Как се създава един пантеон: „Епопея на забравените“ от Иван Вазов. Анализ на цикъла през легендата, одата, заглавието и композицията

          Вазов пише стихотворенията от цикъла „Епопея на забравените“ в периода между 1881 и 1884 г. По това време основният патос на неговата поезия е свързан с мотива за забравените възрожденски идеали и подмяната им с материални ценности, най-често свързвани със звъна на „сухия метал“. Всъщност веднага след Освобождението националноосвободителните борби, достигнали своя апогей в героично-трагичния край на Априлското въстание, все още нямат това значение за идеологическата основа на националната общност, каквото ние им придаваме днес. Именно чрез усилията на Иван Вазов, Захарий Стоянов, Стоян Заимов и други автори – непосредствени свидетели или участници в борбите, се формира историческият култ към подвига на въстанието, което в крайна сметка довежда до така дълго чаканата свобода. Всъщност в първото десетилетие след Освобождението сред общността на българите се разразява един мирогледен конфликт – сблъсъкът между героичните и всекидневните добродетели. Подобно противоречие се появява неизменно във времена на големи исторически изпитания, когато трябва да се избере поведение, с което да се постигне желаната цел, без неразумна загуба на човешки живот. Конфликтът е неразрешим по определение, защото и двете гледни точки се основават на житейска необходимост. Едната от тях, защитаваща всекидневните добродетели, с право посочва, че героичният избор е свързан със смъртта, която често застига и много невинни. А целта на всяко човешко действие е да защити и съхрани живота. В същото време обаче без саможертвения героичен подвиг постигането на целта е невъзможно. Ето защо във времето, в което обикновените хора инстинктивно се стремят да забравят въстанието и свързаните с него ужаси и трагедии, трябва да се създаде и един друг негов образ – този на изключително важно за националната общност събитие, събитие, съизмеримо с великите дела от миналото, описвани в най-важните текстове на европейската цивилизация – Стария и Новия завет, житията на светците и легендарните разкази за велики подвизи.
          В разговорите си с проф. Иван Шишманов Вазов споделя, че непосредственият повод за създаването на цикъла е прочетеното от него в някаква руска книга сведение за шведския поет Рунеберг, който написал цикъл оди, посветени на шведски патриоти. В същото време като важен подтик и извор на информация за стихотворенията в цикъла му послужила и една статия на Захарий Стоянов, излязла в румелийския печат, в която подробно се изброяват загиналите във въстанието и се описва смъртта на най-известните от тях. А за свой художествен образец Вазов посочва стихосбирката на Виктор Юго „Легенди на вековете“, откъдето е заимствал „тържествения, възвишения, философския тон на неговите оди“.
          Дори простото изброяване на източниците и образците ясно посочва какъв културен механизъм прилага Вазов за постигане на своята художествена и социална цел – създаване на един нов пантеон на героите и нов образ на отминалите трагични събития, които да залегнат в основата на новоформираната национална идентичност на българите. Този културен механизъм се нарича легенда. Първите негови прояви се наблюдават в предисторическата епоха, когато се изгражда култът към героите и се създава т. нар. героична митология. По-късно легендата получава голям разцвет при създаването на култа към християнските светци, откъдето получава и името си.
          Помним от изученото в 8. клас, че легендата изгражда образа на героя, следвайки неизменна схема:
          ► героят се ражда с вродена действена добродетел;
          ► в момента, в който се почувства готов за служене на идеята, в която вярва, героят се отрича от всичко земно и се посвещава изцяло на мисията си;
          ► изпълнявайки своята мисия, героят извършва легендарни подвизи (деяния);
          ► за да се отличава от обикновените хора, героят се свързва в съзнанието на вярващите с неизменни легендарни атрибути (трънен венец, кръст, и др);
          ► в резултат на своите деяния героят получава характеризиращи го легендарни назовавания (Спасител, Победоносец и др.);
          ► най-важната отлика на легендарния герой от обикновените хора е неговата способност да твори чудеса – приживе и след смъртта си;
          ► след смъртта на легендарния герой неговата действена добродетел не изчезва, а се материализира в неговите реликви (мощи), които продължават да творят чудеса.
          Доколкото механизмът на легендата се реализира основно след смъртта на героя – тогава започват неговите чудеса, тогава възниква народният култ към него, мотивът за смъртта е водещ при легендата. Особено ако гибелта на образцовия герой е мъченическа. Така възникват специални текстове, наречени „мартиролози“, които не са нищо друго освен списъци на загиналите в името на някаква велика цел или в защита на вярата. По време на Възраждането и особено в първите десетилетия след Освобождението практиката на мартиролозите е много популярна. Особено активен в съставянето им е споменатият като основен източник на „Епопея на забравените“ Захарий Стоянов. Що се отнася до ролята на Юго и неговата стихосбирка „Легенди на вековете“, названието й е красноречиво.
