Есе на тема: „Дон Кихот – неподозираното величие в душата на Алонсо Кихано“ по първа глава на романа „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес

Есето търси величие там, където обикновено се вижда само комично. Началото отбелязва, че най-големите съкровища се крият на неочаквани места, и посочва душата на един беден испански идалго. Първата част показва, че величието му се проявява едва когато той се преобразява. Втората обяснява какво носи новото име: способността да мечтае и да вярва. Третата се обръща към читателя и настоява, че всеки крие в себе си същия човек преди преобразяването. Четвъртата извежда поуката, че светът има нужда от мечтатели, и пита какво би станало, ако всички мислеха само практично. Последната обобщава в какво се състои величието: в способността да излезеш от собствените си граници. Разработката е удобна като образец при есе по морален проблем и при подготовка за класна работа. Обръщането на очакването е находчиво, защото есето търси величие точно там, където всички виждат комично, и стига до извод, който звучи убедително. Обемът съответства на изискванията за есе в час. Обемът и структурата съответстват на изискванията за есе в час, а изводът следва пряко от аргументите.

Разборът обхваща първа и осма глава, тоест началото на пътя и най-известното приключение. Началото представя Мигел де Сервантес Сааведра, живял през така наречения златен век на испанската култура, и произведението. Следват смисълът на заглавието и жанровата природа на творбата, а после животът на идалгото преди рицарството и вдъхновението, което го подтиква да смени самоличността си. Отделно е проследена последователността на подготовката за рицарство. Разгледани са поотделно отношението на героя към рицарските романи и отношението на повествователя към същите книги, което е важна разлика. Втората част анализира приключението с вятърните мелници и извежда формулата, по която се повтарят приключенията на героя. Тринадесет въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават анализа. Изведената формула на приключенията е практично наблюдение, защото показва, че романът е построен по повтарящ се модел, и улеснява анализа на всеки епизод от него. Отговорите се опират на конкретни епизоди от двете глави. Разглеждането на двете глави заедно показва как започва и как се проваля начинанието на героя.

Есе, в което един литературен герой е присвоен. Той не е разгледан отстрани, а е назован „моят“ – и това притежателно се повтаря в началото на почти всеки абзац. Именно този похват държи целия текст. Повторението не е стилистична украса, а заявка: тук не се преразказва чужд образ, а се изгражда собствен прочит. Темата е личното отношение към героя на Сервантес, а изложението е в единадесет абзаца. Началото е признание. Авторът си спомня първата си представа – смешен старец с ръждиви доспехи – и веднага уточнява какво е променило тази представа. Честен ход, който прави по-нататъшното убедително. Първата част разглежда решението да се промени животът. Показано е колко еднообразно е било всекидневието преди това и защо смяната на името е най-смелата постъпка на героя. Оттам е изведена и мисълта, която стои в средището на есето: че тази постъпка идва от вътрешна свобода, а не от заблуда, и че не всеки има смелостта да излезе от отредената му рамка. Следващият абзац е зряло уравновесен. В него авторът изрежда всички слабости на героя, без да ги смекчава – грешките, пораженията, окаяното въоръжение. Особено силен е обратът, който идва след това. Приведени са думите на героя за свободата и от тях е направен извод по обратен път: че такова прозрение не може да е на луд човек, следователно лудостта му е от друг вид. Средището са три отделни наблюдения – за упорството след всяко поражение, за връзката с днешния свят, който се подиграва на идеализма, и за приятелството между двамата спътници. Именно частта за приятелството е най-топлата. Изброени са всички разлики между двамата и оттам е изведено, че единството не е еднообразие. Предпоследният абзац е тъжен и говори за края на романа. Тук е поставен и най-трудният въпрос в цялото есе – дали човек трябва да се откаже от мечтите си, за да живее в действителния свят. Заключението изброява четирите урока, които героят дава, и завършва с пожелание, обърнато към самия автор – да има до себе си човек, който да го връща на земята. Тонът е личен от първото до последното изречение, а позицията е заявена без колебание. Обемът е точно за писмена работа в един учебен час. Преподавателят получава образец за есе, в което литературният герой се осмисля лично, а не описателно. Абзаците вършат работа и поединично, като теми за беседа. Ученикът разполага с готова позиция и с модел за строеж, приложим при всяка тема, зададена с притежателно местоимение.

