Другият в мене
Зареждане на оценките…
Какво означава да осъзнаваш себе си, т.е. да отговориш на въпроса кой съм? Нека си представим, че се срещнат двама непознати. Първото нещо, което ще направят, е взаимно да си зададат същия въпрос. Кой си ти? Отговорът обаче няма да е толкова кратък. Най-напред е името. Хората се отъждествяват със своите имена, но ако си помислим, те в никакъв случай не са уникални. Колкото и рядко да е името, което носиш, неминуемо има и други, носещи същото име. Да не говорим за онези, чиито имена оглавяват класациите по честота на използването. И все пак името може да даде много информация – коя е народността ти, каква е религията на тази народност, кой е родът ти. Само че нищо от изброеното, макар и да се отнася до теб, не си ти самият. Това са обстоятелствата, в които си попаднал не по свое желание, а по волята на случая – да се родиш именно в това семейство, именно в този град, като част от тази народност, която изповядва точно тази религия и т. н.
След като си кажат имената и чрез тях уточнят рода, народността, религиозната принадлежност и още много други неща, свързани с произхода, хората обикновено си задават втори въпрос – какво работиш? В някои езици, например в руския, този въпрос звучи: „Кто ты?“. Едва ли не това, което работиш – професията ти, занаятът ти, – изчерпва цялата ти същност. И това не е далече от истината, защото начинът, по който добиваш средствата, с които поддържаш своя и на семейството си живот, до голяма степен определя начина, по който виждаш, осъзнаваш и разбираш света около себе си. Нашите вярвания са такива, каквито ги намираме в митовете и религиозните книги, защото са се родили сред народи, чийто поминък е бил свързан с природните цикли и е определял цялостния им начин на живот. По един начин си представят света събираческите народи. По друг – народите, прехранващи се с лов. По трети – номадите, т.е. странстващите пастири. А по съвсем различен начин – уседналите земеделци и занаятчии.
После следват и други въпроси – от какво се интересуваш, какво четеш, каква музика слушаш, кой е любимият ти отбор… Едва след като разберем един за друг всички тези неща, ние започваме малко или повече да опознаваме човека срещу себе си. Само че наистина ли опознаваме именно него? Честният отговор е, че научаваме най-вече към кои общности принадлежи. Какъв е самият той обаче, все още предстои да разберем. И как го разбираме?
Една народна поговорка казва, че за да опознаеш един човек, трябва да изядете заедно един чувал сол. На практика това означава да живеете достатъчно дълго един с друг. Само тогава може да се узнае как този човек мисли, как чувства, кои са добрите и лошите му качества, как се държи по време на делничния живот и как постъпва при остри и конфликтни ситуации, изправен пред лицето на опасността. Ето че вече започваме да се приближаваме към същността на самия човек, а не да оставаме само до неговите принадлежности. Ключовата дума тук е „опознавам“. Но както казахме по-горе, човекът се различава от животните най-вече по това, че може да осъзнава своето съществуване. С други думи, да опознава себе си. Осъзнаването на собственото съществуване обаче става възможно само когато се огледаме в очите на Другия. В това, че той ни гледа, усмихва ни се, говори ни, иска нещо от нас, ние получаваме потвърждение за собственото си съществуване. Но и още нещо – ние опознаваме себе си през неговите очи. Това, което наричаме „Аз“, всъщност е възможно да се осъзнае само когато човек е познаваем отвън. Чрез това познание ние установяваме, че нашето „Аз“ има различни страни: физическа – тяло, външност, сила; деятелна – способности, дейности, постъпки; социална – групова принадлежност, роли; ментална – вярвания, чувства, мисли, индивидуални предпочитания. Но когато говорим за съзнателното човешко същество, ние знаем, че то освен познаваемо е и познаващо. Човек, освен че е познаваем отвън, е и активно опознаващ се отвътре. Така например ние знаем, че сме един и същи човек, независимо че се променяме с възрастта. Това чувство на собствена цялост, потвърждаващо усещането за самотъждественост, обикновено се нарича идентичност. Думата е латинска и означава, че един обект е тъждествен с друг обект. А = А. Идентичността обаче предполага, че двата обекта може и да не съвпадат. А не е равно на Б. Аз съм аз, защото не съм ти. Това е чувството на отграниченост, на различност от другите. Всичко това е възможно обаче, защото човекът е в състояние да осъзнае себе си като обект на познание и да размишлява върху своите мисли, чувства, постъпки, да ги оценява и евентуално коригира. И тук стигаме до основния въпрос на самоосъзнаването: Как човек може да излезе извън своите граници, така че да стане обект за познание за самия себе си?
