Поклон, скали, води! Природата в лириката на Иван Вазов: родината, пантеизмът и двата модела на пейзажа (анализ)
Зареждане на оценките…
Природата е източник на поетическо вдъхновение за много поети. Горещ неин поклонник в българската литература е народният поет Иван Вазов. Природата за него е най-съвършеното божие творение, по-съвършено и от човека. В разказа си „Пейзаж” той споделя, че тя поражда у него най-блажени усещания. Творецът признава, че в нейния свят човек се чувства „свободен като птица", и възторгнат от величието й, може да й се наслаждава, да я обича, да я боготвори. „Ах, как обичам природата!" - спонтанно изразява поетът чувствата си пред проф. Иван Шишманов, когато, разочарован от обществената атмосфера у нас след Освобождението, търси уединение, душевна хармония и спокойствие сред нейната тишина.
Своето преклонение пред природата Вазов изразява в богатото си художествено творчество. Във великолепните си пътеписи: „Великата рилска пустиня”, „Живописна България”, „В недрата на Родопите”, той не само описва с дълбоко познание забележителностите на местата, които е посетил - географски особености, исторически събития, хора и пр., но и спонтанно изразява лирическото си възхищение от неповторимите по красота природни гледки. Най-силен емоционален отклик обаче природата намира в неговото лирическо творчество, събрано в стихосбирките „Поля и гори” (1884), „Звукове” (1894), „Скитнишки песни” (1899), „Юлска китка” („Какво пее планината" -1917), „Люлека ми замириса”(1919) и др.
Любовта на Вазов към природата е неделима от националното му чувство. За него любовта към природата е преди всичко любов към родината. В „Люлека ми замириса” поетът казва, че е обходил цяла Европа, но колкото и да е бил пленяван от красотата на чуждата природа, само една обич се е таяла в душата му - тази „към рая балкански". Още в дните на робството Вазов изповядва обичта си към родната страна чрез любовта си към нейната природа; „Любя твоите балкани, /твоите реки, гори./твоите весели поляни,/ де Бог всичко наспори." („Де е България”)
След Освобождението, следвайки възрожденската традиция - идеализиране на хубостите и богатствата на родната природа, поетът вдъхновено прославя красотата и плодородието на българската земя, превръщайки ги в символ на България. В стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!” Вазов рисува великолепна картина на обичаната безкрайно красива родина („безкрайно" синьо небе, „весели долини", „планини гиганти", „земята пълна с цвете, небето със брилянти"), както и на богатствата на земята ни, събрала „в едно всички блага и дарове: /хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове". Светлите чувства на лирическия АЗ се помрачават обаче от мисълта, че това богатство и красота не се оценяват от българите, които живеят като чужденци в този дивен „рай". Вазовите стихотворения за природата са като поетическа география на България. Почти няма българска планина, на която той да не е посветил стихотворение: „Родопите”, „Гордейте се, Родопи, гиганти камънисти”, „Пирин”, „В Малата планина”, „Витоша”, цикълът „В лоното на Рила”. Няма величествен кът в българската природа, който да не е обезсмъртен от неговото перо: „О, Белмекен!” „Мусала”, „На Еленин връх”, „На Ком”, „Белоградчишките скали”, „На Черни връх” и др. Върхове, долини, реки, планински езера със своите неповторими хубости будят възхищението на поета и пълнят душата му с благодарност към творческите сили на природата. В песните на Вазов диша българската природа с аромата и багрите на своите цветя - роза, люляк, здравец, босилек, синчец, мак и др.
Характерна особеност на поетичното отношение на твореца към природата е неговото предпочитание към планините. Той няма афинитет към морските пейзажи. Малко са лирическите творби, посветени на морето. Това са стихотворенията от стихосбирката „Италия” - плод на неговото пътуване до средиземноморската страна през 1884 г.: „По морето”, „Неаполски залив”, „Мраморно море” „Егейско море”, сонетите „Италия”, „Неапол” и пр. Вазов обича планините. Те пораждат у него, както споделя в пътеписа „Великата рилска пустиня”, чувства на удивление и благоговение. Той се позовава на английски писател, нарекъл планините „най-големите катедрални храмове", в които душата се извисява и търси успокоение.