Може ли човек да греши напълно в това, което вижда, и въпреки това да постъпва мъдро: този въпрос движи ученическото есе върху осма глава от романа „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес. Уводът тръгва от най-известната сцена в главата и от лесната присъда, която всеки читател произнася наум, за да я подложи веднага на съмнение. Литературната опора не се изчерпва с приключението: разгледани са падането и обяснението, което героят си измисля за него, отказът да се оплаква от болката, разговорът със Санчо за това кога оръженосецът има право да се намеси, срещата с пътниците по пътя и наградата, която рицарят иска за подвига си. Всеки от тези моменти е претеглен поотделно и е използван като аргумент, а не като преразказ. Есето не идеализира героя: отделено е място и на опасната страна на убедеността, когато тя започне да наранява невинни хора. Съвременната част свързва сцените с познати ситуации, от подигравките към чуждите мечти до хората, които вършат зло с усещането, че защитават кауза. Пишещият прибавя и личен опит, а после проверява самото заглавие на темата и обяснява защо пътят в него не е права линия. Финалната част обръща въпроса към читателя и завършва с мисъл за цената на прекалената трезвост. Есето е подходящо като образец за самостоятелно писане върху осма глава, за подготовка за класна работа върху романа и за упражнение по аргументиране с конкретен литературен епизод.

Един урок, посветен изцяло на превръщането на Алонсо Кехана в Дон Кихот: планът разработва първа глава от романа на Мигел де Сервантес стъпка по стъпка и дава на учителя готов ход на занятието. Въведението започва с кратък разговор за представите на учениците за рицарство, приключение и лудост, преди темата да бъде записана на дъската. Теоретичните блокове са подредени така, че да се ползват направо в час: Ренесансът и новият тип литературен герой, биографията на Сервантес и следите ѝ в романа, мястото на творбата като първи модерен европейски роман и същевременно като пародия. Оттам занятието влиза в самия текст: битът на дребния идалго, романите, които завземат живота му, и внимателно разграничената зона между вяра и болест. Същинската част проследява стъпките на преобразяването поотделно, с акцент върху решението да стане странстващ рицар, върху доспехите и импровизирания шлем и върху избора на имена, който бележи смяната на самоличността. Отделен раздел е посветен на Дулсинея и на понятието платонична любов, а друг обяснява откъде идва комичното и какво стои под смеха. Практическата част включва откъси за четене и обсъждане, обяснение на понятията, групова таблица за двете лица на персонажа и дискусионни въпроси към класа. Планът завършва с изведени послания на главата и със задача за съпоставка, стъпила върху известна мисъл на Исак Паси за разума и безумието.

Два часа литература се събират в един разработен сценарий: планът обхваща първа и осма глава от романа „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес и е построен около темата за човека и света. Началото предлага кратък разговор с класа, който води естествено към героя, обичащ книгите дотолкова, че решава да заживее като тях, и към формулирането на темата на дъската. Следват подготвителните блокове, от които учителят си взема готовите обяснения: Ренесансът и новата представа за човека, биографията на Сервантес и връзката ѝ с двойствения образ на рицаря, жанровата природа на романа и ролята на двете глави като рамка на действието. Отделно са разчетени заглавието на творбата, началото на първа глава и прекъснатият край на осма. Централната част е подредена по мотиви и по герои: книгите и четенето, пътят и приключението, името и преображението, платоничната любов и алтруизмът, а след тях образите на Дон Кихот, на Санчо Панса, на Дулсинея и на случайните пътници по пътя. Основните конфликти са изведени в отделни двойки, готови за записване в тетрадка. Практическата част дава конкретни въпроси за наблюдение върху героя, работа по двойки с таблица за двата погледа към един и същи свят, обяснение на понятията чрез ежедневни примери, съпоставка на илюстрации от различни художници и дискусионен въпрос за финал. Планът завършва с обобщение на онова, което трябва да се запомни, и с примерна домашна работа в писмен и в творчески вариант.