Есе по житейски проблем: „Нещата, които създаваме с любов“. Лакът, който блести за един ден, и цигулката, която звучи дълго (повестта „Балада за Георг Хених“, Виктор Пасков)

Какво точно се променя в човека, когато обикне: есето започва с наблюдението, че границите на „аз“ се разширяват и в живота влиза друг, а с него нови грижи, страхове и радости. Още в началото проблемът е формулиран като двойна посока, към другия и към собственото сърце, и оттам е изведена тезата. Литературната опора е стихотворението „Колко си хубава!“ на Христо Фотев. Аргументацията следва движението на лирическия говорител от възхитата към грижата, от искането към молбата: началният възглас, който звучи като молитва, повторенията, с които езикът се препълва, поканата за любов, която не унижава, а изправя, и стихът, в който красотата на любимата е нужна не само на влюбения, но и на света. Отделно са разгледани по-трудните места на темата: приемането на чуждите слабости и признаването на своите, отказът от контрол пред желаното „завинаги“ и защитата на свободата на другия. Есето разграничава излизането извън себе си от самозаличаването и обяснява защо противоположното на любовта не е омразата, а свикването. Съвременният и личният план е представен с примери от всекидневието на ученика, в които същата нагласа се разпознава без високи думи. Финалната част стъпва върху подмяната на една дума в последните стихове на творбата и очертава посоката на извода, без да го изчерпва вместо ученика. Текстът може да послужи като образец за есе по морален проблем върху лирика, за подготовка по темата за любовта и отговорността и за упражнение по свързване на литературна опора със собствена позиция.

Вечер, в която устройствата свързват човека с целия свят, а той пак остава сам с безсънието си: оттук тръгва това есе по морален проблем върху „Посвещение“ на Петя Дубарова. Въведението поставя въпроса дали любовта е украса на живота, или условие за него, и извежда тезата, че тя е жизнена необходимост, защото свързва, пречиства и преобразява. Аргументацията следва трите посоки последователно. Първо е нощната сцена със страха и самотата и жестът, с който лирическата героиня признава, че човек не е самодостатъчен. После е пречистващата сила на любовта, разчетена през призива да бъде измита луната, с размисъл какво означава това за начина, по който човек гледа себе си и грешките си. Трети акцент е победата над страха и превръщането му в опит, а четвърти е движението от нощта към деня, от мечтата към делника и общата отговорност. Отделно място е дадено на едно възражение, което есето само си поставя, а именно че любовта прави човека зависим, и на отговора, който ученикът може да използва като готов модел за оборване на противна теза. Съвременният поглед е вплетен навсякъде: живият контакт срещу чата, тийнейджърските страхове от провал и отхвърляне, разликата между любовта като емоция и любовта като решение. Финалът се връща към конкретиката на творбата, към морската нощ и към създаването на общото „ние“. Есето е подходящо за подготовка по темата за любовта, за упражнение върху структурата теза, аргументи и възражение, както и като модел на лично мнение, подкрепено с цитати.

Парадоксът е поставен в самото начало и веднага е превърнат във въпрос: щом човекът твори, как така работата му може да бъде по-голяма от него? Есето отговаря чрез образа на пламъка, който се предава от свещ на свещ, и чрез един прегърбен старец, който служи на нещо по-дълго от собствения си живот. Литературната опора е повестта на Виктор Пасков, а разсъждението стъпва върху конкретни сцени: първото влизане в мазето, което прилича на храм, отказът да бъдат продадени наследените инструменти, вечерните разговори със Сенките, замисълът за инструмент без поръчител и купувач. Всяка от тях е разчетена като довод, а не преразказана. Средищната част противопоставя два вида труд: шумния, доказващ труд по бюфета и тихата работа, която служи на смисъл отвъд самия творец. Оттам разсъждението минава през учениците, забравили благодарността, и през хората без признание, но с чиста съвест, за да покаже какво се случва със занаята, когато връзката между учител и ученик бъде прекъсната. Съвременният и личният пласт са съществена част от текста: гоненето на име пред делото, професиите, в които същият неписан закон се разпознава и днес, и личният обет, с който ученикът завършва разсъждението си. Заключението е формулирано спокойно и ясно, но остава лично и не се превръща в готова рецепта. Есето е подходящо за подготовка по темата за труда и майсторството, за упражнение върху есе по морален проблем с литературна опора и за самостоятелна работа върху „Балада за Георг Хених“.

„Колко си хубава!“ на Христо Фотев е едно от онези стихотворения, които те спират насред деня и те карат да чуеш собствения си пулс. То принадлежи на втората половина на ХХ век – време, в което българската лирика става по-интимна, по-изповедна и по-свободна във формата. Фотев, роден и израсъл край морето, е поет на светлината, на чувството, на внезапния порив. В любовната му поезия няма „маски“ и висок патос – има жив човек, който обича и се страхува, който се възхищава и в същото време знае, че красотата и щастието са раними. В този контекст „Колко си хубава!“ е откровена изповед, едновременно молитва и зов, в която лирическият герой говори на конкретна жена и търси едновременно близост и истина. Стихотворението започва с повторение, което

1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ТЕМАТА ЗА ЛЮБОВТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО „КОЛКО СИ ХУБАВА!“ Стихотворението „Колко си хубава!“ е включено в стихосбирката „Сантиментални посвещения“, съдържаща и други творби, посветени на реални личности от живота на поета. Самото то носи посвещението „На М. К.“, подсказващо, че събеседникът, към когото се обръща лирическият герой, е реална личност. Елементи от конкретния житейски повод за написването откриваме и в текста на творбата

Красотата на любовта е потърсена в три български творби, които обикновено се четат заедно, и съчинението показва различни лица на едно и също чудо. Началото въвежда мисълта, че литературата пази мигове, в които светът сякаш се подрежда, и очертава трите посоки на разсъждението: радостната жизненост у Христо Фотев, тъжната святост на разделената любов у Димчо Дебелянов и почти молитвената чистота у Пейо Яворов. Първата част се спира на възклицанието, с което започва „Колко си хубава!“, на ритъма на удивлението и на необичайната метафора за косите, за да покаже как възхищението прелива в отговорност към себе си и към света. Следва наблюдение върху честното признание, че нищо човешко не може да се задържи напълно, и върху смирението пред времето. Втората част тълкува елегичния тон на „Аз искам да те помня все така“: трите прилагателни в портрета на жената, хълма над града в мътен дим, диалога на раздялата и жеста на отпуснатата ръка. Третата част разчита „Две хубави очи“ като любов, която гледа към светенето отвътре, и обяснява силата на молитвената повторителност. Обобщаващият раздел събира общите признаци на красивата любов в трите творби, а финалът пренася наблюденията към всекидневието и към практични изводи за грижата, честността и умението да мълчиш. Съчинението е подходящо за подготовка за интерпретативно съчинение върху любовта, за междутекстови връзки между трите творби и за устно изпитване.