Отношението на поета към природата не е обаче едностранчиво. Като голям родолюбец, Вазов изразява безспорно любовта си към нея през призмата на своите национални чувства. Рисувайки природата в нейната географска определеност и национална характеристика чрез конкретни регионални картини и имена, свързани с природната красота, Вазов сътворява поетическия образ на родината. Едновременно с това неговото лирическо възприемане на природата има и друго измерение. Поетът вижда в нея космическата същност, божественото начало. Тя става повод за философски размишления и религиозно-лирически медитации. Образец в това отношение са стихотворенията „Към природата”, „Във всемира”, „В природата”, „Поемата”, „Молитва в планината” и др.
Одата „Към природата” би могла да се нарече програмно стихотворение. В нея поетът се отдава на философско-религиозни размишления, свързани с отношенията природа - човек, природа - бог и с категориите природа, вечност, бог, човешки дух. В широката панорама на природното великолепие (светлина, движение, ароматен въздух, буйни ветрове, птичи песни и пр.) авторът сочи онзи най-показателен белег, който издига природата на божествен пиедестал - вечността. Тя е „вечно млада", има „вечна красота". Всичко в нея, което е „божествено и тайно", „велико и безкрайно", е „равно с вечността". Въпросите, които поетът си задава, са вечните въпроси на човечеството. Защо човекът не умее да се радва на природата и да я цени? Защо предпочита „звънът на среброто" пред чудната песен, разляла се в небесата? Природата - безгласен сфинкс, отговаря на тези въпроси само със своето величие.
С най-голяма поетическа сила единството човек - природа е внушено в стихотворението „Във всемира”. Лирическият АЗ изпитва чувства, близки до медитативното състояние. Човекът и природата са в съзвучие, имат единен ритъм. Това е духовният Космос на взаимното им сливане. В природата се таят копнежите на човека (може би копнежът по вечност). Тя пробужда у него мечти и въпроси. Сливането на човека с природата настъпва, когато, приютен в нейните недра, той изпада в пълно „забвенье" – без мисли, без чувства и страдания, усещайки „чудно" и рядко блаженство: „Аз дъхам с нейний дроб, размесен,/в живота й, разсеян из ефира -/ и ставам дъх, луча, звук, струя, песен,/ и дишам с битието на всемира."
В основата на философските поетични възприятия на Вазов е пантеистичният възглед за единството природа - Бог. Възторгвайки се от величието на природата, поетът вижда в нея ръката на Бога, мощта и мъдростта на Божието начало. Вазовият пантеизъм е близък до немския пантеизъм на Гьоте, изграден на емоционална основа и изразен чрез поетически образи. В стихотворението „Молитва в планината” лирическият АЗ усеща с духовните си сетива присъствието на Бога. Той е навсякъде - в слънцето, „във всеки дъх, шум, шар и листо": „Навред той беше – вред изправен:/ в душа ми тъмна и в ефира,/ премъдър, вездесъщ и славен,/ разлян в живота на всемира."
Поетът и художникът Вазов възприема природата като произведение на изкуството - ту като храм, ту като поема, създадени от ръката на Бога. Срещата на човека с призвездните върхове, с бездните и езерата на Рила го превръща в читател на „грандиозната поема" на Бога („Поемата"). Лирическият АЗ в други творби споделя дълбокото си вълнение, общувайки с „Колосалната поема" на Бога („В природата"), своя копнеж да напусне света на градските улици и клюки и да се върне към своята „недовършена поема" („Там”).
