Есе по морален проблем: „Всеки от нас рано или късно се бие с вятърни мелници“ - между безсмислената битка, смелостта да отстояваш идеалите си и отказа да се примириш със злото („Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“ от Мигел де Сервантес)

Есето разглежда избора между сигурността и мечтата. Началото описва момента, в който човек трябва да реши дали да следва мечтите си, или да се съобрази с действителността. Първата част обяснява, че вятърните мелници са се превърнали в универсален символ на благородните, но неизпълними начинания. Втората признава, че животът без тях изглежда по-лесен, по-удобен и по-безопасен. Третата въвежда голямото възражение: такъв живот може да е удобен, но нещо в него липсва. Четвъртата определя илюзиите и високите цели като място, където човек си почива от практичното. Последната е честна и признава обратната страна, защото прекаленото отдаване на илюзии също има цена. Аргументацията е балансирана. Разработката е удобна като образец при есе по морален проблем и при подготовка за класна работа. Признаването на обратната страна предпазва есето от лесната възхвала на мечтателството и му придава равновесие. Символът от заглавието е разгърнат последователно, а не само назован. Обемът съответства на изискванията за есе в час. Текстът може да се преработи със свои думи, защото всяко твърдение е формулирано просто и точно.

Въпросът от заглавието звучи почти смешно, докато не се сетим колко често самите ние се хвърляме срещу нещо, което другите изобщо не виждат: така започва това ученическо есе по морален проблем, изградено върху осма глава от романа „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес. Уводът поставя сцената с мелниците и двата погледа към нея, за да превърне литературния епизод във въпрос за собствения избор. Литературната опора е конкретна: пишещият се връща към поведението на рицаря и на Санчо Панса, към падането от коня и към обяснението със злите магии, но ги чете не като комична случка, а като модел на човешко поведение. Аргументацията се движи на две нива. Първото проследява кога упорството се превръща в заблуда и кога зад него стои истинска кауза. Второто е съвременното: примери от новините и социалните мрежи, от училищния живот и от онлайн споровете, в които добрата цел лесно се обръща срещу самата себе си. Есето включва и личен опит, разказан без поза: случай от класа, в който намесата има цена, и признание за спорове, довели само до повече гняв. Финалната част не се задоволява с присъда над героя, а предлага мярка, с която всеки може да провери собствените си битки. Текстът е подходящ за подготовка за писане на есе по морален проблем върху „Дон Кихот“, за упражнение по свързване на литературен епизод със съвременен пример и като модел за структура, теза и личен аргумент.

Есе, което започва със затворени очи и завършва с изискване към читателя да отвори своите. Личен тон от първото до последното изречение, а темата е разгърната като спор между два свята. Именно това лично начало отличава работата. Тя не тръгва от определение, а от собствено преживяване – и оттам стига до литературния герой съвсем естествено. Темата е разликата между доброто и злото във въображението и в действителността, а опората е „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес. Първата половина съпоставя двата свята. Показано е защо във въображението всичко е ясно разграничено и защо героят живее именно в такъв свят – с непоколебима смелост и с готовност да умре за идеала си. Веднага след това идва обратната картина. Изброени са три случая, в които онова, което героят вижда, се оказва съвсем друго, а оттам е изведено защо той търпи поражение – защото се бори с грешните противници. Средището е въпросът, който обръща целия ход на разсъждението: кой всъщност е по-мъдър – онзи, който вижда несъществуващи чудовища и се хвърля срещу тях, или онзи, който вижда само делничното и остава равнодушен. Особено силен е отговорът. Изведени са три вида безразличие в днешния свят и е показано защо героят, макар да греши, стои по-близо до истинското добро от онези, които изобщо не воюват. Следва абзац от личен опит, в който са противопоставени привидно добрите и привидно странните хора. Тук е и наблюдението, че разграничаването се учи цял живот. Оттам следва мисълта, че в действителността всеки човек носи и двете начала – и че именно тази сложност прави света едновременно труден и богат. Заключението е двойно. Първо е предложено съчетаването на двата погледа, при това чрез сполучлива връзка с двамата герои, които образуват едно цяло. После идва финалното изискване – да разпознаваме, а не да се отказваме. Тонът е премерен, изреченията редуват къси и по-дълги, а личната позиция е заявена без патос и без поучение. Обемът е точно за писмена работа в един учебен час. Преподавателят получава образец за есе, в което литературният герой не е илюстрация, а събеседник. Абзаците вършат работа и поединично, като теми за спор в час. Ученикът разполага с готова позиция по често задавана тема и със схема – два свята, обръщащ въпрос, личен опит, съчетаване, – приложима при всяка тема с две противоположни понятия.

