Земно-видимото - път на знанието към духовно-невидимото - (Йоан Екзарх – „Небеса”)

Творчеството на старобългарския писател Йоан Екзарх е още едно художествено доказателство за философските и художествени търсения на литературната мисъл през раннохристиянския период от развитието на българската култура. Това е времето на т.нар. Златен век, когато духовните съдбини на България се определят от далновидния и високо образован владетел – цар Симеон. В Преслав е създаден книжовен кръг, към който принадлежи и Йоан Екзарх. Той не е сред учениците на Кирил и Методий, но съхранява творчески тяхното просветно дело. Следвайки традициите на своите предшественици, старобългарският автор обогатява стиловите и лексикални възможности за художествен изказ на роден език. Словесното изящество на творбите му говори за формиращ се книжовен стил. Творческите търсения на Йоан Екзарх са нарочени към философско осмисляне на съществуващото в човешкото земно битие. Във всичко, заобикалящо човека, той открива невидимото творческо присъствие на Божествения създател. Но старобългарският писател не търси толкова богословски, колкото човешки откровен и разбираем отговор на тайнства и загадки, пред които се изправя човекът във всекидневното си общуване с природата. Тя е навсякъде - едновременно видима и незрима. Отразена в човешката душа, непрекъснато предизвиква размисли. Затова и Йоан Екзарх пише „За видимото творение”, „За водите" и „За човека" в своето съчинение „Небеса”: „Сам Бог наш, славословен в единство и в троица, създаде небето, земята и всичко, що е на нея, като приведе от небитие в битие всичко: едно – от несъществуващо преди това вещество, като небето, земята, въздуха, огъня и водата, а друго – от онова, което е било сътворено от него, като например животните, растенията и семената. Защото тези неща са произлезли по повеление на твореца от земята, водата, въздуха и огъня."

Авторът не забравя богословското твърдение, че човекът, както и неговото знание, са образ и подобие на Бога и на сътвореното от него. Първосъздателят на всичко видимо е Божественото триединство, материализирано в човешкото знание с универсалните стойности на духа, който е вътрешна същност на всяка творческа човешка природа, изкушена от знанието. Йоан Екзарх говори за четири елемента в природата, които са „прекрасно Божие творение". В природонаучните си наблюдения той отделя специално място на водата: „Също и водата е един от четирите елемента, прекрасно Божие творение. Водата е елемент мокър и студен, тежък и стремящ се надолу, лесно разливаем. За нея споменува Божественото Писание, като казва: „И тъма имаше над бездните, и
дух Божи се носеше над водите."

Разкривайки тайните на земното, природно битие, авторът на „Небеса” неусетно въвежда читателя в необхватния свят на библейската легенда за сътворението на света: „И тъй в началото вода се е разливала по цялата земя. Бог преди всичко създал твърдта, като разделил водата, която се намирала над твърдта, и водата, която се намирала под твърдта." Интересът към тайните на земното битие е вече и интерес към библейското познание. Тълкувателят на новозаветната книжнина намира оригинален подход към своя читател, провокирайки неговото любопитство. Реално-житейското е вече в синтез с библейски-интелектуалното, но осъществен непринудено, с познатите и разбираеми художествени средства на приказката. Йоан Екзарх разказва увлекателно и интересно: „Защо твърдта била утвърдена по повеля на Господа посред бездната от вода. Поради това Бог казал: да има твърд, и така станало. А защо ли Бог поставил над твърдта вода? Заради топлинното нагряване от слънцето и етера, защото непосредствено над твърдта се простира етерът, а Слънцето, Луната и съзвездията лежат върху твърдта. Ако не би лежала вода над твърдта, тогава тя би изгоряла от топлината."

Природонаучните познания на автора са безспорни, макар и със стойности, адекватни на ранния етап от развитието на отделни клонове от науката. Синкретичният стил на изложението, характерен за епохата, води до синтезно представяне на различни знания, с които Йоан Екзарх запознава вече заинтригувания читател. Авторът рисува картината на света като негова своеобразна „географска карта”: „Съществува и Океанът, който като река обкръжава цялата земя. За него, както ми се чини, говори Божественото Писание „Из Рая изтича река", която има пивка и сладка вода. Той доставя вода на моретата, която, като се задържи продължително в моретата и стои неподвижна, става горчива, тъй като слънцето и вихрушките изсмукват постоянно най-тънката част от нея."

Всяко научно обяснение е в пряка връзка с Божественото Писание. Това е стилов, каноничен елемент от езиковата и богословска култура на автора, от една страна, а от друга, задължително изискване към всеки творец в тази ранна епоха на културно, книжовно съзиждане. Съотношението между научни, художествени доводи и богословски твърдения не е в хармонична пропорция. Акцентът е поставен върху светското и любознателното при представяне на новото знание за природата, която е неразделна част от живота на човека. Йоан Екзарх е по-скоро природолюбител, изследовател, който с интерес разказва за своите научни „приключения", отколкото схоластичен средновековен проповедник и тълкувател на библейски текстове, робуващ на догми и канони. Авторът на „Небеса” изпитва удоволствие да разказва, да споделя впечатления, да раздава знание: „Океанът се разпределя в четири реки. Името на първата е Фисон, сиреч Ганг, индийска река. Името на втората е Геон, сиреч Нил, която се втича в Египет от Етиопия. Името на третата е Тигър, а името на четвъртата Ефрат. Има и много други и големи реки. Едни от тях се вливат в морето, а други изчезват в земята."