Раздвоеното възприемане на природата у Вазов не само като национална, но и като божествена, космическа същност е израз на промените, които настъпват у нас в индивидуалното съзнание на човека през 80-те и 90-те г. на XIX век. Формират се представи за модерния човек на XX век.
Българинът, разширил своя интелектуален, културен и философски кръгозор, насочва погледа си към вечните въпроси, към космическите измерения на битието.
Двата модела на лирическо възприемане на природата - като реална и божествена същност, често се преплитат и сливат във Вазовите стихотворения. Пример за това е едно от най-хубавите и същевременно много характерно за поета и човека Вазов стихотворение - „При Рилския манастир”. „Сега съм у дома" - така започва всяка негова строфа. Домът е лирическо пространство, символизиращо сърдечната топлина и близост, родствените връзки и душевното спокойствие. Усещането за интимна близост и родова свързаност се създава от поетично извисените Еленин връх, Царев връх, Бричебор. В „сърцето” на Рила лирическият АЗ чувства духа си свободен, пречистен от дребнави грижи и тревоги: „Духът ми се цери след жизнената битва,/ внушавам сладък мир във песни и молитва." Това е съкровен мир, който изпълва сърцето му с „талазите" на нов живот и светлина, който съживява и обновява творческите му сили: „сега съм пак поет". Природата - родната природа пречиства духа от „световните злини". Действа като нравствен катарзис: „усещам се добър, почти невинен веч."
Това възраждащо чувство идва не само от вътрешната близост с родната природа, а и от усещането за божествената същност на природното величие. Чувствата на лирическия АЗ са сложно преплетени. Той се вижда като орел, надвесен над бездните и устремен към висините, към тайните на
вселената, към божественото начало: „и моят ум фъркат/ блуждае в хаоса, до Господа отива,/на мирозданьето във тайните се впива. " Слива се с небето и земята, разменяйки с тях „тайна реч". Това е възприемане на природата на едно друго, духовно равнище, което поражда у човека чувство за принадлежност към космическата необятност и вечност.
Стихотворението „При Рилския манастир” откроява не само отношението на Вазов към природата и философското му свето възприемане, но и неговата душевна нагласа и личностни особености - виталност, бурна експанзивност, възторженост, намерили израз и в художествения рисунък на планинския пейзаж. Докато Пенчо Славейков обича меките и спокойни линии, тишината и спокойствието на природата, Вазов се възторгва от нейните величествени и грандиозни форми и динамичен живот: „Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!/Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!" Глаголите, с които поетът рисува природните гледки, са силно действени: „шумят", „кипят", „стърчат" и пр. Те изграждат зрителни и слухови представи за динамиката на природата не само със семантиката си, но и със звуковата си структура. Вазов сам пряко разкрива своя идеал „величествен и прост": „Природата всегда, но буйната природа,/ що пълни я живот, шум, песни и свобода." Това показва спецификата на неговия художествен светоглед - насоченост към величественото, волното,жизненото, динамичното.
Тази стилистика е характерна за голяма част от пейзажните му стихотворения и преди всичко за одите. Епитетите „гигантски", „исполински", „великански"и др. са много специфични за поетическата лексика на тези творби. Показателно в това отношение е стихотворението „На Черни връх” - почти изцяло изградено чрез безглаголни изречения, само с обичаните от Вазов определения:
Скални грамади, сили гигантски
ридове снежни, и страховити,
облачни сгради, ум великански -
гледки безбрежни - смайват очите.