Така отново стигаме до извода, че, за да опознаем себе си, трябва да излезем извън себе си. Най-лесно можем да разберем това, като си припомним начина, по който общуваме. Когато един човек говори, той мисли и назовава себе си с „аз“, своя събеседник с „ти“, а човека, за когото се говори – с „той“. Но достатъчно е да спрем да говорим и другият да вземе думата, за да се превърне автоматично именно той в „аз“, а първият говорещ да стане „ти“. Това означава, че самата представа за Аз е зависима от възможността човек непрекъснато да приема ролята на Другия. Този Друг се оказва незаобиколим фактор за собственото ни самосъзнание. Но по отношение на Другия може да има два подхода. Единият е свързан с това, което аз мисля за другите и за себе си. Това е моят вътрешен свят. Вторият подход включва онова, което според мен другите мислят за мене. От отговора на този въпрос в много голяма степен зависи нашето самоутвърждаване и нашата самооценка. Когато се оглеждам в огледалото, аз се виждам там с очите на другите. Ще ме забележат ли, ще ме харесат ли, ще ме одобрят ли? Или напротив – няма да ме забележат, няма да ме харесат, ще ми се присмеят. Така стигаме до извода, че няма как да избягаме от Другия в себе си. Именно постепенното възприемане на знанието, което другите може да имат за нас, представлява процесът за постепенно изграждане на собствения ни Аз-образ.
Този Аз обаче не е нито нещо статично, нито пък е нещо само̀ за себе си. Той живее, а следователно действа. Но както вече стана ясно, не ние сме избрали начина, по който се появяваме на света. А това означава, че и нашите действия ще трябва да се подчиняват на заварените обстоятелства, създадени вече от Другите. Ще трябва да се съобразяваме с тях, да споделяме техните ценности, вярвания, модели на поведение, желания, интереси… За да живеем заедно, което е необходимо условие въобще да осъзнаем собственото си съществуване, трябва да спазваме основния закон на човешката цивилизация – не прави на другите това, което не искаш те да причинят на тебе.
Само че и отделният човек има своите желания, мечти и стремежи за щастие. А и своите инстинкти, защото ние, макар и да сме „социални животни“, в някакъв смисъл си оставаме животни, т.е. био логични същества, незагубили напълно своята хищническа природа. Необходимостта да се съобразяваме с другите, всекидневно ни изправя пред ситуация на избор. Как да постъпя? Да се съобразя ли с очакванията на другите, или да следвам своите желания? Да поставя на първо място собствения си интерес или интересите на общността? И най-важното – готов ли съм да приема неодобрението и наказанието, които неизбежно ще последват, ако наруша наложените правила и норми?
Това, което ни ръководи при правенето на моралния избор, е чувството за вина. Когато наруша предписанията на Другите, аз се чувствам виновен пред тях. Но ако се съобразя с външните очаквания и загърбя своите желания, както и своята представа за добро, ще се чувствам виновен пред себе си. Без чувството за вина човешкият живот е невъзможен. Но от друга страна, чувството за вина е изключително мощен инструмент за манипулация. Религията, моралът, властниците, собственото ни семейство непрекъснато ни карат да се чувстваме виновни за едно или за друго и така ни „вкарват в пътя“. Докъде чувството за вина е благотворно за нас като хора и откъде започва неговата тирания?
И така – човекът е сложно същество, в което съжителстват разумът и животинските инстинкти, вътрешното Аз и оценката на Другия, желанието и необходимостта, животът и смъртта. Затова още древните са казали, че най-важното нещо за човека е да опознае себе си. Точно за това служи човешката словесност. Тя ни поставя на кръстопътя, където се срещат обществената мяра на индивида и човешката мяра на обществото. Помага ни да разберем своите ценности, желания, вярвания, да правим своите избори. Да направим сблъсъка между Аз и Другия в мене малко по-хармоничен и по-приемлив.
