„Който може, нека опише тази картина“: майсторството на пътеписеца в „До Чикаго и назад“ от Алеко Константинов (анализ)
Зареждане на оценките…
С пътеписа си „До Чикаго и назад" Алеко Константинов дава нова насока в развитието на този жанр в българската литература, представяйки основните ценности на човека и света, в който живее. В пътеписа са съпоставени традиционните ценности с тези на непознатия все още свят, видян по време на пътешествието до Америка. Отношението: родно-чуждо, се изразява с опознаването на чуждия свят и сравнението му с родината и всичко, свързано с нея. В този смисъл Алеко Константинов търси отговор на въпроса къде е мястото ни сред другите народи и култури.
Авторът разкрива своето светоусещане чрез повествованието, описанията, лиричните отклонения, философските и хуманистичните размисли, с които привлича вниманието на читателите си, като ги прави съпричастни на преживяното пътуване в един наистина нов свят. След Освобождението интересът на българина все повече е насочен към страните, които вече имат сериозни постижения в устройството на обществения живот. Алеко Константинов отразява именно този интерес. Удивлява се от успехите, но и не премълчава своето несъгласие с някои обществени явления или човешки качества, които за неговата човешка същност не са приемливи. Освен пряк израз на неодобрение, писателят използва и умението си да иронизира, а в някои моменти насочва и острието на сатирата си. Най-често обаче звучи неговият искрен и весел смях, когато се надсмива над себе си, над своите спътници или над това, което не приема като човек и европеец.
На презокеанско пътешествие към Америка Алеко тръгва като човек с утвърдена и устойчива ценностна система, както и с определени възгледи за света. Неговата чувствителност го характеризира като човек с духовни интереси. Вълнува го не толкова практичното, колкото впечатленията и преживяванията от досега с Новия свят и не познатата култура. При описанието на океана Алеко проявява своя талант като майстор на словото. Ледената планина, която се появява на хоризонта, е нарисувана с усета на живописец и с подбрани нежни акварелни багри - от „елмазния блясък" с една „тънка игра между светлосинкава със светлорозова боя", млечно белите конуси, ясносините върхове до тъмносиния цвят на основата. С добронамерен хумор, толкова присъщ за Алековия стил, авторът отбелязва играта на въображение у някои пътници, които виждат дори бели мечки в ледената гора. Особено впечатляващо е обаче описанието на парахода сред океанските вълни, оприличен на нещастна ладийка в „безбрежния океан, между тези живи, цъфнали водни хълмове". Олицетворението прави възприятието по-въздействащо, а експресивните глаголи в описанието създават внушението за могъществото на водната стихия.
Когато описва крайбрежието на Ню Йорк, авторът на пътеписа пресъздава картината на удивителните мащаби на построеното, но и на хаотичното движение в американския град. Бесният ритъм на живота е впечатляващ, но и поражда усещане за дисхармония между човека и индустриалния начин на живот: „Погледнеш на Джьрсей - там стотина фабрични комини стрелят към небето и разстилат димни пластове над целия град и вечно този дим се люлее лениво над грамадните фабрични постройки и ръси сажди по стрехите, по улиците и по дихателните органи на жадните янки. Обърнеш се надясно- отпреде ти колосалният Бруклински мост, като че дреме, обгърнат в тънка прозрачна мъгла, и не се стряска нито от оглушителния писък на безбройните кораби, които сноват под гигантските му сводове, нито от ежеминутните тронове, които порят гърдите му..." Особено значение в описанието имат експресивните глаголни форми: „сноват", „хвърчат", с които е постигната динамиката на живота в американския град. Внушителната мащабност на зданията и разстоянията е изградена чрез определенията, подбрани точно и образно: „грамадните фабрични постройки", „колосалният Бруклински мост", „огромният му корпус".
В описанието щрихите са пестеливи, но ярки: „стотици комини", „димни пластове над целия град", „дим се люлее лениво", „ръси сажди"; мостът, „ обгърнат в тънка прозрачна мъгла". Алеко Константинов умело отбелязва привидното и реалното в картината. Колосалният Бруклински мост „като че дреме", а всъщност върху него „хвърчат троновете" и „пълзят хората". Създателите на този „колос"- хората, изглеждат като „микроскопични двуноги животинки". Това съпоставяне внушава едновременно респект към произведението на човешкия ум и ръце, но и донякъде разочарование от вида на „хилядите янки", „безконечно малки в сравнение с този колос",които те даже не забелязва, когато сноват по него. Наблюдателното око на пътеписеца откроява всички съществени детайли в панорамата на крайбрежните градове и умело ни прави съпричастни на своите възприятия.