Вазов има и стихотворения, в които природата е представена в друг образ. Това са лирически творби, които носят печата на спокойствие и тиха съзерцателност. Те въздействат със своята непосредственост и простота („Вечерният час”, „По здрач” „Звездна нощ”, „В Илина река”, „Зелено”, „Чубриците” и др.). В едни от тях се пресъздава поетичната атмосфера на вечерния здрач, когато той „мята" своето „вълшебно було" наоколо и всичко стихва в мълчание и спокойствие („По здрач”); когато ветрове, ручеи, звездни небеса потъват в безмълвие и тишина - природата се готви да почива „в сладка умора, и нега, и страст" („Вечерният час”). В контраст с грандиозния и динамичен образ на вселената от одическите стихотворения, тук тя е спокойна и „полусънна" („Вечерният час”). В тишината на битието се чува само гласът на мълчанието („Звездна нощ”). В други стихотворения („В Илина река”, „Чубриките”) лирическото настроение се създава чрез ароматите на природата: бора, здравеца, сеното, чубрицата или чрез свежестта и жизнеността на нейната зеленина („Зелено”).
Всички стихотворения на Вазов - възпяващите и „буйната природа", и спокойствието, и тишината на планинските пейзажи разкриват големия художник. Забележително е умението на поета за архитектоника и звукова оркестрация на стиха. Одическите стихотворения звучат като тържествени химни. Техните пищни багри и пластичен рисунък ги сродяват с изобразителното изкуство, превръщайки ги в живописни картини на природата. „Тихите"пейзажни стихотворения са като лирически песни, които въздействат само със своето музикално звучене и нежно настроение.
Вазов пръв в нашата литература прави природата самостоятелен обект на изображение. Той слага началото на култа към нея, развит с художествен усет и национално чувство от други негови събратя по перо - Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Кирил Христов и др. Със своето отношение към природата Вазов се сродява с именитите световни поети Юго, Гьоте, Байрон, Пушкин и др., за които природата е също вдъхновител и утешител в бедите и разочарованията в живота. У Вазов обаче нравствено -естетическите чувства, породени от близостта с природата, носят неизменно патриотичен дух. Неговите естетически възторзи и философски размисли, родени в лоното на природата, са свързани дълбоко с любовта му към българската природа, идентична с обичта към родината. Това показва величието на Вазов не само като голям художник, но и като голям българин.
Свързани материали
Поклон, скали, води: двата модела на възприемане на природата в „При Рилския манастир“ от Иван Вазов. Анализ
Преди да се стигне до самото стихотворение, разработката подрежда мястото на природата в творчеството на Иван Вазов: защо той е първият български поет, който я превръща в самостоятелен обект на изображение, какво казва за нея в разказа „Пейзаж“ и кои стихосбирки и пътеписи носят възторга му от рая балкански. Обяснено е двуизмерното му отношение към природата, в което естетическото и националното чувство се срещат с усещането за космическа и божествена същност, и е посочено с кои световни поети този пантеистичен възглед сближава Вазов. Оттам вниманието се насочва към Рила и към цикъла „В лоното на Рила“, а „При Рилския манастир“ е разчетено мотив по мотив: повторението „Сега съм у дома“ и домът като лирическо пространство, олицетворените Еленин връх, Бричебор и Царев връх и връзката им с други творби от цикъла. Проследено е как рилската природа действа на лирическия Аз като душевен очистител и как образът на орела, надвесен над бездните, извежда творбата към философското. Отделно място е дадено на художествения рисунък на пейзажа: действените глаголи, звуковата фактура на стиха, съпоставката с предпочитанията на Пенчо Славейков и одическата тоналност, която създава секстината. Финалът разглежда завещанието на лирическия говорител и пантеистичното чувство, с което творбата се затваря. Подходящ за подготовка по темата за двата модела на възприемане на природата и за анализ на стихотворението.