Най-трудното не е да отличиш приятното от неприятното, а доброто от злото: с това наблюдение започва ученическото есе върху първа и осма глава от романа „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес. Уводът поставя въпроса как добрите намерения стигат до лоши последици и защо въображението е способно да превърне обикновени хора и предмети в чудовища. Литературната опора е разпределена между двете глави. От първа са взети празният делник на идалгото и притегателната сила на книжния свят, в който доброто и злото са разделени без сива зона, както и превръщането на реално момиче в идеален образ. От осма идват срещата с мелниците, обяснението на неуспеха с чужда магия и нападението над случайните пътници, разчетено през последиците, а не през смешното. Аргументацията свързва прочетеното със съвременни ситуации, в които дребен повод се раздува до предателство, а различният съученик се превръща в общ враг. Есето включва и признание за собствен опит в спор по кауза, което променя посоката на разсъждението, вместо да я потвърждава удобно. Финалната част не се задоволява с извод, а формулира въпроси за самопроверка преди действие и очертава мястото, където въображението и действителността трябва да се срещнат. Разработката е подходяща за подготовка по темата за доброто и злото, за упражнение върху есе с литературна опора и като модел за самостоятелна работа върху двете глави.

Ученическо есе по морален проблем върху „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски, разработено като размисъл върху властта не като зло само по себе си, а като изпит, който показва какво човек носи в себе си. Уводът представя властта като инструмент с двойна възможност и очертава пътя на героя – от намерението да помогне до пълното отчуждаване. Още тук е заявено, че творбата ще бъде разгледана успоредно с личния опит на пишещия. Първата част се връща към будната съвест на героя в началото и я съпоставя със собствено преживяване от участие в ученически съвет – момент, в който намерението е лесно, докато не се стигне до реални решения. Следват три абзаца за трите сделки. Загубата на слуха е свързана със заобикалянето с одобрителни гласове и е онагледена с конкретен училищен случай, при който неудобната гледна точка е по-лесно да бъде подмината. Загубата на погледа е представена като подмяна на възприятието, при която нещастието се маскира като празник, отново с пример от собствен опит. Третата размяна е разгледана като двойна загуба – на чувството и на корените. Средната част обобщава къде стои човекът във властта според творбата и извежда важно уточнение: притчата не е насочена срещу властта изобщо, а срещу властта без вътрешна спирачка. Отделен абзац показва, че злото рядко идва като заповед – по-често като удобна услуга. Самостоятелно и рядко срещано наблюдение е частта за езика: изчезването на думата „братя“ и появата на другото самоопределение, както и днешните начини сгрешеното да се скрие зад тежки формулировки. Финалните части разглеждат посвещението, представата за бързия успех и извеждат заключението за властта като усилвател. На ученика есето служи като образец. На учителя – за анализ в час.

Пред ученика стои готов работен модел за писане на есе по морален проблем, стъпил върху най-известния епизод от „Дон Кихот“ - трагикомичния двубой с вятърните мелници. Разработката е разделена на четири етапа и води от първия прочит до редактирания текст. Първият етап е предварителната подготовка. В него са изяснени значенията на ключовите думи и изрази в темата, посочено е какво стои зад устойчивия израз „боря се с вятърни мелници“ и как се разбира думата „мисия“. Указано е и къде в самия роман да се търсят други епизоди, в които героят подменя реалността с творенията на въображението си, с посочени глави. Дадени са и конкретни български стихотворения, чрез които може да се изгради междутекстова връзка, както и насока за подбор на философски сентенции. Вторият етап е самият план на есето. Уводът, тезата, аргументативната част и заключението са разписани поотделно, като за всяка част са формулирани насочващи въпроси, а не готови отговори. Аргументативната част е построена от две подтези с по два аргумента към всяка, така че ученикът да види как се редува твърдение, обосновка и пример от литературата, от съвременността и от личния опит. Въпросите провокират собствена позиция по проблема дали тази борба е безумие, или благородна кауза, и дали съвременните донкихотовци имат шанс за успех. Третият и четвъртият етап дават указания за самото писане и за редактирането на готовия текст, включително какви типове грешки да се проверят и как се оформя графично аргументативен текст. Материалът върши работа при подготовка за класна работа и за изпит, а планът може да бъде пренесен и към други теми за есе по морален проблем.