който е роден, Тифон продължава да всява страх. Чрез този митологичен образ древните гърци явно са си обяснявали действието на вулканите, които изригват и разтърсват земята, родени от нейния гняв.
След победата на Зевс светът е обновен. Децата на Кронос си разделят властта. Гръмовержецът става властелин на небето, Посейдон – на морето, а Хадес – на подземното царство. Въпреки това разделение Зевс остава върховен владетел на целия свят, на хората и боговете.
ОЛИМП
Гръмовержецът Зевс се възцарява на митичната планина Олимп, заобиколен от прекрасни, светли богове. Епитетите „светъл“, „светли“ („светлият Олимп“, „светлите чертози“, „светло радостно лято“) или „златен“, „златни“ („златна светлина“, „златни чертози“, „златен престол“) създават усещане за един богат, хармоничен и съвършен свят на същества, лъчезарни и прекрасни. Ражда се представата за живот, подобен на човешкия, но познаващ само красотата. Около върховния олимпийски бог е неговата горда и величествена съпруга Хера. На Олимп са Артемида (богинята на лова), Афродита (богинята на любовта), Атина (богинята войн, покровителка на занаятите и олицетворяваща мъдростта) и много други богове.
В центъра на представянето е съпружеската двойка Зевс и Хера. Всеки от тях има определени функции, всеки излъчва красота и великолепие. Това са силно идеализирани образи според представата за съвършенство. Лицето на Зевс е „мъжествено, неземно хубаво“, от него лъха „величие и гордо, спокойно съзнание за власт и сила“. Като потвърждение на тези качества на върховното божество до него винаги са богините на мира Ейрена (Ирина) и на победата Нике. В негово лице сътвореният свят е подчинен на мира, красотата и доброто. Хера е „прекрасната величествена Зевсова жена“, тя блести със своята неподражаема красота. „Почит“ е думата, която изразява възхищението на околните към богинята, майка на прекрасни синове и дъщери, която, „блестейки със своята красота и пищна премяна“, „пристъпя с гордо могъщество“, преди да се настани на златния престол до съпруга си. Тази сцена векове след това се повтаря на всички царски приеми като важен момент от установения протокол. Но още по-съществено е, че жената, независимо дали е богиня или смъртна, е на почит в съзнанието на древните. Вълнуващо е, че боговете посрещат Хера на крака и с поклон, защото е покровителка на брака. Очевидно е, че елините отрано са прозрели силата на брачното обвързване, не само скрепило в свещен съюз мъжа и жената, но и даряващо мир, спокойствие и сигурност в живота на човека.
Доказателство за благоволението на боговете към достойните хора е присъствието на Олимп на Зевсовия любимец Ганимед – син на троянския цар, смъртен, който е надарен с безсмъртие заради заслугите си. В едно обществото, познаващо робството, за него е голяма чест фактът, че поднася храна и питие на боговете.
От мита добиваме представа за слънчевата религия на древните елини. Те били езичници, защото са почитали множество божества, и изпитвали възхищение, страх и привързаност към всяко от тях. Техният облик на прекрасни човешки същества е върховен образец за всеки смъртен. Гърците създали великолепна храмова архитектура, изящна, беломраморна и елегантна – истински земен дом на прекрасните божества, представени великолепно в мита за Олимп. В митичната планина Олимп светът на боговете е съвършен модел на обществено устройство. По време на вечните си пирове – постоянни празници за боговете, олимпийците колективно решават съдбата на света и на хората, като вземат важни решения – за тях. Човешките същества са безкрайно слаби и зависими от божествената воля. Смъртните са подвластни най-напред на Зевс, раздаващ даровете на доброто и злото, олицетворяващ реда, законите и нравствените норми.
Старогръцките митове за раждането на боговете разказват за три божествени поколения – на Уран и Гея, на Кронос и Рея, на Зевс и Хера. Поколенията се сменят, докато се установи справедлива и достойно придобита божествена власт. Такава е властта на Зевс и олимпийските богове, олицетворяващи мъдростта, духовните, нравствени и естетически ценности на древните гърци.
Старогръцките митове принадлежат на културата на цялото човечество. Те са съвършени образци на изкуството на словото, в които светът на хората е хармонично свързан с природните и човешките закони. Хилядолетия наред литературата черпи сюжети, пресътворява образи и характери от тях, взаимодейства си с художествената словесност на великолепните митове на древните елини.