В следващите редове Алеко ни насочва към размисъл - невежество на американците ли и е това, че не знаят нищо за новоосвободена България, или вестниците в родината информират погрешно? Остава нараненото българско самочувствие на писателя и неговите спътници, които митническият служител записва погрешно.
Майсторството в създаването на пътеписа се усеща в особено раздвижените описания на архитектурните забележителности на Новия свят. Великолепното сравнение на улица Бродуей в Ню Йорк с Рингщрасе във Виена е изградено чрез персонифицирането им, в което особено се подчертава красивото и неповторимото, отличителното в културния облик на двата града. Според пътеписеца, Рингщрасе във Виена е „една изящна, от мрамор изваяна хубавица", а нюйоркската Бродуей е „ една мила, с шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина". Впечатлен от очарованието на тази създадена от човека красота, той заявява уверено: „С нищо не може да се сравни тази поразителна, като че бистро трептяща пъстрина на улицата".
Архитектурните постижения в Новия свят надминават дори въображението на новопристигналия европеец. Освен неспирното движение в Ню Йорк, което според Алековия хумористичен израз е предизвикано сякаш от някоя стихия или пожар, несравнимо въздействие има и изключително разнообразната архитектура на Бродуей. В типичния за пътеписеца стил са отбелязани усилията на всеки домовладелец: „тъй да си построи къщата, тъй да я украси, тъй да я нашари, че само тя да се хвърля в очи!".Плавният оригинален изказ, примесен с лека ирония: „щото и слепият да види", „щото и най-разсеният ще се огледа", изпълва описанието на „тези гиздави колоси" с определено настроение,насочено към възприятията на читателя. Неочакваната инвенция на писателя избликва във възклицанието: „Вавилон!", и в откровеното му признание: „Ама че го уподобих и аз!". Емоционалният изблик в описанието на Бродуей е показателен за богатството от впечатления, които авторът е безсилен да изрази: „... и до утре да пиша – все едно, догдето не го видите, няма да имате ясно понятие за чудния Ню Йорк".
В повествованието на Алековата творба важно място заема разговорът с бай Неделкович. Преди този разговор обаче авторът подробно и занимателно описва навиците на американците и изразява неудовлетворението си от тяхната студенина: „като че изкуствени, человекоподобни машини". На фона на тази прекомерна американска сдържаност става една дружеска и сърдечна среща между българите и сръбския преселник, който разказва за себе си и сякаш иска да се наприказва за всичките четиринадесет години в Америка: „Нему млъкнаха устата. И на всяка фраза питаше дали вярно се изразява, проверяваше дали не е забравил родния си език." Към тях се присъединяват и стопаните на пивницата, също преселници, и Алеко отбелязва донякъде с патос: „България, Сърбия, Бавария и Саксония си подадоха ръце, за да отразят с общи сили американския егоизъм и студенина. И победиха...". Съвсем ясно проличава хуманистичното отношение и оценка на автора за живота на американските граждани, лишен от естествена човешка топлина.
Акцент в разговора с бай Неделкович е корупцията в Америка. Особен стилистичен ефект имат сръбските думи, използвани като оригинален текст: „Велика корупц]а" или „ Със злато можеш купити и самог президента." Въздействието на казаното от Неделкович писателят изразява сполучливо с идиоматичния израз: „бай Неделкович ме обля със студена водица". Обобщението, което прави Алеко, е израз на неговите демократични възгледи за обществото, но то никак не е оптимистично. Разочарованието, че и Новият свят носи пороците на Стария континент, се съдържа в репликата на един от спътниците на писателя, чиято усмивка той определя точно като „язвителна мефистофелска": „Видя ли, че и в Америка е същото. "Явно е, че няма нужда да се изяснява кое е „същото". Разказите на бай Неделкович обаче звучат доста песимистично, което пък поражда тъжния тон в признанието на Алеко: „Ох, хич не ми огряваше сърцето туй „и в Америка е същото"!..."