„Сега съм у дома“: анализ на „При Рилския манастир“ от Иван Вазов и на природата като храм на духа
Осемкратно повторените думи „Сега съм у дома“ са отправната точка на този анализ, който чете стихотворението като своеобразна духовна автобиография на поета. В началото е очертано мястото на творбата сред Вазовата пейзажна лирика и е обяснено защо в неговите стихове природата не е само гледка, а територия на духа и извор на родолюбие. Следва съпоставка с по-ранната творба „Към природата“ и разсъждение върху опозицията между универсалното и националното, която прави „При Рилския манастир“ оригинално стихотворение, а не повторение на вече написано. Същинската част тълкува текста стъпка по стъпка: началото, в което е загатната светостта и девствеността на природата, изповедта на поклонника, сравнението на планината с нежна майка, градацията, която анафората постига, и смисълът на дома като сигурност и неприкосновеност. Отделено е внимание на стиховете за волното дишане и за пречистването на духа, на мотива за моста между земята и небето и на способността на Рила да облагородява и оневинява. Финалът е разгледан чрез засилената употреба на възклицателни изречения, чрез които е изразено пантеистичното възприемане на света. Анализът се опира на подбрани цитати и следва движението на лирическото чувство от възторга пред величието на планината до усещането за сливане с вечната хармония. Подходящ е за подготовка по темата за родното и природата у Вазов, за анализ на пейзажната лирика и за съчинение върху човека и планината.
„Сега съм у дома“: природата и поетът в „При Рилския манастир“ на Иван Вазов. Анализ
Природата като дом е нишката, по която върви тази разработка. Началото очертава мястото на темата за природата в творчеството на Иван Вазов: защо тя е антитеза на обсебения от суета следосвобожденски градски живот, какво поетът търси и намира в нея и кои негови стихотворения и цикли са подчинени на зрителния елемент. Оттам изложението стига до пътуването през Рила и до цикъла, който то поражда, както и до предпочитанието на Вазов към раздвижения планински пейзаж пред полето, обяснено с негови собствени думи. Същинската част разчита стихотворението като своеобразна духовна автобиография на поета: как осемкратното анафорично повторение измества представата за дом от затвореното домашно пространство към прегръдката на природата и как оттам се налага основната идея за органичната връзка между поета и природата. Отделен акцент е поставен върху географската точност на пейзажа, върху върховете, назовани в текста, и върху оценката на Стоян Михайловски за поета географ. Проследено е какво постига лирическият говорител в дома природа: изострените сетива, тайната реч със земята и небето, свръхпознанието и усещането за богоравност. Разгледани са и лечебната сила на общуването с природата, пантеистичното световъзприемане и възклицателните изречения, чрез които е изразен вазовският патос на благоговението и преклонението. Финалната част обобщава защо само чрез осъзнатата си принадлежност към природата човекът може да пребъде във вечността. Разработката е удобна за анализ на творбата, за съчинение върху темата за природата у Вазов и за отговор на литературен въпрос.
„Сега съм у дома“: планината като храм и изповед. Анализ на стихотворението „При Рилския манастир“ от Иван Вазов
Едно пътуване до Рилския манастир ражда стихотворение, в което пейзажът се превръща в изповед. Разработката проследява как става това и защо творбата не може да се чете откъснато от цялостното отношение на Вазов към природата. В началото е изяснено какво означава природата за поета: защо тя не е обикновена литературна тема за него, каква роля играе в интимния му свят и как се свързва с патриотичните внушения в цялото му дело. Посочено е и мястото на българската природа в лириката и прозата му, включително когато поетът пише далеч от родината. Следва историята на самата творба: първата ѝ публикация, първоначалното заглавие, връзката ѝ с пътеписа, посветен на Рила, и мястото ѝ в една от най-дълго подготвяните стихосбирки на Вазов. Отбелязано е и как един стих от нея е останал изписан върху скала в планината. Същинската част разглежда строежа на стихотворението: повторението на водещия лайтмотив в началото на всяка строфа, редуването на изповедните формулировки и съчетаването на точна географска ситуираност с необуздан емоционален поток. Обяснено е защо творбата е едновременно пейзажна и изповедна и защо в нея остават само двама участници, поетът и планината. Разгледано е и защо думата „пустиня“ тук няма обичайното си значение. Самостоятелен акцент е поставен върху пантеизма на Вазов. Привлечени са негови собствени признания и стихове от други творби, за да се изясни как външно видимият пейзаж открехва прозорец към загадките на битието. Отделен раздел е посветен на стихосложението и художествените средства: римната схема, редуването на срички, суперлативните епитети, сдвоените определения и метафоричните образи, чрез които се постига тържествената тоналност на текста. Финалната част съпоставя формулировката на Вазовия идеал в тази творба с начина, по който поетът го изразява другаде. Анализът е подходящ за подготовка за час и за писане на съчинение или интерпретативен текст върху пейзажната лирика на Вазов, както и за ученици, които търсят по-задълбочен поглед върху връзката между природа, вяра и национално чувство.