Свързани материали
Родното и чуждото. Ние и другите
Още в далечните времена, когато човекът се е появил на Земята, той се е стремял да опознае света, който го заобикаля. И го водело не празно любопитство, а желязна необходимост – за да оцелее в този свят, той е трябвало да го разбере, защото неизвестното плаши. Така се появяват митовете за Сътворението на света и човека – в тях сякаш светът сам се е представил на хората. Те научили какво представляват небесните светила, имената им, как са създадени планините, реките и моретата, как са се
Есе по морален проблем: „Загубата на човешката идентичност“. Как човек изчезва, без да напуска адреса си (по стихотворението „Повест“ на Атанас Далчев)
Идентичността рядко се губи със скандал; понякога се настанява тихо, като прах върху рамката на снимка. От този образ тръгва ученическото есе, което поставя проблема за загубата на човешката идентичност и намира опора в „Повест“ на Атанас Далчев. В началото проблемът е въведен през бележката на вратата: как едно изречение може едновременно да успокои света и да излъже самия човек, и какви съвременни имена носи днес онова далечно някъде, зад което се скриваме. Оттам разсъждението прави следващата, по-трудна стъпка, от отдалечаването от другите към отдалечаването от самия себе си. Литературната опора е използвана прецизно и през целия текст: цитирани са дните, които се изкачват по стената и догарят, признанието за годините като единствени гости, коварното и празно огледало и най-тежкото изречение на творбата, в което лирическият аз се усъмнява дали изобщо е живял. Отделни части са отредени на двамата странни събеседници в стихотворението, портретите и часовника, и на онова, което те правят с човешкото време. Съвременният аспект е силен и конкретен: маските, които училището раздава, грижливо подредените профили в мрежите, архивите от снимки и стари разговори, в които е лесно да се затъне. Личният опит присъства, но без поза, а на въпроса за силата на собственото име е отделено самостоятелно място. Финалната част не обещава чудеса. Тя предлага малки, изпълними решения и завършва с проверка, по която всеки може да разбере дали не се е изгубил, както и с нова бележка на вратата вместо старата. Текстът е готов модел за есе по морален проблем и опора за собствено разсъждение върху творбата.
Есе по морален проблем: „Тоя свят не е за мен“ - между бунта срещу фалша и смелостта да останеш верен на себе си („Как искам пак да съм дете“ от Джордж Гордън Байрон)
Есето тръгва от кратка и категорична фраза и я разчита като признание. Първата част определя въпроса, който тя поставя, като един от най-дълбоките морални въпроси на човешкото съществуване. Втората изброява двата основни начина да реагираш на такова чувство, като първият е да го потиснеш и да се затвориш. Третата описва втория път, избран от лирическия герой, а именно откритото признание. Четвъртата се обръща към българската история и литература и показва колко много подобни примери има в тях. Последната признава опасността: ако чувството се превърне в постоянно състояние, то може да навреди. Разсъждението е балансирано и стига до собствен извод. Разработката е удобна като образец при есе по цитат и при подготовка за класна работа. Обръщането към българската история и литература разширява темата и показва, че романтическото чувство не е чуждо явление. Изводът признава и опасността в него. Обемът и структурата съответстват на изискванията за есе в час. Личната позиция е ясно заявена, но не измества литературната опора, върху която стъпва разсъждението.