Отдавнашна мечта за пътешественика е да види едно от удивителните чудеса на природата- Ниагарския водопад. Неговото описание е изградено основно върху силата на емоционалното преживяване. С него са свързани и вълнуващите лирически отклонения, в които писателят се вглъбява в размисъл за ценностите на човека като щастието, природната красота и краткостта на земния живот. Това, с което се отличава Алековото художествено описание на „чудните водопади", е, че рисува не толкова картината на видяното, колкото изразява своето отношение към него. Когато наближава Ниагара, Алеко съвсем непосредствено и спонтанно дава израз на неудържимото си нетърпение. Готов е да пренебрегне дори отварянето на вратите на рая, обхванат от „нервозно вълнение и нетърпелива жажда": „Махни се с твоя рай,остави ме да видя Ниагара!" Ниагара, която е възбуждала въображението ми от детинство и за която съм облажавал щастливците, като не съм допускал и мисъл, че ще я видя някой път. Ниагара - чудната игра на природата, която привлича хиляди европейци в Новия свят— ето я пред мене!" Емоционалното напрежение избликва многократно, провокирано от мисълта за все по-голямата близост до заветната Ниагара. Разказът е изпъстрен с множество подробности - реката, която изтича от водопадите, хората по алеята - „пристигналите от далечни краища
любители на природните красоти"; нескритата завист към онези, които като онази осемдесетгодишна бабичка, която едва пристъпва, са се насладили вече на „чудесните водопади".
Майсторството на пътеписеца се чувства осезателно в рисунъка на картината, в която той откроява всеки нюанс и всеки звук. Водата в реката е „запенена и буйно устремена", с „една грива от разбита млечна пяна". Отсрещният бряг загадъчно се появява и изчезва в далечината. Там е Ниагарският водопад. Срещата на читателя с това „чудо" на природата е съзнателно „забавена" от автора. Той не бърза с описанието, за да бъде още по-силно естетическото въздействие, когато величествената картина на водопада се изправи пред неговия поглед. Вълнението е искрено и неподправено. Следвайки пътя на водата: „мътнозелена, изиграла си вече ролята, уморена, но още запенена"; чувайки усилващия се звук, след няколко стъпала надолу най-сетне Алеко и спътниците му застават пред Ниагарския водопад. Едно-единствено възклицание изразява върховното усещане в този миг: „Ето го!" Чувствата и впечатленията се сливат в едно „безгранично благоговение", отпечатано по лицата на всички. Те са „сериозни, излеко бледни и като че изтръпнали", „вцепенени като в жива картина". Градацията, която използва писателят, е може би най - адекватният израз на състоянието на всички присъстващи в този момент. И може би съвсем естествено идва признанието: „Като че не пред творението божие, а пред самия бог бяха изправени!... Който може, нека опише тази картина, който може, нека я фотографира, нека я нарисува!. „Аз не мога." С изключително разнообразие е нарисувана силата на водната стихия - величествена, но и страховита: „наляво падат буйни къдрави снопове разпопена вода и се губят на стотина метра долу, в една кипяща пенлива маса, от която се възнася силно бумтене; воден елмазен прах изхвърга тази кипяща маса... "Различният ъгъл на наблюдение обогатява представата за този природен феномен. От канадския бряг водата изглежда като „трептяща маса от къдрави снопове пяна, между които личат светлозелените ивици на неразвитата вода". Най - изумителна е обаче гледката, когато природният феномен се наблюдава от „птичи поглед": „Долу- ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност, снопове пяна се мятат като фонтани нагоре, воден прах обсипва целия водопад..." Едно възклицание издава ясно романтичното настроение на автора в този момент: „Как ли ще изглежда това в светла лунна нощ!" Срещата с Ниагара предизвиква философските размисли на автора за краткия човешки живот, в който прекрасните преживявания рядко се повтарят.
Пътешествието до Америка е най-вече по повод на Чикагското световно изложение, към което се отправят и българските туристи. Те естествено са силно въодушевени от техническите чудеса на съвременната цивилизация. Алеко, както и другарите му, проявяват любопитство и интерес към новото и ефектното, но не от чувство за малоценност и сляпо преклонение пред чуждото. Авторът не престава да съизмерва Новия свят със Стара Европа, де съпоставя България с другите страни по света, търсейки отговор на въпроса къде сме ние. В повествованието за Чикагското изложение се съчетават ентусиазмът и трезвият поглед, възторгът и критичността. След респекта и вълнението, с което разглеждат каравелата на Колумб – първо откривателя на Америка, туристите горчиво възмущение забелязват близост та на това „светилище" със зданието на Круп, „ построено за срам и позор на човечеството и на цивилизацията".
