Пенчо Славейков е поет и мислител, литературен критик и преводач, ярък представител на модерните промени в българската литература от началото на XX век.
Роден е на 27 април 1866 г. в Трявна като осмото дете на видния възрожденски поет, журналист и борец за църковна независимост Петко Рачев Славейков. Синът наследява от своя баща темперамента и духовното неспокойствие, прямотата и острия език, любовта към народната песен и към поезията. Тази приемственост е откроена поетически в едно от най-популярните му стихотворения: „И сещам в моята аз неговата воля, / и неговата мощ во всякой мой удар...“ („Баща ми в мен“).
Ранните години на бъдещия поет преминават в родния град. Пенчо расте като изключително палаво, буйно и жизнерадостно дете. Детското безгрижие към училището съжителства с творческата атмосфера и с книжовните занимания на баща му и братята му. Учи в Трявна и Стара Загора, където Петко Славейков е назначен като учител.
След Освобождението Пенчо Славейков продължава образованието си в София и в Пловдив. Чете много и разнообразна художествена литература, като е впечатлен особено от руските писатели.
Съдбовна за Пенчо Славейков е 1884 г. На 11 януари отива на заледената Марица с новите си кънки, подарък за Коледа. С присъщата си енергия се пързаля до пълно изтощение. Пада на леда от умора, заспива и замръзва. Донасят го полумъртъв вкъщи и седемнадесетгодишният юноша три месеца се бори със смъртта. Оцелява, но го постига физическото страдание, което го съпътства до края на дните му. Въпреки че се лекува във Виена, Берлин и Париж, остава с тежки поражения в движението и в говора. Самият той смята, че именно страданието е родило в него твореца: „Падането на леда на Марица ме направи поет!“. Затова по-късно ще открои в творчеството си именно страданието като път към духовното самоусъвършенстване на личността, като знак на човешкия нравствен героизъм: „грей / величие в човешката неволя" („Cis moll“).
През 1888 г. Пенчо Славейков издава първата си стихосбирка „Момини сълзи“, но впоследствие изкупува тиража и го изгаря, защото самокритично преценява, че книгата е повторение на художествения свят на немския поет Хайне. През същия период създава стихотворения, в които подлага на критика несъвършенствата в управлението на България, а
в списание „Мисъл“ излизат и първите редакции на някои от т.нар. му философски поеми.
Много важен период в живота и интелектуалното усъвършенстване на твореца е престоят му в Германия (1892 - 1898). Установява се в Лайпциг, където следва философия, но слуша лекции и по естетика и литература. Там попада и под влиянието на най-ярките изразители на новото, модерно европейско мислене – Ницше, Киркегор, Ибсен.
След завръщането си в България работи като директор на Народния театър и на Народната библиотека – културни институции, за чието развитие допринася много. Става близък сътрудник на д-р Кръстев и е в центъра на кръга „Мисъл“. Упражнява огромно влияние върху младите творци, които респектира с волята и с модерното си мислене, с вулканичния си характер и с невероятно богатия си интелект. Ето какво споделя писателят Стилиян Чилингиров: „... хранехме една странна почит към него, смятахме го за личност голяма, изключителна. От неговия независим дух ли ни се виждаше това благоговение, от неговата самотност ли, от голямата му култура, за която се разправяха легенди, от физическия му недъг ли, или от всичко това, взето заедно“.
Вярвайки в пречистващото въздействие на изкуството и в мисията на твореца да облагородява и възвисява, Славейков възсъздава своите етически и естетически виждания в множество произведения в стихове и в проза: „Епически песни“, „Сън за щастие“, „На Острова на блажените“, „Немски поети“, недовършената поема „Кървава песен“.
В средата на 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев – дребнав и отмъстителен човек – уволнява Славейков от поста директор на Народната библиотека.
Огорчен, поетът заминава за Цюрих, а впоследствие се установява с Мара Белчева в Италия. Силните душевни терзания влошават и бездруго крехкото му здраве, но въпреки това прави героични усилия да пише.
През пролетта на 1912 г. пристига в курортното селище Брунате на езерото Комо, където умира на 28 май. В писмо до Боян Пенев Мара Белчева, която е неотлъчно до поета, свидетелства: „Пенчо умря огорчен от своето време и съвременници. Сянката на скръб, която донесе от България, не слезе от лицето му“. Преждевременната смърт осуетява разглеждането на предложението на шведския професор Алфред Йенсен (преводач на „Кървава песен") българският творец да бъде удостоен с Нобелова награда за литература. През 1921 г. тленните останки на Пенчо Славейков са пренесени и погребани в родината.