Идеал и действителност в поезията на Димчо Дебелянов

Като литературно направление модернизмът дава възможност за нови търсения и нова реализация на поетическите заложби. Писателите модернисти се противопоставят на реалистичните методи и чрез идеалното се стремят да разкрият общочовешките проблеми. Използвайки широко символа и метафората за да разкрият душевното състояние на лирическия си герой,те изместват обекта на изображение към вътрешните преживявания на индивида.Типичен пример за модернистично възприятие на света е творчеството на най -задушевния поет в българската лирика - Димчо Дебелянов, който се стреми в творбите си да постигне хармонията и душевното равновесие.

Терзан от противоречията между възвишения идеал и действителността, разкъсван от неудовлетвореността, от невъзможността да реализира своите стремежи и пориви. Дебелянов е поет на нощта, на самотата, на страданието. Но същевременно в неговата поезия има и много светлина, слънце, жизненост, пролетни трепети. Сумрачните строфи на отчаянието и болката се преплитат със светлите, волни напеви и славословията на живота и любовта и по този начин се извежда противоречието между идеал и действителност. За разкриване на това несъответствие спомага интерпретацията на лирическите видове като елегията и сонета, които дават предимство на приглушения и лиричен тон. Особеностите на художественото време, изразяващо разминаването между мечти и реалност, допълва хармонията в творбите на Дебелянов, където се наблюдава разграничаване на темата за миналото от темата за спомена. Това се дължи на обстоятелството, че споменът не е минало, към което се предполага едно по - обективно отношение. Лирическият герой не извиква в съзнанието си спомена, а се връща към него. Въпреки всичко, той не се разделя с усещането за действителността, която го гнети. Точно това несъответствие между бляна, очертан от спомена, и мрачната реалност, поражда драматизма и раздвоението на лирическия герой. Неговото противоречие е породено от сблъсъка между силния му порив за красота и хармония и измъчващото го чувство, че тяхното постигане е невъзможно в заобикалящия го свят. Несъответствието между реално и художествено време у Д. Дебелянов е свързано с двете емоционално - психологически ядра в творчеството му. Първото ядро се центрира от темата за самотата, бездомността, отчаянието, но често „модулира" към вяра, надежда и радост. Второто ядро се обуславя от отношението към спомена и патриархалното минало. Тези два мотива в произведенията на Дебелянов не са остро разграничени, а се преплитат и взаимно се обуславят.

Разминаването между художествено и реално време е доминиращ похват в елегиите „Скрити вопли" и „Помниш ли...", които представят въплъщение на романтичния порив към миналото, породен от неудовлетвореност и липса на нравствени опори. В тях намират място и останалите особености на Дебеляновия поетичен стил. Така например в „Скрити вопли" лирическият герой е въведен чрез второ лице, единствено число, което спомага за интимното звучене на творбата. Диалогичната форма е характерна за елегиите като вид, но в това стихотворение поетът я използва главно за създаване на приглушено и нежно настроение, което е в контраст с финала ( От скрити вопли на печален странник...." ) . Образът „печален странник"заменя диалогичната форма и това разклоняване в образното

представяне на лирическия герой идва да напомни за неговата бездомност и несретничество. По този начин поетът подчертава разликата между мечти и действителност, а целта на образната система е да изрази доведеното до пиетет преклонение на лирическия герой пред бащиния дом - в неговите представи той е силно извисен и идеализиран. Единственият битов детайл - „старата икона" - също се превръща в символ. Така Дебелянов отдалечава спомена, чийто реални очертания се губят. Използването на поетизирани образи извежда идеята за копнежа на лирическия герой за спокойствие и тишина. Такъв е образът на майката, щрихиран чрез неопределеността на „усмивка блага", "безсилно рамо". Пейзажът в елегията става символ, като рамкира всеобхватната печал на лирическия герой, а картината на нощта се налага със своята дълбока метафорика („смирено гасне" ) . Природата за Дебелянов не е просто фон, тя внушава душевното състояние на героя. Това впечатление се допълва и от вътрешното повторение на епитета „тих" („тихи пазви, тиха нощ разгръща" ). По този начин в елегията се постига внушението за спокойствие и душевна хармония на лирическия персонаж, което често модулира в страх и ужас, свързани с действителността.

В елегията „Помниш ли..." отново е отразено същото раздвоение на субекта, въведен чрез диалога. Мотивите в творбата са два: мотивът за спомена и мотивът за душевното състояние на лирическия герой, неговият отклик за този спомен. Повтарянето на отделни стихове („жалби далечни". "спомени лишни") спомага за създаването на елегично чувство в творбата. За разлика от европейския модернизъм Дебелянов не се стреми към използването на сложни философски понятия, а постига близост чрез употребата на думи, характерни за фолклора („жалби"). Елементът „шепот и смях" внася в картината на спомена движение, прави я по-земна, противопоставя я на статичността на спомена. По този начин поетът изгражда една антитеза, която не се натрапва с остротата на своя сблъсък, а залага на лиризма и извежда несъответствието между идеал и действителност. Така първият план в творбата разкрива идеята, че споменът е утвърден от лирическия герой като истина, а дисхармонията на реалността - като измама. За него споменът е алтернатива на настоящето, убежище от мрачната жестока действителност. Той е главна нравствена опора, върху която се гради душевното му равновесие. Това показва разликата между Дебелянов и „чистия" символизъм, за който такива нравствени опорни точки много често са смъртта и нейната модификация - нощта. Душевното състояние на лирическия герой намира външен израз в предимно характерните за романтичния стил на поета образи -„моят затвор". "заклюкченик в мрачен затвор". Затворът алегорично представя безпътицата и отчаянието, които го измъчват. Образът на „белоцветните вишни" създава усещане за светлина, асоциира навлизането на спомена в нерадостните мисли на героя. Свързването на това усещане с елемента „музика"е блестящ пример за виталност в Дебеляновия поетичен свят, въпреки нерадостните чувства, които той внушава.

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни.

За разлика от „Скрити вопли", където споменът е изцяло идеализиран, в тази елегия е налице раздвоеност в неговото интерпретиране.

Усещането за уязвимост на човешката душа, устремена към своята вътрешна хармония, е доминанта и в любовната лирика на поета. Споменът за любимата разкрива тъгата на лирическия герой за неосъщественото щастие в любовта. Още ранните творби на Дебелянов очертават особеностите на поетичния му стил и залагат на метафоричността („Спомен за любимата" ) . Но и в интимната лирика споменът не носи успокоение, а скръбта се налага толкова силно, че превръща елегията в трагедия. Пример за това е стихотворението „Аз искам да те помня все така", изградено в три плана - лирическият герой, любимата, градът. Тук отново е налице диалогичната форма, а пейзажът е ярко метафоризиран и обгръща лирическия персонаж, който присъства в цялата творба като разказвач на действието, поставен обаче в пряка връзка с обречената девойка. Образът ма любимата е изграден върху ефекта на неочакваното („бездомна, безнадеждна и унила"). За нея се създава представа, в която основен белег са меланхолията и скръбта. Глаголите „да се разделим", "чака", "трепне"  създават чувство на обреченост, а чертите от портрета на любимата утвърждават по нов начин светлата Дебелянова скръб. Образът на града в нощта, който стои в центъра на природната картина, играе ролята на фон. Напрежението, което тази картина внушава, е концентрирано преди всичко около глагола „тръпна", който всъщност персонифицира образите на града и природата, като ги прави съпричастни на мъката на лирическия герой.

Преход между интимна и социална насоченост на Дебеляновата лирика се наблюдава и в сонета „Пловдив". Той извежда идеята за живота -затвор, която е характерна за творчеството на поети като Байрон, Пушкин и Лермонтов. Тук отново движението е от ритмичните начални стихове към приглушения финал, където се повтаря идеята за самотата и отчуждението, поднесена чрез интересна стилна фигура - „едничък дом на моята скръб бездомна". Тя подготвя хода на действието към крайната изолираност от света, утвърждава търсенето на покой, което според Дебеляновия лирически герой, винаги е обречено на неуспех. В сонета „Пловдив" споменът е най -жестоко наказание за личността и авторът разкрива безкрайните лутания на персонажа между мечтите и действителността.

Постепенно обаче някои от творбите на Дебелянов стават по -реалистични, а очертанията на образите -по - ясни и зрими. Такива са неговите сатири. В „Орден" поетът показва моралното падение на много държавни мъже, обкръжаващи монарха. Това е едно от малкото стихотворения, в които Дебелянов се придържа към традиционния за българската лирика епически стил. Целта е да изгради антитеза на основата на абсурдното, съпоставяйки разкошния пир, от една страна, и отвратителната шега - от друга. Тонът е привидно спокоен, а сравненията внушават духовната нищета на героите. Тази творба показва и разнопосочните реакции срещу разминаването между идеал и действителност в поетичния свят на поета.

Това разнообразие се налага и от военната тема, която очертава една  нова насока в творчеството му -„Един убит", "Старият бивак", "Прииждат, връщат се". В произведенията, писани на фронта, поетът акцентува на отношението към войната в хуманистичен аспект, но зад личното му страдание и болка прозира обществената неволя, безрадостното положение на народа. Меланхоличните въпроси от „Един убит" са израз на страданието, свързано с гибелта на човека. Пред лирическия герой е представено внушението за майчината скръб по убития и това доближава творбата до „Скрити вопли". По въплътената в него хуманистична струя стихотворението много напомня Йовковия очерк „При Одрин". В убития войник и двамата творци виждат преди всичко човека с неговите трепети, разкрива своя хуманизъм, който е част от неговия идеал за възцарявал на един красив и хармоничен свят.

Близост с необикновеното човеколюбив на Йовков откриваме и в стихотворението „Старият бивак", в което военното ежедневие е разкрито " реалистичен план. Изразена е силна и неподправена болка от раздялата войнишкия бивак, чиято емоционална атмосфера е пропита с ежедневник грижи и настроения на войниците, останали и под войнишкия шинел селяни, привързани със всяка струна от своето сърце към земята, към мирния труд.

Въпреки че за Дебелянов отиването на фронта е сякаш едно съзнателно приближаване към небитието, във военната му лирика откриваме своеобразно приземяване - сред безименните безименен е и творецът. Те" все повече се слива с обикновените труженици, заживява с техните болки и радост, приближава се по емоционална нагласа до техните души, до техните идеали.

Не е случайно, че все по-често Дебелянов започва да говори от името на многохилядното „ние" - „всеки завой там ни бе паднат", "нашия притихнал сън разсече". Много по -приземено, реалистично, но все така примирено е и чувството му за смъртта. Творческото и идейно развитие на поета е очевидно - свидетелства са качествените промени в образността в стила и семантиката. "Тихата победа" е в неговото цялостно самоизграждане като човек и творческа личност, в отстояването на своя идеал за човечност и хармония.

С най - голяма убедителност и същевременно с благородна, мъжествена овладяност на мисълта за смъртта Дебелянов отстоява правото на „поета в себе си" в стихотворението „Сиротна песен", което е своеобразен завършек на цялото му творчество. "Спокоен като песента", с кротка и светла печал. творецът изразява съзнанието си за пълно осиротяване, но и за пълно „самопостигане" в края на живота:

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

Съзнавайки своето вътрешно богатство, с духовното си самообладание и спокойствие пред неминуемостта на смъртта, той изключително искрено и въздействащо се самоутвърждава, защото въпреки жестоката и груба действителност е съхранил вярата и порива към идеал.

В своето творчество лирикът постига многозначност и разнопосочност в стила, независимо от това, че не използва богат и разнообразен диапазон от теми. Така например пейзажът при него играе ролята на участник, на самостоен образ в произведенията, а символът и метафората са използван за постигане на лиризъм и внушават идеята за самотата и бездомността. Те извеждат дълбокото противоречие между идеал, мечти и реалност. Сонетът, който като лирически вид няма особена традиция в българската литература, очертава драмата на лирическия герой, а елегиите стават олицетворение на целия му емоционален свят. Художественото време, изразяващо несъответствието между идеал и действителност, се изгражда с чисто естетическа цел - да утвърди хармонията и душевното равновесие на лирическия човек. Така Дебелянов се налага като виртуозен интерпретатор. който съчетава не само изящните лирически форми с различните лирически видове, но и едновременно постига изразителността на три художествени метода - реализъм, романтизъм и символизъм.