„Времето е в нас и ние сме във времето“: анализ на повестта „Немили-недраги“ от Иван Вазов, идейният спор между революционния порив на Ботев и демократизма на Вазов

          Повестта на Иван Вазов „Немили-недраги“ за пръв път е поместена в няколко броя на списание „Наука“ през 1883 – 1884 г., а след това е публикувана и в първи том на „Повести и разкази“ през 1891 г. Както посочва самият автор: „...тази повест стъпва върху личните ми наблюдения и впечатления от живота на българите емигранти в Румъния...
          Тя представлява точно изображение на хъшовския бит в Румъния, сред който попаднах и аз... В Браила, останал без пари, без помощ, незащитен, сам се чувствах немил-недраг и попаднах в един хотел, където се събираха българските хъшове. Там, сред тях, живях братски, споделях идеалите и приключенията им. Често се хранех заедно с тях в приземната кръчма на знаменосеца Никола Странджата. Този отрязък от живота си описах в „Немили-недраги“ и в „Хъшове“, където се изобразих под името на младия поет Бръчков... Прототип на Владиков е учителят от Галац Велико Попов. Всички останали също са реални личности, представени с измислени имена.“
          Вазов си служи с идентичен подход както в тази повест, така и в разказа „Една българка“, като акцентира върху преплитането на индивидуалната житейска съдба с историческото развитие на народа. Ако разказът за Баба Илийца не беше ситуиран в точния исторически контекст – разгрома на Ботевата чета – случката щеше да изглежда случайна и нямаше да носи толкова силно обобщаващо послание.
          В „Немили-недраги“ само двама герои (освен Никола Странджата) влизат със собствените си истински имена – Васил Левски и Христо Ботев. Макар да не участват пряко в хода на сюжета, те дават облика на цялата епоха и задават идейния устой на творбата. Тяхното присъствие утвърждава тезата за връзката между човека и големите исторически процеси, за сложното обвързване между личното време и мащабното време на историята. Най-силно то е изразено от Левски в знаменитата фраза: „Времето е в нас и ние сме във времето. То ни видоизменя, а и ние него.“ Левски и Ботев са учителите, които показват, че от нашия избор зависи какъв ще бъде отрязъкът от историята, в който живеем, и че и ние, обикновените хора, можем да влияем върху нея, без да се оставяме само тя да ни променя.
          На Левски е посветена XI глава от повестта, където Вазов създава легендарния образ на Апостола, дълбоко вкоренен в българското съзнание. Както отбелязва Светлозар Игов, българинът носи именно онзи образ на Левски, изваян от класика Вазов. Тук и в одата „Левски“ писателят издига Дякона до сакрална висота, приравнявайки го с богочовешката природа на Иисус Христос, а дори и по-високо от нея, представяйки го като въплъщение на народния дух, „произлизащ от вековните страдания, от цял океан унижения“. Мисията на Левски е „да разбуди масите, да провокира събитията, да изгради бъдещето!“
          Ако Левски за Вазов е безусловна святост в нашата история, то отношението на писателя и поета към Христо Ботев, неговия събрат по перо и яростен революционер, е много по-комплексно. Името на Ботев се споменава на две места в повестта: в бележката под линия на XI глава, където е преразказано Ботевото впечатление от изключителната природа на Левски, и в сцената, когато Ботев защитава хъшовете по време на делото за кражбата от касата на Петреску. Въпреки че е споменат инцидентно, Ботев изпъква като ключова фигура в „Немили-недраги“ – своеобразен невидим събеседник, с когото Вазов ту спори, ту се съгласява, ту отхвърля негови идеи, ала винаги се прекланя пред таланта и саможертвата му. В действителност цялата повест е подчинена на идейния диалог между радикалния революционен светоглед на Ботев и демократичния хоризонт на Вазов.
          Събитията в повестта ясно се разполагат около 1867 – 1868 година (в някои издания погрешно е посочена 1876 г. при описанието на знамето, което Странджата връчва на Бръчков, но авторът твърдо уточнява, че действието предхожда Освобождението с десетилетие, а и описаните исторически факти насочват към годината, когато Ботев пише „На прощаване“ – време на застой в четническото движение). Епохата на робството се усеща още от първите редове на произведението, където Браила е потънала в тежка мъгла, навяваща униние и задушаваща хората. Дори „мъжделивите фенери“, слабо осветяващи мъгливия простор, сякаш само подчертават потискащата атмосфера. Сякаш животът се стопява в отровния дъх на тази мъгла. Бледото сияние на фенерите отразява безразличието на чуждата земя и нейното студено гостоприемство – гостоприемство, подобно на пуст морски бряг, приютил корабокрушенци. В рязък контраст, в подземната кръчма на Странджата трепти меката светлина на газовата лампа, която топли, слива се с блясъците отсреща, откъм другия бряг на Дунав, дето хъшовете гледат нощем. Малкото прозорче на браилската кръчма е със решетки – то е едновременно остров на българското сред чуждата територия и символ на робството. Кръчмата е под земята – аналог на „механата“ от една известна Ботева творба. Персонажите на Вазов също запиват с кисело винце, пеят бунтовни песни и хулят тиранина, както в Ботевото стихотворение. Но между тях съществува осезаема разлика, а и авторското отношение към тях е друго. Докато Ботев строго се дистанцира от ония, които се потапят в бездействие и показни клетви, Вазов избира да стане част от тях, защото усеща дълбоко тяхното родолюбие, смелост и непреклонна готовност за жертва. Самият Вазов е прототип на Бръчков – също „идеалист“ и „ветреник“, също млад човек, вплетен в легендите и митовете, които неговият гениален съвременник Ботев създава.
          Сънят на Бръчков от II глава е явен отзвук и своеобразна преработка на Ботевата балада „Хаджи Димитър“:
           „А Балканът се люшка, горите шумят, ветровете свирят и пушки кънтят из буковите гори... Цялата гора ехти и стене... Ето, появява се Хаджи Димитър... Той пада... облян е в кръв... После идват дим и облаци, а цялата чета се преобразява в сенки и полита, полита в небето...“

