Разказ по преживяно на тема „Не затворих сърцето си“: Малката помощ, която връща човешкото достойнство
Зареждане на оценките…
Случи се в един дъждовен ден. Бях в магазина и чаках на опашка. Пред мен стоеше майка с малко дете. Детето плачеше, а жената изглеждаше много притеснена. Когато дойде редът ѝ да плати, се оказа, че не ѝ достигат малко пари за хляб и мляко.
Жената започна да търси из джобовете си. Лицето ѝ се зачерви от срам. Някои хора на опашката започнаха да недоволстват, че се бави. Аз също бързах, но ми стана мъчно. Видях, че не става дума за нещо излишно, а за най-необходимото.
Поколебах се, защото се притеснявах да не я засрамя още повече. После тихо казах на касиерката, че ще доплатя разликата. Жената ме погледна изненадано и очите ѝ се напълниха със сълзи. Благодари ми тихо. Аз не бях направил нещо голямо, но усетих, че за нея това означава много.
Когато излязох от магазина, дъждът още валеше, но аз се чувствах по-леко. Разбрах, че човек понякога затваря сърцето си, защото бърза, страхува се или не иска да се намесва. Но ако го отвори поне малко, може да помогне.
В трета част на „Една българка“ калугерът Евтимий почти затваря сърцето си от страх. Баба Илийца обаче не го прави. Тя търси хляб за човек в беда. Нейният пример показва, че доброто не трябва да се отлага. То трябва да се направи тогава, когато някой има нужда.