Писателят Алеко Константинов има своята мярка за света и за хората. Като демократ и хуманист, той дава израз на своите убеждения във философски и социологически размисли за настоящето и бъдещето на човечеството; размисли, породени от неговите живи и непосредствени впечатления от живота в Америка. Пътеписецът се изявява като човек с ясна устойчива ценностна система. Той има изградена своя оценка относно идеала на Едуард Белами за живота на човека в бъдещия XXI век, в която не приема автоматизирането на човека и неговата обезличена индивидуалност. С болка и явно неудовлетворение са изпълнени Алековите емоционално психологически оценки за живота на хората в американските градове: „У-у! Студено! Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват.. Метафоричното сравнение е образно въздейства запомнящо се, особено съчетание с тревожния въпрос на хумасниста Алеко: „Е, ами кога ще живеем?" Въпрос без отговор, защото и в Новия свят съществува така жадуваната хармония на човешкото общество.
Алеко Константинов обогатява жанрово българския пътепис и в емоционален, и стилов аспект. Той внася своя оригинален и характерен подход към събитията, фактите и изживените емоции чрез един нов тип светоусещане. Пътеписът „До Чикаго назад"ясно и точно отразява вечно търсещия дух на пътешественика. Алеко оставя усещане за неповторимост като присъствие и майсторство на пътеписец, европеец и гражданин на света.
Свързани материали
Анализ на пътеписа „До Чикаго и назад“ от Алеко Константинов – светлите и тъмните страни на Новия свят. Възторг и охлаждане
Разбор, устроен по една двойка – светлите и тъмните страни на един непознат свят. Първата половина изброява възторзите, втората разочарованията, а между тях стои моментът, в който погледът се обръща. Именно това двойно движение държи целия текст. Той не хвали и не осъжда, а показва как един и същи наблюдател стига до две противоположни заключения за едно и също място. Материалът е анализ на пътеписа „До Чикаго и назад“ на Алеко Константинов. Началото обяснява какво тласка автора към това пътуване и защо книгата дава два вида сведения наведнъж – за видяното и за самия наблюдател. Оттам е изведена и основната художествена противоположност, върху която стъпва цялото повествование – между чуждото и родното. Първата половина проследява възхищението. Разгледани са първите впечатления от пристанището, моста и прочутата улица, а после и думите, чрез които величината се предава – с обяснение колко често се повтарят. Особено ценен е разборът на едно сравнение с древен град. Показано е защо авторът привидно се самопоправя, но сравнението остава – и какво всъщност намеква то за връзките между хората. Оттам следват отделни части за посетените градове, за самото изложение и за българското присъствие в него. Тук е и срещата с човека, послужил за първообраз на прочут литературен герой. Именно частта за електричеството показва най-добре размера на удивлението. Изброени са три различни определения, всяко по-силно от предходното. Втората половина започва с обръщането. Показано е как чужди думи разколебават предварителните представи на автора и как личните му наблюдения после ги потвърждават. Особено силен е разборът на мълчанието. Проследени са три различни случая – във влака, в заведението и в питейното заведение, – и е обяснено защо третият вече не може да се обясни с чужди обичаи. Следват частите за обезличаването на човека и за спора с една тогавашна книга за бъдещето, при който авторът задава своя въпрос. Отделно е отбелязано наблюдението за замърсения въздух – рядко се откроява, а е направено повече от век преди темата да стане обичайна. Заключението показва, че въпреки всичко впечатлението остава силно, и завършва с възклицанието, с което авторът се сбогува. Преподавателят получава готова опора за няколко часа, при която всяка част върши работа и поединично. Ученикът разполага с разбор на целия пътепис – годен за съчинение, за отговор на литературен въпрос и за преговор преди изпит.
Прогресът, който смалява човека: първите впечатления от Америка в „До Чикаго и назад“ на Алеко Константинов, анализ
Пътуването до Чикагското изложение през 1893 г. не е туристическа приумица: Алеко Константинов заминава за Америка като демократ и хуманист, за да разбере как би могла да се развива собствената му родина. Оттук започва анализът на пътеписа „До Чикаго и назад“, съсредоточен върху първите впечатления на Щастливеца от Новия свят. В началото са изяснени мотивите за пътуването и предварително изградената представа за Америка, с която пътникът пристига на нюйоркското пристанище. Същинската част проследява стъпка по стъпка сблъсъка между тази представа и видяното: Бруклинският мост и фабричните комини като белег на материален напредък, но и оценката „бясно вавилонско движение“; изгубената природна свежест като цена на прогреса; хората, смалени до „микроскопични двуноги животинки“ до колосите, които сами са издигнали. Отделно е разгледана срещата с митническия служител, в чиито представи България не съществува, и ироничният начин, по който Алеко я пресъздава. Следва съпоставката между Бродуей и най-красивата виенска улица, изградена върху две различни женски сравнения, и разборът на пъстрата феерия от реклами и фасади. Самостоятелен акцент е поставен върху разговора със сърбина бай Неделкович, който разбива книжните представи за американската демокрация, както и върху обиколката на Чикагското изложение, където до светинята на американците стои нещо непонятно за един хуманист. Финалната част обяснява защо въпреки разочарованията пътеписът не е присъда над Америка. Разработката е подходяща за подготовка върху пътеписа, за темата за сблъсъка между мечта и действителност и за упражнения по анализ на сравнение, ирония и контраст.
Пред чудото, което думите не побират: „Ниагара“ от Алеко Константинов, анализ на откъса от „До Чикаго и назад“
Учебен анализ на откъса „Ниагара“ от пътеписа „До Чикаго и назад“, подреден в две части и удобен за работа в час. Първата част въвежда обстоятелствата: пътуването на Алеко Константинов до изложението в Чикаго през 1893 г., по-ранните му обиколки из европейските изложения и какво вижда българският интелигент в Новия свят освен техника и демокрация. Втората част следва самия текст стъпка по стъпка: трите сравнения, с които пътеписецът предава вълнението си преди срещата с водопада; двойната пространствена перспектива, която свързва чудото с представата за рай; приближаването, в което глаголите нарастват, а водата от блещукане стига до разпенена грамада; самата среща и вцепенените лица на спътниците; и накрая новата гледна точка, сбогуването и неочакваната шеговита реплика след него. Разгледани са и средствата: градацията, цветовата палитра със зеленото в няколко нюанса, редуването на динамични и статични картини, смяната на гледните точки и риторичното възклицание, с което текстът стига до върха си. Поставен е и въпросът защо авторът отказва да опише картината с думи. Всеки етап от срещата е озаглавен отделно, така че откъсът може да се следи паралелно с разбора, а отделните наблюдения се откриват бързо при преговор. Между тях са вплетени и подбрани цитати от пътеписа, включително сбогуването с водопада. Полезно за подготовка на анализ, на интерпретативно съчинение и на отговор на литературен въпрос върху пейзажните страници в българската литература, както и за учител, който търси готов ход на урока върху откъса.
Парица е царица: Новият свят през погледа на пътеписеца в „До Чикаго и назад“ от Алеко Константинов, литературен анализ
Пътеписът на Алеко Константинов е разчетен тук като среща на един европеец с машината, наречена Нов свят, и разработката проследява стъпка по стъпка какво вижда и от какво се разтревожва пътеписецът. Началото стъпва върху бурята в Атлантическия океан и върху съизмерването между най-големия кораб и стихията, откъдето е изведен мотивът за нищожността на човека пред природата. Оттам погледът се пренася върху първите впечатления от Ню Йорк: индустриалният пейзаж, фабричните комини и димът, който изважда наяве проблем, звучащ съвсем съвременно. Същинската част следва маршрута на пътешественика. Разгледани са Бруклинският мост и контрастът между грандиозното творение и микроскопичните животинки, които са го изградили; срещата с митническия служител и обезличаването на малките народи; хотелът, редът и мотивът за немотата, чрез който американците са видени като хора машини; съпоставката между Бродуей и виенската Рингщрасе; пъстрите сгради и сравнението с Вавилон. Отделно място заемат срещите и разговорите: немската бирария като умален модел на Стария свят и разговорът със сърбина Неделкович, който разколебава представата на българския демократ за морала в Америка. Следват Ниагара като преживяване на пречистване и Чикагското изложение, където българските павилиони застават до блестящите палати на водещите държави. Разгледано е и как българското присъствие на Чикагското изложение е видяно през тъмнината на павилионите, през прочутото розово масло и през обяснението на господин Шопов къде точно се намира родината ни, откъдето е изведен въпросът за мястото на България в представите на света. Финалната част събира проблемите, изведени като основни: отношението между човека и природата, замърсяването, жаждата за злато и заводите на Круп. Оценките и обобщенията, до които стига разсъждението, остават в самия текст. Разработката е подходяща за подготовка по „До Чикаго и назад“, за теми върху сблъсъка между Стария и Новия свят, за характеристика на образа на пътеписеца и за съчинения върху цената на прогреса.
Вавилон на Бродуей. Анализ на пътеписа „До Чикаго и назад“ от Алеко Константинов и опозицията родно и чуждо
Какво вижда един българин от края на XIX век в най-модерната страна на своето време и защо възхищението му непрекъснато се примесва с тревога? Анализът разглежда „До Чикаго и назад“ като оригинална версия на опозицията родно и чуждо в българската литература. Началото поставя творбата в контекста на Алековото творчество чрез оценката на Антон Страшимиров и чрез собственото определение на пътеписеца за неговите „леки хвъркати бележки“, след което очертава двойната посока на погледа: към чуждия свят и към националната народопсихология. Следва частта за американската действителност, видяна без предубеждение: смекчените социални контрасти, външният вид на хората, но и парвенющината, грубият практицизъм и корупцията. Централно място заема прочитът на образа на Ню Йорк. Разгледани са мащабите и метафорите, с които е предадена свръхголемината на мегаполиса, динамиката на движението и ключовото сравнение с Вавилон, както и какво внася то в описанието. Оттам анализът минава към обратната страна на прогреса: „желязната студенина“, немите уста в ресторанта, сравнението на човека с чарк на машина и въпросът кога всъщност се живее. Отделен акцент е поставен върху родното в пътеписа, от повърхностните асоциации със София до размисъла за българските ценности, и върху новото съдържание на Алековия патриотизъм, лишен от сантиментална идеализация. Финалната част се спира на повествователния маниер на автора като новатор в жанра и на диалога с по-късния пътепис на Георги Данаилов. Материалът е подходящ за подготовка на съчинение и на устен отговор върху пътеписа и за работа по темата родно и чуждо.
„Парица е царица“ срещу чудото на Ниагара: анализ на истинските и илюзорните ценности в пътеписа „До Чикаго и назад“ от Алеко Константинов
Кое остава, след като блясъкът на големия град избледнее? Разработката чете пътеписа „До Чикаго и назад“ като разговор, в който Алеко Константинов приканва читателя сам да отдели трайното от преходното. В началото е изяснено защо пътуването в творбата не е само повод за разказ, а самостоятелна ценност, и защо авторът застава не просто като турист, а като човек, тръгнал към познание. Оттук се минава към първите впечатления от Ню Йорк, където размерите, скоростта и трескавото движение изглеждат като доказателство за напредък. Същинската част проследява как възхищението се пропуква. Разгледано е с какви езикови средства пътеписецът гради контраста между машината и човека, кои определения и сравнения носят усещането за грандиозно и кои смаляват човешката фигура, както и какъв извод следва от това съпоставяне за цената на техническия напредък. Отделно място е дадено на илюзорните ценности в американското общество: властта на парите, репликата на натурализирания българин бай Неделкович, разминаването между прочетеното в книгите и видяното на място, превръщането на успеха във фалшиво божество и уподобяването на забързаните хора на части от една машина. Самостоятелен акцент е поставен върху отношението на Алеко към войната и към насилието над природата: съседството на две сгради, което възмущава писателя, и димът, който жителите на големия град поглъщат. В противовес е разгледано единственото нещо, което не излъгва очакванията на пътешественика, и защо то е представено като мярка за хармония. Финалната част обяснява каква позиция заема авторът спрямо своя читател и защо изводите остават отворени. Разработката върши работа при интерпретативно съчинение и устен отговор върху „До Чикаго и назад“, при темата за истинските и мнимите ценности и при анализа на художествените средства в пътеписа.