Есе по морален проблем: „Огледалото и човешката душа - какво виждаме, когато се вглеждаме в себе си?“ - От отражението към тайните пространства на собственото „аз“
Философският образ на огледалото е превърнат в композиционна и смислова основа на цялостно есе за самопознанието и човешката душа. Текстът предлага завършен модел за разработване на сложен морален проблем, като умело съчетава лично разсъждение, литературна опора, културни асоциации, философски препратки и съвременна гледна точка. Уводът е изграден чрез широко въвеждане в символиката на огледалото и постепенно стесняване към поставения проблем. Използвани са примери от митологията, приказната традиция и религиозните представи, които подготвят естествения преход към „Две хубави очи“ от Пейо Яворов. Така литературната творба не стои изолирано, а се включва в по-голям културен контекст. Основната част е организирана в последователни аргументативни ядра. Разсъждението преминава от буквалния образ на огледалото към неговото символно значение, след което се насочва към човешкото съзнание и проблема за самопознанието. „Две хубави очи“ е използвано като литературна опора чрез наблюдения върху огледалната композиция и вътрешните противопоставяния в стихотворението. Включени са и философски препратки към Блез Паскал, Свети Августин и античната идея „Познай себе си“, които разширяват аргументацията и показват един от възможните начини за вплитане на допълнителни културни знания в ученическо есе. Структурата включва и отделен преход към ролята на литературата и изкуството като своеобразни огледала на човешкия опит. След него е въведен контрапункт, който поставя граници пред прекомерното самовглъбяване и придава по-голяма аргументативна зрялост на текста. По този начин есето не следва еднопосочно разсъждение, а развива темата чрез различни гледни точки и постепенно усложняване на проблема. Заключението се връща към основния въпрос от заглавието и композиционно обединява въведените образи, философски идеи и литературни наблюдения. Така се получава ясно затворена структура с логическа връзка между увод, аргументативна част и финално обобщение. Есето е подходящо за ученици, които търсят пример за разгърнато философско есе по морален проблем, модел за плавни преходи между отделните аргументи, използване на литературна и философска аргументация, включване на културни асоциации и контрапункт, както и изграждане на въздействащ финал. То може да се използва както за подготовка за писмена работа, така и като ориентир за създаване на собствен текст с ясна композиция и разнообразни аргументативни похвати.
Есе по морален проблем: „Човекът в търсене на себе си“ - между корените и личния път към истинската идентичност („Майце си“ от Христо Ботев)
Как се изгражда личността и по какъв начин човек открива кой е, какво иска и къде е мястото му в света: есето разглежда един от най-важните въпроси в живота на младия човек. Темата е разгърната като размисъл върху необходимостта от собствен житейски път, но и върху значението на корените, дома и ценностите, които дават първата духовна опора на човека. Като литературна основа е използвана елегията „Майце си“ от Христо Ботев. Чрез драмата на нейния лирически герой есето поставя въпроса за напускането на познатия свят и търсенето на себеосъществяване, за очакванията, с които човек тръгва по своя път, и за изпитанията, които могат да го очакват далеч от сигурността на дома. След литературния пример проблемът е пренесен в реалността на младия човек от XXI век, който разполага с множество възможности за образование, пътуване, развитие и избор, но именно затова често се изправя пред несигурност и съмнения. Разработката насочва към размисъл върху свободата като възможност, но и като лична отговорност. В отделни аргументативни части са разгледани връзката между Дома и Пътя, значението на личния опит, необходимостта човек да запази връзката със своите корени и смелостта да бъде различен, без да се подчинява механично на очакванията на околните. Темата е разширена и към въпроса дали себепознанието означава единствено съсредоточаване върху собственото „аз“, или истинската реализация включва и способността човек да открие какво може да даде на другите. Финалната част обединява основните линии на разсъждението и предлага лична позиция за съчетаването на родното и новото, мечтата и корена, дома и пътя като възможен път към изграждането на зряла и самостоятелна личност. Материалът е подходящ като модел за есе по морален проблем, защото съдържа ясно поставена теза, литературна опора, аргументи от съвременния живот, личен опит, последователно развитие на проблема и обобщаващо заключение.
Есе по морален проблем „Омировият хуманизъм: да разпознаеш себе си в другия“: Когато врагът се превърне в огледало
Есето започва с познато преживяване: срещата с онзи, който е различен, и внезапното разпознаване на себе си в него. Тезата е заявена ясно, а после разсъждението се опира на античната поема. Централна е сцената, в която старецът идва тайно през нощта при своя враг и коленичи пред него, и точно тя предизвиква преображението на воина. Есето се спира на този миг на споделено страдание и извежда от него истина за човешката природа. Следващата част противопоставя разпознаването на себе си в другия на онова, което най-често се среща в ежедневието. Последната признава, че такова преобразяване е трудно, и се обръща към собствения опит на всеки, който поне веднъж е бил в конфликт със съученик или с близък. Литературният пример е използван като опора, а не преразказан, и личният тон е запазен до края. Разработката е удобна като образец при есе по морален проблем и при подготовка за класна работа. Преходът от античната сцена към собствения опит е направен внимателно и не измества литературната опора, а я потвърждава. Заключението остава открито, вместо да поучава, което е и по-трудното при такава тема.