          Механизмът на легендата е основата, върху която се изгражда литературният жанр „ода“. Неговото начало също трябва да се търси в древността, когато често обществените отношения се регулират с помощта на изкуството – знаем, че в Древна Гърция театралните представления са били задължителни за всички граждани на полиса. Подобна на институцията „театър“ е и институцията „одейон“ – специално място, нерядко намиращо се близо до амфитеатъра. На сцената на одейона в присъствието на избрана публика в съпровод на лира са изпълнявани специални текстове, утвърждаващи култа към героите на съответната общност. Специфичният характер на одическия ритуал предопределя и характера на възникналия от него литературен жанр „ода“. Фигурата на одическия певец се проявява в ролята на владетел и законодател на нравствената норма на общността. Той пее или рецитира пред една идеална общност от съмишленици, за които възпяваните добродетели са водещ морален принцип. Тъй като одическият ритуал изисква постигането на определен тип тържествено въздействие, одическото пеене или реторическа декламация се характеризират с употребата на внимателно подбрани и канонизирани изразни средства, пронизани от тропи и фигури на езика, подчертано ритмизирани и подредени.
           Образът на света, който одата създава, е максимално близък до този на легендата – възпява се образцов герой с неговите подвизи, легендарна смърт и неумиращ пример. Мястото и времето, в които се случват изобразяваните събития, са символно значими – това обикновено са места като Термопилите, Шипка и др. под., а времето се определя като „великото време“ на общността. Познати са два основни вида оди – тържествени (Пиндарови) или нравоучителни (Хорациеви). И в двата случая обаче основният въздействен принцип е възпяването на подвизите и героичната смърт на някой образцов герой. А и на неговите ценности и добродетели, на които всеки член на общността трябва да подражава. Именно по този начин се изгражда това, което наричаме общностна идентичност – отделният човек се присъединява към принципи и ценности, които общността почита и които определят цялостното му житейско поведение.
          Всички изброени характеристики на културния механизъм „легенда“, както и на литературния жанр „ода“ са лесно доловими в организацията на Базовия цикъл „Епопея на забравените“. Заглавието обаче изисква още няколко обяснения.
          Досега то е било тълкувано най-често като указание за жанровата принадлежност на съставящите го стихотворения. Тази тенденция е заложена още в бележката, съпровождаща първото цялостно издание на цикъла от 1893 година в сбирката „Поеми“ – „цикъл лиро-епически стихотворения“. Очевидно се има предвид утвърдената по онова време представа, че епосът е обективен разказ за събития, а лириката е израз на субективната емоционална реакция на говорещия по повод тези събития. В същото време обаче думата „епопея“ се употребява от Вазов не само като означение на вид литературно произведение, а по-скоро като назоваване на самите описвани събития – сравни: „Епопея тъмна, непозната нам / епопея пълна с геройство и срам!“. В този смисъл Базовото разбиране на думата „епопея“ е по-близко до нейното изначално значение в античната култура, където под „епос“ се разбира „слово за подвизите на боговете и героите“. Функцията на това слово е да съхрани паметта и да сътвори славата на героите. В това определение ясно проличава връзката между думата „епопея“ и втората дума от заглавието – „забравени“. По времето, когато е писан цикълът, този мотив е основен за новоосвободеното българско общество. Въпреки че са минали само няколко години от съдбоносните събития на Априлското въстание и освободителната Руско-турска война, споменът за тях бързо е избледнял под напора на новите проблеми. Устоите на общността обаче се нуждаят не от забрава, а от памет. Това противоречие отчетливо присъства във Вазовото заглавие, защото думата „епопея означава точно противоположното на думата „забрава“. По този начин, използвайки едно от най-силните оръжия на реторичното слово – контрастната антитеза, Вазов успява не само да изпълни основната си задача като идеолог на националната общност, пазител на паметта и творец на славата, но и полемично да заостри вниманието на същата тази общност към нравствените й принципи.
          Художествените особености на цикъла и неговата обществена функция обясняват и начина, по-който той е композиран в поредността на отделните творби. Често пъти е поставян въпросът: защо дванайсетте оди са подредени така - в началото „Левски“, а в края – „Опълченците на Шипка“. Не би ли било по-уместно, след като се изгражда българският героичен пантеон, поредността на творбите в него да следва появата на героите на историческата сцена? Само че Вазов не пише история на българската нация, а съставя един своеобразен мартиролог, чрез който се представя сводът на мъчениците за българската свобода – т.е. една изцяло легендарна структура. А основният въздействен принцип на легендата е подражанието на живота и подвизите на светците. В този смисъл всеки легендарен герой се нуждае от образец, доколкото основната характеристика на легендарната идентификация е подражанието на един идеален пример. В света на легендата винаги има един базов образец, чиито добродетели и подвизи са залегнали в действията на всичките му последователи. В християнската култура този базов образец е животът на богочовека Исус Христос. В българската национална идеология обаче функцията на базов образец безспорно се изпълнява от образа на Васил Левски. А това дължим в голяма степен на активната роля на самия Вазов. Цялата структура на „Епопеята“ съдържа различни примери за подражание, но само два от тях са индивидуално разпознаваеми. На първо място е Левски като ново въплъщение на Христос, а накрая са опълченците като модерен вариант на легендарната дружина от триста воини на спартанския цар Леонид, отблъснали многохилядната персийска войска в битката при Термопилите. Доколкото Христос и Термопилите са действително сред най-важните легендарни образци на световната култура, разбираемо е, че ги срещаме в двете най-важни точки на художествената композиция – в началото и в края. А в третата най-важна композиционна точка – центъра – стои името на Паисий, основния идеолог на Българското възраждане и фактически създател на българската нация. (Доколкото историята, разбрана като памет, е идеологическата основа, върху която се извършва трансформацията от общност, обвързана с кръвни връзки, в общност, подчинена на общи ценности и идеология – сравни: „От днеска нататък българский род / история има и става народ!“).