Есе: „Клоуните на обществената сцена“ върху комедията „Балкански синдром“ от Станислав Стратиев

     Когато отворя „Балкански синдром“ на Станислав Стратиев, имам чувството, че влизам в една зала с огледала. Около мен е шумно, смешно, малко нелепо, но в огледалата виждам лица, които познавам: хора от автобуса, чиновници от гишетата, гласни „експерти“ от телевизията, роднини от семейните празници, дори самия себе си. Пиесата започва уж с театър, уж с „правилна“ сцена – сняг, вълци, зимна привечер – а след минута всичко се разпада на живо пред очите ни и се превръща в обществено събрание без ред.