(Иван Вазов, „Немили-недраги“)

                     „Настане вечер – месец изгрее,
                    звезди обсипят свода небесен;
                    гора зашуми, вятър повее –
                    Балканът пее хайдушка песен...
                    ……………………………………………..
                    ...и с песни политат те в небесата,
                    летят и пеят, додето съмнат,
                    и дирят духа на Караджата...“

(Христо Ботев, „Хаджи Димитър“)

          Това препращане към Ботевата балада пренася читателя в митопоетичната реалност, която Ботев и Вазов възраждат за българина. В нея централно място има Балканът – символ на подвиг и саможертва, както и песента и самодивите – знаци на красотата и свободолюбивия човешки дух. Основната движеща сила на тази вселена е борбата, осигуряваща живот дори пред лицето на смъртта, която се преобразява в безсмъртие. Както и Ботев, Вазов използва мотива за съновидението, за да направи плавен преход между реалността и художествената измислица, между действителността и мечтаното. В Ботевото произведение самодивите пристигат нощем, докато юнакът е на границата между съня и будното състояние. При Вазов духовете на хайдутите политат в съня на Бръчков, в кръчмата на Странджата. Но тук сънят се превръща в по-истински живот от реалността. В делника хъшовете влачат жалко и непотребно битие на чужда земя, а насън те живеят със замаха на борбата „там на Балкана“, у дома. След съня на Бръчков във II глава следва великолепно лирическо отклонение, наситено с носталгичен патос и преклонение пред родното. Цялото му послание проличава в контрастното сравнение: „Дунавът се синее величествено и спокойно помежду тях и нея, сякаш някаква бара. Само една крачка, само един вик – и тя ще ги чуе. Колко е наблизо и колко е далече! О, Българийо, никога не си тъй скъпа, колкото когато сме далече от теб! Никога не си ни тъй нужна, както когато те губим безвъзвратно...!“
          В това отклонение Вазов достига до философска дълбочина и до внушителни обобщения. Силната емоционална и смислова наситеност избликва в къси фрази, в парадокси и оксиморони: „Балканските орли се озоваха в кафез. А героите се превърнаха в кокошари. Тук се бе появил един нов, гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава. Да, защото онези окъсани парцали, провесени по телата на нещастниците, означаваха слава – най-високата слава, тъй като бе непризната и покрита с калта на презрението.“
          Подвигът и саможертвата не търсят и не получават отплата. Обществото гледа на героите като на луди глави, „нехранимайковци“. Но именно оскърбените им дрипи и презрението на настоящето им отреждат място в бъдещето. Това е своеобразно изживяване на библейското „Последните ще бъдат първи“. Те живеят сред хората, но сякаш сред пустош. Единственият им изход е да се хвърлят в България с оръжие в ръка и да намерят смъртта си, или да крадат. Така нареченият „хъшовски морал“ е предизвикан от самото общество. Те мамят, крадат, подвеждат дори помежду си, но после делят по братски всичко. „Щом е мое, и твое е“ – заявява Македонски на ограбения от самия него Бръчков, а дрехите на Владиков, които той отмъква, стават обща собственост и отиват за всеобща кауза. Гладът, бедността и страданието обясняват и малките им „предателства“ спрямо идеала, когато вместо да инвестират събраните средства за покушението над султан Азис, те ги прахосват в кръчмата на Щрауза. Но тези „прегрешения“ не накърняват очарованието на героите; тъкмо обратното – правят ги по-истински и човешки. В това е силата на Вазов – умее да съчетава обобщаването на хъшовския тип с индивидуалните характеристики на всеки персонаж. Колективният герой е българският хъш, но всеки от тях проявява специфичен навик или любима дума, които му придават уникалност. Така Попчето все глади въображаемата си брада, а любимото изказване на Македонски е увереното „Аз“. Няма как да сбъркаме кашлянето на Странджата или възторжените пламъчета в очите на Бръчков. Вазов описва хъша без да го идеализира, но в съзнанието на читателя остава величественият образ на родолюбивия Дон Кихот – себеотрицателен, пламенен и готов да се жертва за другите.