Йоан Екзарх проявява интерес не само към природния, но и към човешкия свят. Изкушен е от тайните на човешкото съзнание, но първо насочва вниманието си към видимото у човека - неговата материална, тленна плът. Тя е формата, в която е скрито духовно съдържание. За тази невидима страна в човешката природа говори Йоан Екзарх: „И тъй душата е жива същност, проста и безплътна, по своето естество невидима за телесните очи, безсмъртна, надарена с ум и разум, без форма, имаща като свой орган плътта, на която дава способност да расте, да чувства и да се възпроизвежда, има ум, който съставя не нещо различно от нея, но най-чистата част от самата нея, така щото
това, което е окото за плътта, това е умът за душата."

Художествените съждения са с нескрит философски смисъл, поднесен образно и достъпно. Невидимите мисловни процеси се обясняват с нагледни примери от действителността, формира се представа за абстрактни понятия като душа, ум, разум. Тяхното разграничаване, колкото и деликатно да е, аргументира необходимостта от разкриване на вътрешното им взаимодействие. Духовният свят на човека за Йоан Екзарх е вселена от красиви, но неразгадани тайни. Път към тях е знанието
за човешките сетива. Те черпят информация от видимото, за да го отразят в духовно-невидимото, в съзнанието и мисълта на човека: „Сетивата са пет: зрение, слух, обоняние, вкус и осезание. Движението, което е свързано с подбужданието, представя способност да се предвижва от едно място на друго, както и да се раздвижва цялото тяло, да се издават звуци и да се диша... Посредством разума човек се съчетава с естествата, които са безплътни и са постижими само чрез ума, като мисли, разбира и разсъждава за всяко нещо..."

Определил мястото и ролята на сетивата при формиране на първични знания за връзката на човека с природния разум, старобългарският автор обръща внимание на активната, водеща функция на мисълта. Тя определя начина за развитие на съзнанието. Не е пропуснат и същественият момент на взаимна обвързаност между степените на интелектуално развитие на човека и рационалните възможности за обяснение картината на света. Човешки и природен разум са в единство, но единствено „умът" може да обясни тази зависимост. Знанието е активно търсене на разумни доказателства в подкрепа на видяното, за да се гради предположение за все още неразгаданото. За Йоан Екзарх нравствените добродетели са следствие от осъзнатата разумност на човешката природа, която се подчинява или отхвърля естествено съществуващи или обществено наложени обстоятелства. Така природонаучното знание се обвързва с нравствено-етичното, формиращо личността на човека: „ Трябва да се знае, че разумът по своята природа властва над онова, що е неразумно у нас. Душевната сила се разделя на разумна и неразумна. Неразумната част има две страни: едната не се покорява на разума, сиреч не се ръководи от мисълта, а другата се покорява и слуша разума... Трябва също да се знае, че едни от делата са добри, а други лоши."

Доброто и злото в библейското тълкуване на човешката нравственост са художествени критерии за обяснение на психологичните мотиви в поведението на човека, воден от вътрешни желания и подбуди, като емоционалните реакции са следствие от постигнатото или пропуснатото при осъществяване целите в живота: „Онова благо, което се очаква, събужда желание, а когато се постигне, носи удоволствие. Също така и очакваното зло събужда страх, а когато настъпи - скръб. Необходимо е да се знае, че когато ние говорим за благото, ние имаме предвид както онова, което е истинско благо, така и онова, което изглежда такова. Същото се отнася и до злото."

Йоан Екзарх тълкува универсалните, хуманни измерения на нравствените категории добро и зло. Те са част от психологичните механизми за добродетелно поведение на човека, което е „ключ" към
неговата скрита, но всъщност истинска същност. Понятието „благо" е по-скоро с философско, отколкото с библейско съдържание.  Старобългарският автор намира допирни точки между религиозната добродетелност и мъдростта на хуманното, светско знание. Тяхна обща същност е мъдростта, която е присъща на всяка епоха от развитието на човешката цивилизация. Универсалният принцип за тълкуване на скритото в психологичните дълбини на мисъл и съзнание недвусмислено разкрива интелектуалната и творческа разкрепостеност на Йоан Екзарх, доближаващ се по енциклопедичност на знанията до високите умове на епохата. Той е „езически" ерудиран и същевременно по християнски нравствен, добродетелен и духовно извисен. Авторът на „Небеса” е безспорно една от големите творчески личности в раннохристиянския средновековен етап от развитието на старобългарската култура.