„Аз помня чудното видение“: „На А. П. Керн“ от Александър Пушкин, пълният текст с бележка за адресата и за строежа на творбата

Едно мимолетно видение, което се завръща след години и връща на поета не само любовта, а и способността да твори. Разработката чете „На А. П. Керн“ на Александър Пушкин като изповед в четири състояния: среща, забрава, пустота и възкресение. Началото изяснява повода и посвещението: коя е жената, застанала зад заглавието, и защо самото посвещение обвързва стихотворението с конкретна личност и конкретен миг от 1825 година. Следва разглеждане на първата строфа и на образа на чудното видение: как удивлението изпреварва разсъждението, защо чувството е предадено чрез сравненията за внезапно озарение и пречиста красота и какво прави спомена по-силен от самата среща. Централната част проследява движението на настроението: как след раздялата любовта се превръща в страдание, каква роля играе епитетът „безнадежден“, как забравата е представена като единствена утеха и защо „чистите мечти“ се оказват най-крехкото в творбата. Самостоятелен акцент е поставен върху строфата за „мрачното заточение“: смисълът на изброяването без божество и без вдъхновение, усещането за спряло време и контрастът между сивия делник и съвършения образ на любовта. Финалната част разглежда обрата и повторението на началните стихове: защо повторението не е украса, а знак за пораждане, и как последната строфа връща изброените загуби. Изводът за връзката между любовта и творческото вдъхновение е оставен за самия текст. Разгледани са и художествените средства, чрез които е изградено внушението: епитетът, сравнението, контрастът, повторението и градацията в изброяванията. Разработката е подходяща за анализ на любовната лирика на Пушкин, за темата за спомена и вдъхновението и за подготовка на отговор върху стихотворението.

Защо два века след смъртта си един руски поет продължава да бъде четен и обичан? Отговорът е потърсен чрез самата му лирика, представена тук като цялостен свят от теми, идеи и прозрения. В началото е очертано мястото на Александър Сергеевич Пушкин в руската литература: защо творчеството му се приема за „начало на всички начала“, какво стои зад оценката на Белински и с какво енциклопедичният му талант променя развитието на жанровете. Посочени са първото и последното му стихотворение и е обяснено защо именно лириката остава предпочитаният му жанр. Същинската част подрежда творчеството по тематични ядра. Свободолюбивата лирика е разгледана през връзката с декабристкото движение и през стихотворения като „Волност“, „Село“, „Затворник“ и „Към Чаадаев“, като е показано чрез кои символни образи свободата присъства в тях. Отделен акцент е поставен върху руската природа и руската душевност в „Зимен път“, „Бесове“ и „Зимна вечер“ и върху идеята за времето, която ги организира. Следва философската линия: темата за живота и смъртта, за силата на съдбата и за волята на човека, проследена в „Дар напразен, дар случаен“, „Предчувствие“, „Манастир на Казбек“ и други творби. Последното тематично ядро е мисията на поета и отношението между твореца и обществото, разчетено чрез „Пророк“ и „Паметник“. Разборът върви с подбрани цитати от стихотворенията в български превод, така че всяко твърдение да стъпва върху самия текст. Проследени са и биографичните обстоятелства, които стоят зад промяната в настроението на лирическия аз: заточенията в Кавказ, Крим и Бесарабия и годините в Михайловское. Финалната част говори за въздействието на тази поезия, за нейната музикалност и за представата за „своя Пушкин“, която всеки читател изгражда сам. Анализът е подходящ за подготовка на съчинение и на отговор върху лириката на Пушкин, за теми върху свободата, природата и мисията на поета, както и за реферат по руска класика.