          Най-отчетливо идейният дебат между Ботев и Вазов личи в спора между Мравката и Димитрото. Странджата влиза в ролята на посредник, като изразява авторовото убеждение, че и чорбаджията може да бъде предан на народа, може да има горещо родолюбиво сърце. Този спор поражда и прочутата реч на Странджата, където величието на мечтата и възрожденският дух на хъшовете се разгръщат в пълна сила. Те дават всичко от себе си, защото целта им е необикновено висока: „да освободят България, ни повече, ни по-малко.“ В същата реч Странджата нарича хъшовете „немили-недраги скитници“, точно както ги определя Ботев, и това Ботево обръщение дава заглавието на повестта. Според Вазов те са мъченици на България, а „народ без жертви не може да бъде народ“. В тези възгледи Вазов и Ботев се обединяват – приемат саможертвата за съдба и път към сърцето на народа. И Вазов осъзнава, че една идея се превръща в идеал едва когато бъде напоена с кръв.
          В повестта образите на чорбаджиите и богатите също са разнопосочни: едни са представени като печелбарски натури и предатели, заслепени от алчност, а други – като искрени патриоти, готови да понесат загуби заради общото благо. Към първата група принадлежи „богаташът X“, отказал да купи патриотичната поема на Бръчков, която струва колкото сутрешно кафе, както и богатият чиновник Гробов – „оня младеж с белега на бузата и безизразен поглед в очите“. В противоположния лагер се намират бащата на Бръчков – господин Дочкович, както и онези заможни българи търговци, които отдавна са запазили места за театралното представление и го посещават с ентусиазъм, както и тютюнджии и дребни търговци, готови да дадат стоката си на вересия в името на народното дело – същите, които носят имена като Перунов, Асенов, Балкански, Гръмников.
          В своя неизречен диалог с Ботев Вазов настоява, че моралът и родолюбието не са функция само на социалното положение. Истинската саможертва е привилегия на малцина избраници, докато народът като цяло е още неориентиран и далеч от „пиянството“ на свободата. Хъшовете от „Немили-недраги“ са само „предвестниците на зората на българското освобождение“. Не случайно на онова „парче от знамето“ на Странджата е останала само фразата „или смърт!“. Както Вазов заключава в XV глава: „Тогава беше времето на самопожертвованието, защото от голямата болка се раждат и големите подвизи, а днешното време е време на дребните характери.“ Последните глави представляват не само епилог, описващ края на хъшовете във време на Сръбско-турската война от 1876 г. – те изразяват и разочарованието на писателя от следосвобожденската действителност, довела до появата на личности като Гробов и оставила балканските орли в дълга агония. С горчивина и болка звучат финалните Вазови думи, които приличат на траурен звън, на упрек срещу обществото, отхвърлило своите герои и обезценило техните идеали.
          По времето на Белкантото в Италия композиторът Винченцо Белини се опитал да създаде опера без женски образ и без любовна интрига. Първото представяне на „Норма“ се провалило. Тогава двете любими дами в живота на Белини добавили в операта любовната ария „Casta Diva“ – най-изящното музикално въплъщение на любовта. И до днес и творбата, и арията не слизат от световните сцени. А Иван Вазов, патриархът на българската литература, е постигнал именно онова, за което Белини е мечтал, но не е успял – написал е повест без нито един женски персонаж, без любовна линия и без ясно изявена фабула. Но и до днес „Немили-недраги“ продължава да трогва читателите със силата си, създадена в епохата на възникването й, сякаш иска да ни припомни, че и в наши дни съществуват гробовци, както и самовлюбени фигури, мислещи се за велики водачи или самонарочили се с възвишени титли, но водени единствено от личен интерес. Бедни, бедни Вазов! Защо не можеш да възкръснеш, за да опишеш и нашето настояще?!