В гениалното творчество на Христо Ботев виждаме прозрения и образи, които вълнуват, покъртват съзнанието, будят съвестите. Те са насочени към героичните и борчески пориви, към прекрасното и възвишеното в стремежите за свобода и участие на народа. Двадесет стихотворения, всяко от които е бисер, взрив, сплав от красота и мощ. Думите на поета имат силата на оръжие. “Хаджи Димитър”, “Борба”, “Хайдути”, “На прощаване”, “До моето първо либе”, “Обесването на Васил Левски”, “Моята молитва” – всяка от тези творби е един малък свят с оригинални образи и видения, с борчески импулси и възвишени идеи, с вълшебства на езика и стиха.

Героичният подвиг на Ботев засилва очарованието на тези прекрасни творби. Цялото творчество на поета е копнеж към борческа саможертва като висш израз и доказателство на патриотични и хуманни стремежи. Осъществена е монолитна, естетическа и жизнена изява при пълно сливане на творчеството с делата. Саможертвата на поета е трагична и възвишена. Героичното в Ботевата поезия не бива да се идеализира. То е тревожно драматично, съзнателно трагично, съдбовно тежко.

Като великите поети от миналото, които с живот и мечти обобщават най-характерното за времето, Ботев е изразил своето отношение към вечните човешки проблеми – смъртта, любовта, копнежа по човешкото щастие. Големият творец се вълнува силно от проблема за смисъла на човешкото битие , за завършека на човешкия живот, увенчан с подвиг или с обикновени дела. В творби като “Моята молитва”, “Хаджи Димитър”, “До моето първо либе”, “На прощаване” е изразено преклонение пред подвига и жертвеността на героя. Мисълта, залегнала в тези творби е настойчива: красотата на човека се крие в моралната му способност да се противопостави на дребното; във волята му да загине за правдата и за свободата. Смъртта е подвиг, удовлетворение на личността, намерила мястото си в борбата.

Идеята си за подвига-саможертва поетът осветлява по различен начин – ту като рисува съвременността, ту като се вглежда в миналото. Примерът на героите в миналото вдъхновява борците на съвременността, допринася за тълкуването на тяхната душевност.

Поезията на Ботев в голямата си част е “автобиографична”. Повечето от творбите са свързани с непосредствени моменти от личната житейска участ на автора и отразяват както отделните етапи в съзряването на националното съзнание, така и идейната еволюция на самия поет.

Стихотворението “Майце си” е онова най-ранно поетическо свидетелство, което изгражда първата ни представа за духовно психологическия и емоционален свят на Ботевия лирически герой. Адресирано към майката като последна и най-висша стойност в живота, то отразява тревожното и мъчително лутане на личността между порива за пълноценен и смислен живот, между желанието за себе- изява и усещането за мрачна безперспективност, за неизбежно погиване. Прекъсната е връзката с рода и семейството и последните му желания отразяват нравствено-етичната ценностна система на патриотичното мислене.

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!

Лирическият герой в своето мислене още не е достигнал до идеята за героичната смърт като най-значимо изпитание в човешкия живот, като естествен завършек на един достойно изживян живот.

Поетът споделя своята напрегнатост и трагична обезвереност и в стихотворението “Към брата си”, но и заявява от позициите на едно ново патриотично ангажирано мислене /“Отечество мило любя,/ неговият завет пазя…/”. Любовта към родината, болката и съпричастността към народното страдание са неизменни характеристики в съзнанието и душевността на Ботевия лирически герой.

В “До моето първо либе” героят е готов на висше себеотрицание, на саможертвен отказ от всичко, което не е свързано с народната съдба:

Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми копней душата,

и там тегли сърце ранено

там де е се с кърви облено!

Романтично идеализирана, опоетизирана и естетизирана е представата за смъртта в съзнанието на лирическия герой:

Там … там буря кърши клонове,

а сабля ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец,

и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!

И това е напълно естествено, защото възприемането на борбата като могъща и разрушителна стихийна сила, помитаща страданието и робството, придава особен, героично величав и обществено значим смисъл на личната саможертва.

