Писмо - Никола Вапцаров

    Никола Вапцаров
    Писмо

    Ти помниш ли
    морето и машините
    и трюмовете, пълни
                    с лепкав мрак?
    И онзи див копнеж
                    по Филипините,
    по едрите звезди
                над Фамагуста?
    Ти помниш ли поне един моряк,
    нехвърлил жаден взор далече,
    там, дето в гаснещата вечер
    дъхът на тропика се чувства?
    Ти помниш ли как в нас
                        полека-лека
    изстиваха последните надежди
    и вярата
            в доброто
                    и в човека,
    в романтиката,
                в празните
                        копнежи?
    Ти помниш ли как
                някак много бързо
    ни хванаха в капана на живота?
    Опомнихме се.
                Късно.
    Бяхме вързани жестоко.
    Като някакви животни в клетка
    светкаха
    очите жадно
    и търсеха,
            и молеха пощада.

    А бяхме млади,
                бяхме толкоз млади!…
    И после… после
                някаква омраза
    се впиваше дълбоко във сърцата.
    Като гангрена,
    не, като проказа
    тя раснеше,
            разкапваше душата,
    тя сплиташе жестоките си мрежи
    на пустота
            и мрачна безнадеждност,
    тя пъплеше в кръвта,
                    тя виеше с закана,
    а беше рано, беше много рано…

    А там —
    високо във небето,
                чудно
    трептяха пак на чайките крилата.
    Небето пак блестеше
                    като слюда,
    простора пак бе син и необятен,
    на хоризонта пак полека-лека
    се губеха платната
                    всяка вечер
    и мачтите изчезваха далеко,
    но ние бяхме ослепели вече.
    За мен това е минало — неважно.
    Но ний деляхме сламения одър
    и тебе чувствам нужда да разкажа
    как вярвам аз и колко днес съм бодър.

    Това е новото, което ме възпира
    да не пробия
            своя
                слепоочник.
    То злобата в сърцето
                    трансформира
    в една борба,
            която
                днес
                    клокочи.
    И то ще ни повърне Филипините
    и едрите звезди
                над Фамагуста,
    и радостта
            помръкнала в сърцето,
    и мъртвата ни обич към машините,
    и синята безбрежност на морето,
    където вятъра на тропика се чувства.

    Сега е нощ.
    Машината ритмично
                припява
                    и навява топла вера.
    Да знаеш ти живота как обичам!
    И колко мразя
            празните
                химери…

    За мен е ясно, както че ще съмне —
    с главите си ще счупим ледовете.
    И слънцето на хоризонта
                        тъмен,
    да, нашто
        ярко
            слънце
                ще просветне.
    И нека като пеперуда малка
    крилата ми
            опърли най-подире.
    Не ще проклинам,
                няма да се вайкам,
    защото все пак, знам,
                    ще се умира.
    Но да умреш, когато
                    се отърсва
    земята
        от отровната си
                плесен,
    когато милионите възкръсват,
    това е песен,
            да, това е песен!