Обзорна разработка върху живота и творчеството на Александър Сергеевич Пушкин, подредена по периоди и достатъчно подробна, за да послужи и за реферат, а не само за бърз преговор. Началото обяснява защо Пушкин е приеман за родоначалник на руската класическа литература и за създател на съвременния руски книжовен език. Събрани са оценките, които му дават Одоевски, Белински, Гогол, Достоевски и Горки, и са очертани чертите на неговия гений: култът към разума, мярата, яснотата и хармонията. Следва частта за епохата и за жанровия обхват на делото му. Показано е в каква историческа обстановка се формира личността на поета, кои са неговите предшественици и учители и как литературната му еволюция преминава през класицизма и романтизма, за да стигне до позицията на основоположник на новото направление. Същинската част проследява биографията по периоди: произходът и детството, Царскоселският лицей и лицейската лирика, петербургските години с волнолюбивите послания и с „Руслан и Людмила“, южното заточение с романтичните южни поеми, Михайловското с „Борис Годунов“ и с първите глави на „Евгений Онегин“, следдекабристките години с философската и любовната лирика, Болдинската есен и късната проза с историческата проблематика. Всеки период е представен не само с факти и дати, а и с характеристика на творбите: сюжетни конфликти, водещи мотиви, поетика и стил. На съответните им места в разказа са разположени и откъси от стихотворения в български превод. Финалната част е посветена на обръщането на поета към историята и към прозата, включително към темата за селските бунтове и към разбирането му какво е историческият роман. Обзорът е подходящ за реферат и презентация върху руската литература от 19 век, за преговор преди изпитване и за увод към анализ на отделна Пушкинова творба.

Съсредоточен разбор на един-единствен въпрос: какъв е лирическият Аз в „На А.П.Керн“ и защо любовта за него е нещо повече от чувство. Изложението тръгва от представата, въплътена в героя: романтична, любяща и искрена личност, за която обичта е спасение от „шума на мирски суети“. Оттам разборът проследява движението на преживяването през цялото стихотворение, от запомнения миг през годините на забрава и заточение до повторното явяване на образа и до това, което остава след него. Всяка теза е подкрепена с кратки цитати от превода, а поведението на героя е съотнесено с типа на романтическия персонаж: постигнатото благополучие, загубата, страданието и завръщането на изгубеното, което вече не е същото. Отделно е разгледан начинът, по който Азът говори за любимата, и епитетите, с които я описва, както и какво издават те за неговата чувствителност и откровеност. Финалната част обобщава какво означава любовта за този герой и как чрез нея той се извисява над сивото ежедневие. Разборът е подходящ за подготовка за изпитване върху руската любовна лирика, за отговор на литературен въпрос върху образа на лирическия говорител и за съчинение по темата за любовта и спомена.

Снежна вихрушка, объркан път и звънче, което ту звъни, ту млъква: така изглежда една от най-тревожните творби на Пушкин. Тук е поместен целият ѝ текст в български стихотворен превод, без съкращения и без съпътстващ разбор. Преди самото стихотворение стои кратка бележка за историята му: кога е писано, как изглежда ръкописът с рисунките по полетата и защо творбата се смята за плод на по-продължителен размисъл, а не на едно сядане. Нататък текстът върви на строфи, между които се връща един и същ рефрен за тичащите облаци, скритата луна и мътната светлина. В диалога с кочияша пътят се обърква, конете подивяват, а нещо в мъглата ту приема образ, ту изчезва. Втората половина извежда картината от отделния случай към цяло видение над снежната пустота, а финалът остава в самия текст. Записът пази пряката реч, повторенията и звукоподражанието на звънчето, тоест точно онова, което се цитира при анализ. Подходящ е за наизустяване, за съпоставка с други творби на Пушкин и за подготовка на устен отговор.

Един от най-известните романи в световната литература започва не с любов, а с раздразнение към един умиращ вуйчо. Тук е поместено началото на „Евгений Онегин“ от Александър Пушкин в български стихотворен превод. Страницата съдържа френския епиграф на романа заедно с превода му в бележка, посвещението към приятеля, в което поетът предлага своите пъстри глави, и епиграфа от Вяземски, с който се открива първа глава. След тях следва прочутата първа строфа: вътрешният монолог на младия наследник, повикан да бди над болния си роднина, и раздвоението между дължимата почит и откровената досада, стигнало до реплика, която обикновено не се изрича на глас. Останалата част от романа не е поместена тук. Страницата дава именно началото, така както се цитира при въведение в творбата. Полезна е за точно цитиране на посвещението и на първата строфа, за запознаване с интонацията на Пушкиновия стих в български превод и за преговор преди урока върху романа.