За Ботевите герои борбата се превръща не само във висш човешки и патриотичен дълг, но и във върховна форма на лично самоусъвършенстване. И от тази гледна точка, напълно разбираема и логически естествена е горещата молитва в стихотворението “Моята молитва”:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

Изстрадана в досега с житейската несправедливост, съзряла в резултат от несъвършенството и антихуманно устройство на света, тази молитва е подчинена на искреното състрадание към хората, родена е от активното, трезвомислещо духовно начало и от непримиримата човешка природа. Утвърждаваща безкористната и всеотдайна саможертвеност, тя е отправната точка на пътя към подвига, към трагичния, но величав личностен героизъм. Единственото равностойно признание може да бъде само духовното безсмъртие.

Национално предчувствие за лична смърт и поетично прозрение за висок български избор: “Свобода или смърт!” носят финалните стихове на Ботевата творба “На прощаване”:

аз може млад да загина…

Но… стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…

Като най-висок жертвен връх в личната съдба на поет и герой е този толкова мъчителен за майката и така легендарно красив избор за България. Безкористната и всеотдайна саможертвеност е неизменно присъща на Ботевите герои. Прозрели истината за трагичната величавост на борбата, проникнали в същността на “страшния но славен” бунтовнически път, осъзнали, че постигането на свободата е обективно невъзможно без жертви, те хладнокръвно приемат перспективата на смъртта и съзнателно се стремят към нея. Мисълта непрекъснато лети към идеята за героичното битие, към голямата заветна цел – борбата или смъртта – като последна проява на изпълнен пред народа дълг ”да каже нявга …” Така жертвеността прераства във висше благо, превръща се в щастие, в съкровена човешка мечта, а признанието е духовно безсмъртие.

Подвигът и саможертвата в името на общочовешките или национални идеали са вечно живи стойности в паметта на хората. Оценката на човешкия подвиг поетът разкрива не само чрез всенародното признание, но и внушава чрез съпричастността и съпреживяването на природата – “Обесването на Васил Левски”. Ботев е написал своята безсмъртна творба така, сякаш кръв е капела от сърцето му. Всяка дума в този реквием е породена от черна мъка и представлява стон на потопена в скръб душа. Майката – родина е “черна робиня”, “гарванът грачи грозно, зловещо”, “псета и вълци вият в полята”, “зимата пее свойта зла песен”. Мрачна е картината на жертвената смърт, която не е онази “мила усмивка” от ранните творби на Ботев:

… стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син Българийо,

виси на него със страшна сила.

Бесилото е като разпятие. Жертвената смърт на героя новопокръства и назовава родната земя като единствено свято място за любовта, но и за смъртта на българина.

Ботев извисява духовността на българина, превръща Балкана в национален жертвеник на героичност и безсмъртие в баладата “Хаджи Димитър”, едно от най-съвършените му поетични достижения. Създадена като вдъхновена възхвала на човешката самопожертвувателна философия и борбена етика, като апотеоз на героичното величие и трагичния подвиг, тя утвърждава идеята за народното признание и човешкото преклонение като същност на духовната вечност. Разгърнал мащабната картина, в която не само хората, но и природата с нейните образи от космичен, вечен характер (небе, слънце земя, месец, звезди, свода небесен, гората, вятърът), и митичните същества, и самата вселена съпреживяват човешката болка и се прекланят пред духовния стоицизъм.

Ботев формулира пророческото прозрение, че:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа,

и певци песни за него пеят…

Чрез ключовата образност на “пеещата вселена” се утвърждава представата за непресекващия живот, за постигнатата духовна вечност на личността.

Убедително доказателство за историческата правдивост на изказаното в “Хаджи Димитър” прозрение е не само споменът за хилядите национални герои, съхранили присъствието си в паметта на поколенията, но и личностната и творческа непреходност на поета. Преди Ботев никой не е описал така подвига и смъртта – саможертва. Никой не е посветил толкова произведения на загиващия в борбата за народа и човечеството. Песните му за смъртта – завършек на героичен подвиг, песните – предчувствие за лична жизнена съдба носят в себе си неговите общочовешки идеали за борба и свобода. Станало е възможно чудното пророчество: предвиждането от поета на своя край:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът…