„Затова има приказки, затова са ги хората измислили“: „Косачи“ от Елин Пелин, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.
Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените й недра.
От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината:
— Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я!
— Ида, и-даа! — отзова се друг отдалече. След малко светна огън. Бухнаха игриви пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се мярнаха хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано.
Лазо, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките. Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали около огъня, уморени гледаха играта на пламъка и мълчеха. Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава на жилестата си, гола до лакет ръка, тъмно бляскава като желязо, и пушеше замечтано. Срещу него лежеше Благолажът. Той постоянно шаваше и се мъчеше да скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха половината от лицето му. Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи.
— Какво замълча, Благолаж? Карай де — каза му Лазо, който трупна съчки на огъня и легна.
Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още веднаж и почна:
— Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря… Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река и лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ и всеки, когото поглеждала, умирал от любов по нея.
— Ей! — въздъхна Лазо.
— Мълчи! — обадиха се другите.
— Много лъже — рече Лазо. Благолажът го погледна право в очите.
— Това е приказка, бе хлапе!
— Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.
— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взе-ма да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?
— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.
— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.
И Благолажът продължи:
— Тая царска дъщеря била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на косата й… Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви, и ги пила…
Последните думи Благолажът произнесе остро и със стиснати челюсти, сякаш заби нож. Слушателите отговориха на тоя удар със страстни възклицания. Едно продължително и тежко сумтене неволно издадоха гърдите. Лазо удари с юмрук земята и изпъшка:
— Бре, вещицата!
Унесени от приказката, другарите му дадоха знак да мълчи.
— После? — пламенно настоя Лазо.
— Какво повече от това? — рече Благолажът спокойно.
— Вещица! — въздъхна пак Лазо. — Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих.
— Ти — това? Да видя, па да не повярвам — рече един от другарите му и като потикна огъня, почна тънко и крекливо да се смее:
— И твоята Пенка има златна коса. Пък ти си още жив.
— Друго е моята Пенка… тя…
— Затова я остави, та се допиля чак тука!… И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти й се насити и я остави — отговори Стамо, който досега мълчеше и мислеше нещо.
Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав.
— То си е моя работа — отговори Лазо глухо и преглътна гласа си.
— И нейна работа ще е, да си намери друг, ако не си е намерила досега — рече пак Стамо.
— Да не вярваш — отговори някак плахо Лазо, жегнат от смътна догадка.
Настъпи продължително мълчание. Последните пламъци на догорелите вече главни трепкаха над огъня бързо и безсилно, току да угаснат. Далеч нейде се вдигна тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа, вдигна се високо и зловещо и сякаш ударен о небесния купол, падна в тайнствените води на Марица, удави се и умря. Косачите се спогледаха плахо. Очите им се питаха. Благолажът вдигна тайнствено пръст, ослуша се дълго и рече:
— Кукумявка е.
В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре. Мънъчето скочи и прилая срещу мрака. Тайнствената нощна тишина стана някак зловеща.
Лазо въздъхна дълбоко.
— Въздишай, момче — има защо!… Млада булка си оставил! — обади се закачливо и хитро Благолажът и заговори пак с езика на приказките си:
— Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!… Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимявката? — „Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя.“ Проклето сърце, такава му е пустата направа.
— За Пенка това е лесно, тя има стари любовници — обади се Стамо и се изтегна.
— Пък и бива си я — каза лукаво друг.
Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето.
Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза небето с огнена черта.
— Някой сиромах предаде дух — проговори Лазо.
— Я някоя млада булка се предаде другиму — рече неподвижно Благолажът и попита:
— Лазо, ти чул ли си песента за невярната булка Стояница? Тя не е чудновата като приказката. Искаш ли да я изпея?
— Все едно. Като сте такива магарета! — рече Лазо.
Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и заизвива тъжна прочувствена песен. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на венец, занизаха се една след друга и с безкрайна болка се спущаха в поток от звукове и разправяха историята на невярната Стоянова булка.
Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста, ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си оженила за млад Гургул, с когото са се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче.
Там я пресрещна млад Гургул, младо му сърце играло, черни му очи святкали…
Благолажът прекъснали като се понадигна, рече:
— Харесва ли ти се тая песен, Лазо?
Лазо не отговори.
— Спи — рече Благолажът и се подпря на лакът.
— Я спи, я плаче — обади се Стамо.
— Да съм като него сега бих си отишъл, вярвайте бога — рече подигравателно Благолажът.
Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъхът му от мъки. Тия шеговити подкачки за миг му се сториха възможни. Пенка наистина го обича, но невидени очи скоро се забравят…
Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето… Тъжната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи…
Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди.
Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпото клопотарче на магарето вече не биеше. Бялото мънъче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край догорелия огън, над който едва-едва избухваха и гаснеха немощни пламъчета.
Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и разправяше невнятни приказки на нощта. Косачите един след друг заспаха. Огъня почна да загасва.
Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба… Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода…
Там тя, може би, ще намери… ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее… Па и Пенка… жена — мож ли да й вярваш!
Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка… Чужда ръка…
Лазо се стресна и стана.
„Какво правя аз тук?“ — помисли той и отметна ямурлука.
Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка…
Свързани материали
Сбит преразказ на разказа „Косачи“ от Елин Пелин – нощта край огъня, приказката на Благолажа и решението на Лазо
Сбит преразказ на творба, изградена почти изцяло върху разговор – а това е най-трудното при този вид работа. Обичайно при съкращаване първо отпада диалогът и разказът се превръща в изброяване на събития. Тук е обратното: репликите са запазени по смисъл, но преведени в непряка реч, и точно затова споровете между героите остават живи. Материалът е сбит преразказ на „Косачи“ от Елин Пелин. Началото е пейзажно и предава обстановката с няколко изречения – нощта, полето, реката, огънят и хората около него. Тук е и краткото обяснение кои са те и защо са се озовали толкова далеч от своя край. Пейзажът не е изпуснат, но и не е разгърнат – точно колкото изисква жанрът. Оттам следва разказаната приказка. Тя не е предадена изцяло, а само дотолкова, доколкото е нужна за спора, който поражда – и това е правилният подход при съкращаване. Средището е именно спорът. Изведено е възражението на по-младия и отговорът на по-стария за това защо хората измислят приказки. Обяснението е запазено, защото носи цялата мисъл на творбата. Оттам разказът минава към закачките. Показано е как шегата постепенно прераства в нещо друго и как една подхвърлена дума се забива по-дълбоко от останалите. Вмъкнат е и краткият миг, който смразява всички край огъня – подробност, която при съкращаване обикновено отпада първа. Особено сполучлив е абзацът за песента. Тя е предадена само по тема, без да бъде преразказвана – достатъчно, за да се разбере защо звучи точно тогава. Финалът проследява нощните мисли на героя и завършва с откритието на другарите му на сутринта. Развръзката е предадена в едно изречение, без обяснения защо е така. Обемът е сведен до същественото. Няма разгърнати описания и няма оценки – преразказът остава в границите на жанра, а разликата между него и подробния се вижда веднага. Времето е спазено последователно през целия текст, без изплъзване, а имената на героите са изписани точно. Никъде няма преписано изречение от оригинала. Преподавателят получава готов образец за сбит преразказ на творба с преобладаващ диалог – случай, който затруднява учениците повече от всеки друг. Абзаците вършат работа и като план на дъската. Ученикът разполага с текст, който се прочита за минута преди изпитване, и с видим модел как чужда реч се предава сбито, без да губи характера си. Материалът върши работа и при подготовка за писмена работа върху творбата.
„Падна чудна лятна нощ“: анализ на разказа „Косачи“ на Елин Пелин. Реалното и романтичното в душата на гурбетчията
Една чудна лятна нощ край Марица, огън, петима гурбетчии и приказки, които се оказват нещо повече от измислици: от тази картина започва разглеждането на „Косачи“ на Елин Пелин, посветено на преплитането на реалното и романтичното. Началото проследява поетичния рисунък на нощния пейзаж и художествените детайли, чрез които са очертани Лазо, Благолажът и мълчаливият Стамо, за да се обясни защо Елин Пелин дава лице само на част от героите си. Същинската част търси отговор на въпроса защо Благолажът разказва красиви измислици на уморените косачи и защо те толкова настойчиво го подканят. Разгледано е противопоставянето на истината и приказката с цитати от текста, както и връзката на този спор с българската народопсихология и с умението на народа да се самонаблюдава и да се надсмива над себе си. Следва проследяване на пътя, по който чутото стига до сърцето на Лазо: закачките и укорите на другарите, песента за невярната невеста, фолклорно-митологичните знаци в нощния пейзаж, картините, които ревността рисува във въображението му. Отделен акцент е поставен върху художествените средства, чрез които е предадено душевното напрежение, върху съответствието между портретната и речевата характеристика на героите и ролята им в повествованието, както и върху кулминацията на драматизма. Финалната част обобщава какво прави разказа запомнящ се. Разработката е подходяща за подготовка по темата за реализма и романтиката в разказа, за характеристика на Лазо и Благолажа и за упражнение по анализ на художествен детайл и пейзаж.
Пътят на едно сърце към дома. Анализ на „Косачи“ от Елин Пелин. Въпроси и отговори
Анализ, при който ученикът първо предполага какво ще стане, а после проверява дали е познал. Такъв е този прочит на „Косачи“. В началото е поставен въпрос за автора и за онова, което вече знаем от него, а веднага след това какво подсказва заглавието. Същинската част върви по откъси. За първия са зададени въпроси за наблюдение: какво видяхме и чухме, а после защо един от селяните е наречен Благолаж. След това идват предположенията: какво ще избере да разкаже Благолажът и защо, а веднага след тях спорът за приказките и проверката съвпаднало ли е очакването. При втория откъс схемата се повтаря: какво разбрахме за Лазо, одобрявам ли думите, отправени към него, и какво смятам, че ще се случи по-нататък. Именно това редуване на предположение и проверка учи на четене с разбиране, а не на запомняне. Материалът съдържа въпроси с отговори. Отделно е обяснено и защо приказката вътре в разказа е по-важна от самата случка и защо Елин Пелин ѝ отделя толкова място. Материалът може да се използва и при първо четене на творбата, тъй като въпросите вървят по реда на текста. Подходящ е за работа в час, за подготовка за класна работа и за самостоятелно четене.
Разказ по въображение: „Завръщането на Лазо“ (продължение на „Косачи“)
Разказът по въображение продължава съдбата на Лазо след нощта край огъня. Разтърсен от песента за невярната булка и обзет от страх да не загуби Пенка, той напуска косачите и поема към родното село. По пътя тревогата му постепенно се превръща в надежда. Срещата с любимата край кладенчето потвърждава силата на любовта и показва как приказката и песента могат да върнат човека към най-важното.
Преразказ на „Косачи“ от Елин Пелин от името на Благолажа – нощта край огъня, приказката, песента и утрото след нея. Разказвачът, който знае какво прави словото
Кой е човекът, чиито думи размърдват цялата нощ край огъня? В този подробен преразказ на „Косачи“ той сам взема думата и разказва вечерта така, както я е видял и чул от своето място. Работата е изградена по изискванията за преразказ от името на герой и ги спазва последователно, без отстъпления. Разказът се води в свидетелско минало време, тъй като говорещият е участник в събитията, а не човек, който предава чуто отдалеч. Първото лице е издържано от началото до края, без нито едно изплъзване към страничен разказвач. Обхватът е пълен. Запазени са природната картина в началото, разположението на хората край огъня, приказката и реакцията на слушателите, спорът за истината и измислицата, закачките към младия косач и репликата, която го наранява, звуците на нощта с техните зловещи знаци, песента и прекъсването ѝ, а накрая – утрото. Нищо съществено не е изпуснато и нищо не е добавено извън текста на творбата. Пряката реч е преобразувана изцяло в непряка – включително обяснението за смисъла на приказките, което е сърцевината на творбата. Това е най-трудното място в подобна задача, защото репликите там носят идеята, а тук преобразуването е направено, без мисълта да загуби силата си. Особено внимание е отделено на границите на гледната точка. Разказвачът съобщава само онова, което може да види от мястото си, да чуе или да заключи по видимото. Там, където в оригинала се проследяват чужди мисли, преразказът остава при наблюдаваното – без домисляне и без приписани намерения. Липсват и обобщаващи изводи, каквито принадлежат на анализа, не на преразказа. Езикът следва стила на творбата – образен, с народно звучене, с характерните ѝ изрази и с ритъма на спокоен нощен разказ. Изреченията са премерени, а описанията запазват своята живост, без да се превръщат в самоцелно украсяване. За учителя това е готов и коректен образец при работа върху преразказ от името на герой. Показва точно онова, което обикновено се обърква: избора на глаголно време, преобразуването на пряката реч, спазването на границите на знанието и въздържането от собствени изводи. Върши работа и като материал за сравнение при поправка на ученически работи – какво е допустимо да се добави и какво излиза извън жанра. За ученика е сигурен модел за подготовка преди класна работа или изпит. Дава ясна представа какъв обем се очаква, как се предава разговор без пряка реч и как се остава вътре в позицията на един герой, без да се излиза от нея нито за миг. Подходящ е и за самостоятелна подготовка у дома.
Преразказ на „Косачи“ от гледната точка на Лазо
Преразказът представя събитията от „Косачи“ през погледа на Лазо. Отначало той отхвърля приказките като безполезни измислици, но подигравките на другарите и песента за невярната булка събуждат ревност, болка и копнеж по Пенка. След безсънна нощ Лазо осъзнава, че печалбата не струва колкото любовта и близостта с дома, и решава да се върне при жена си.