Родното и чуждото. Ние и другите

          Още в далечните времена, когато човекът се е появил на Земята, той се е стремял да опознае света, който го заобикаля. И го водело не празно любопитство, а желязна необходимост – за да оцелее в този свят, той е трябвало да го разбере, защото неизвестното плаши. Така се появяват митовете за Сътворението на света и човека – в тях сякаш светът сам се е представил на хората. Те научили какво представляват небесните светила, имената им, как са създадени планините, реките и моретата, как са се появили животните и защо човекът бил изгонен от рая. Това знание помогнало на хората да се впишат в живота на земята и да оцелеят.
          С развитието на човешките общества обаче хората стигнали и до още един важен въпрос – какво представлява човекът? Знаменитият философ Сократ (V в. пр. Хр.) е казал, че най-важната задача за всеки човек е да опознае себе си. И в това усилие да опознаят себе си хората неминуемо стигнали до въпроса какво представлява Другият и каква е неговата роля в нашия живот. И тъй като по онова време вече се били появили философите, този въпрос станал един от основните, които всяка философска система се опитва да реши.
          Ако проследим историята на мисълта, ще стигнем до един любопитен извод – животът с другите обикновено не се схваща като необходимо условие за оцеляването на човека. Дори напротив – в повечето случаи Другият се възприема повече като проблем, отколкото като необходимост. Хората с право предполагат, че той е по-скоро съперник и конкурент, отколкото съюзник в непрестанната битка за живот. И така се стига до увереността, изразена както от древната латинска поговорка „човек за човека е вълк“, така и от репликата на съвременния философ Жан-Пол Сартр, че „адът – това са другите. Те са смъртта на моите възможности“. Логичното следствие от тази увереност е, че животът с другите е принуда, с която трябва да се съобразяваме, за да не загинем. Тъй като другите са необходимост, наложена от природата – животът се ражда от връзката на двама души – ние трябва да се научим да живеем с другите, за да не се самоунищожим. Така възникват нормите на културата и морала, разпоредбите на закона, наградите и наказанията. Всичко това обаче е само тънка защитна коричка, която се пропуква и при най-слабото предизвикателство, оголващо егоистичната и хищническа природа на човека. Доказателства не липсват – хрониката на жестокостите, извършени от хората срещу техните ближни, надминава всяко въображение.
          Този ход на мисли, макар и да звучи достатъчно убедително, че да го защитават философи като Монтен, Ларошфуко и Кант, все пак има и една огромна слабост – не се отчита фактът, че хората, за да оцелеят, още в зората на своето съществуване инстинктивно са търсели връзка с другите. Така са се появявали човешките общности. Те са резултат както на биологичната необходимост да се продължи животът, така и на нещо изключително важно – само Другият е този, който може да даде доказателство за моето собствено съществуване. Първото нещо, което вижда детето в момента на своето раждане, е погледът на неговата майка. То се оглежда в нейните очи и инстинктивно разбира нещо много важно: мене ме гледат, на мен ми се усмихват, мене ме обичат, следователно аз съществувам. Човекът не може да стигне до този извод, ако го нямаше Другият, в чиито очи да се огледа. И логичното следствие от този извод е, че всеки човек непрекъснато се стреми да се самоутвърди в собственото си съзнание, отчитайки отношението на другите. Докато е малък, човекът се стреми да им подражава, учи се от тях, за да усвои правилния начин на поведение. Когато поотрасне, идва ред на друг импулс – да се разграничи, за да докаже и на себе си, и на другите, че той е силен, умен, симпатичен и достоен за любов. И най-важното – че е индивидуалност.