Планината като дом и като храм: човекът и природата в поезията на Иван Вазов. Литературен анализ
Защо у ранния Вазов планината е преди всичко патриотичен символ, а в късните му стихове се превръща в божествен храм и в майчино лоно? Този въпрос води анализа на пейзажната лирика на Иван Вазов и на двата символни модела, през които природата присъства в неговото творчество. Началото очертава мястото на Вазов сред основоположниците на пейзажната лирика след Освобождението и разликата спрямо възрожденската поезия, в която природният образ е подчинен на патриотично-революционната тема. Оттам изложението тръгва по хронологията на книгите: предосвобожденските сбирки, „Гусла“, „Поля и гори“, по-късните лирически цикли и последната книга „Люлека ми замириса“. Същинската част се спира на конкретни творби. Проследени са алегорията в „Борът“, изграждането на Родината като общност от земя, език, вяра и историческо минало в „Де е България“, историческите видения в „На Ком“, съчетаването на патриотичен патос и сатира в „Отечество любезно“, философският обрат в „Към природата“, сливането на аза с Мирозданието във „Във Всемира“ и пантеистичният идеал в „В лоното на Рила“ и „Молитва в планината“. Направени са и съпоставки с Ботев, с Яворов и с Пенчо Славейков, както и с образа на дядо Йоцо. Отделно внимание е отделено на устойчивите опозиции в тази лирика: миг и вечност, долина и планина, град и природа, обществена поквара и величие на Естеството, отчуждение и завръщане към прамайката. Накрая е показано и присъствието на природата в пътеписите и в белетристиката на Вазов. Разработката е подходяща за подготовка за класна работа, за матура и за изпитване по литература, както и като опора при създаване на литературен анализ или отговор на литературен въпрос върху Вазовата поезия.
„Сега съм у дома“: анализ на „При Рилския манастир“ от Иван Вазов и на природата като изконен дом на човека
Защо всяка от осемте строфи започва с едни и същи три думи и какво стои зад повторението „Сега съм у дома“? Разработката тръгва от този въпрос и разчита стихотворението като изповед за завръщането на човека при природата. В началото творбата е поставена в контекста на Вазовото творчество: любовта към всичко родно, почитта на поета към Рила и мястото на стихотворението в стихосбирката „В лоното на Рила“ от 1891 г. Оттам анализът се съсредоточава върху строежа на текста и върху анафората, която открива всяка строфа, и показва как чрез нея планината постепенно се превръща от пейзаж в дом. Проследени са конкретните художествени средства, с които е внушено усещането за грандиозност, както и сравнението, чрез което природата придобива образа на майка. Отделно място е дадено на върховете, назовани в творбата, и на прерастването на пейзажната картина във възхвала. Разгледано е и духовното измерение на срещата с Рила: пречистването от „световните злини“, връщането на творческите сили и единството човек, природа и Бог, внушено чрез образа на орела. Направена е и съпоставка с по-късния сборник на Пенчо Славейков „Сън за щастие“, която откроява разликата между двамата поети в отношението им към природата. Финалната част тълкува последната строфа и завещанието на лирическия говорител, както и защо мисълта за края тук е лишена от трагизъм. Текстът е подходящ за подготовка за урок и класна работа, както и за интерпретативно съчинение върху „При Рилския манастир“ и темата за родното у Вазов.