          Тези два начина на самоутвърждаване може да се видят не само в живота на отделния човек, но и в този на общностите. В началото те са пораждат от биологична необходимост – така възникват семействата и родовете. Постепенно обаче хората започват да разбират, че оцеляването им ще бъде по-успешно, ако имат повече съюзници. По пътя на сродяванията между родовете колективите, свързани с връзките на кръвта, стават все по-големи и по-големи. Така се появяват племената, народите или етносите, чиито ценности вече не са кръвна връзка, брачна връзка и родово имущество, както е при родовете, а етническата кръв, земя и вяра, включваща и езика. В началото вярата е тясно свързана с кръвта – израз на това е увереността, с която еврейският народ се смята за богоизбран, защото техният праотец Авраам е сключил договор с Бога. По-късно обаче, с пораждането на християнството, общуването с Бога вече не зависи от кръвта и произхода - християни стават не само евреи, но и гърци, египтяни, арменци, грузинци, латини, славяни и почти всички народи, населяващи европейския континент. Така възникват религиозните общности. А на прага на Новото време се появяват и нациите – общности, свързани с ценностите на националния идеал, история и култура, на националния пантеон на героите, на националния език и пространство.
          Също като отделните хора, и общностите живеят заедно с другите общности и се мъчат да оцелеят и да се самоутвърдят в контакта си с тях. Но тук отношението към другите е различно. В повечето традиционни общества другият, „чуждият“ се възприема като заплаха, като враг, от който трябва да се пазим. И наистина в тежката борба за недостигащи ресурси това често е било така. Народните песни изобилстват с битки между юнаците на „нашата“ и на „чуждата“ общност в защита на етническата кръв (поробване и отвличане на хора и най-вече на жени, които са носителки на живота), етническата земя и етническата вяра. По-късно, с развитието на живота, общуването с Другия става по-разнообразно. С него може да се търгува, той може да ни стане съюзник в борбата срещу общия враг, добре е да обменяме знания и опит и т.н. Така се оформят различни начини за възприемане на Другия, които водят до появата на различни стратегии за оцеляване и самоутвърждаване. Колкото и да са разнообразни, те може да се сведат до следните няколко възможности:
          1. Ние и другите не сме равни, единият е по-силен. В такъв случай са възможни следните отношения между нас:
          ► По силни са чуждите. Тогава:
                  а) те са ни врагове, които може да ни поробят или вече са ни поробили. Поробването може да е силово, с огън и меч, или по-меко – асимилация. Следователно трябва да се противопоставим, като им покажем, че и ние сме силни и достойни. Това е стратегията на самоутвърждаването.
                  б) те са по-развити от нас и ние трябва да се поучим от тях, като приемем тяхната култура и начин на живот, които смятаме за ценни и престижни. Това е стратегията на просветителството.
          ► По-силни сме ние. Тогава:
                  а) ние не сме свръхагресивни и не поробваме, но все пак нашият начин на живот, вяра, език и култура са по-добри и затова трябва да накараме другите да ги възприемат. Това е стратегията на колонизацията.
                  б) нашите интереси са най-важни и затова трябва да подчиним другите, защото са ни необходими техните ресурси и труд. Това е стратегията на империализма.
          2. Всички хора и общности са равноправни. В такъв случай:
          ► другият има същите права като нас да развива своята култура, а общият ни живот само ни обогатява. Това е стратегията на мултикултурализма.
          ► другият трябва да се обича и уважава, но той все пак трябва да разбере, че нашата вяра и култура са истинските и затова трябва да ги въз-приеме. Това е стратегията на мисионерството.
          Както лесно може да се забележи, всички тези стратегии са доста разпространени. Те присъстват и в историята на нашия народ. За разлика от развитието на обикновения човек обаче, при когото самоутвърждаването най-напред минава през подражание, а едва след това идва разграничаването, в историята на българското национално самоосъзнаване поредността е обърната. Както помним, стратегията на Паисий беше да внуши на българите, че те са силни и достойни и че дори в своята бедност и простота превъзхождат по-развитите гърци, защото Бог обича именно бедните и простите. Едва когато вече сме се утвърдили в собствените си очи, идва и вторият етап – трябва да се поучим от другите, тъй като сме изостанали ориенталци, а в съвременния свят европейската култура е това, към което трябва да се стремим. На следващите страници ще разгледаме някои от знаковите произведения на българската литература, които прокарват тези различни стратегии за самоутвърждаване и самоосъзнаване.