Родното и чуждото в българската литература

ВЪЗРОЖДЕНСКАТА ЛИТЕРАТУРА
Началото на въпросната литература трябва да се търси във възрожденските текстове. В тях опозицията свое-чуждо е водеща, защото в основата си те пресъздават времето на робството. „Родното“, свързващо се с всичко българско, е абсолютна ценност, „чуждото“, асоциирано с поробителя, е показано като абсолютно зло, унищожаващо „родното“. Българското пространство е представено като Дом, събиращ заедно българите, само че този дом е поругуван от „чуждото“, както е при ботев, или пък „членовете“ му са изкушавани от чуждите ценности, както е в „Изворът на Белоногата“ на Петко Славейков.

СЛЕДОСВОБОЖДЕНСКА ЛИТЕРАТУРА
След Освобождението българският човек се устремява към модерния свят и западната култура. Вазов, патриархът на бълг.лит, който твори по това време, отразява родната действителност на липса идеали в следосвобожденския човек и обхваналата го апатия, отчуждаването на човек от еодната природа и родното слово. Така постепенно се стига до промяна в традиционното възрожденско разбиране за родното като абсолют и чуждото като нежелана другост, заплашваща своето.

Типичен пример за променената визия е творчеството на Алеко Константинов, представящо „чуждото“ като не толкова лошо и нежелано. Напротив, то има редица предимства пред „своето“, които, според Алеко, трябва да станат част от българския свят.Неговата литература представлява своебразен мост към литературата на модернизма.

МЕЖДУВОЕННА ЛИТЕРАТУРА
Нетрадиционната ситуация у нас предизвиква своеобразна реакция срещу кризисното положение и търсене на опори, които да помогнат на българската душа да преодолее следвоенната разруха. „Родното“ е представено чрез „универсалното“ в него. Митове, приказки и легенди се се интерпретират в лит ни с модерни художествени техники.

ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА 20. ВЕК
Романът „Железният светилник“ предлага интересен поглед върху проблема за „родното“ и „чуждото“. В него са представени герои с различно разбиране за „свое“ и „чуждо“.

80-ТЕ ГОДИНИ НА 20. ВЕК
През 80-те години на 20. Век „родното“ и „чуждото“ са представени през призмата на политическото. Във времето на авторитарния комунистически режим за „родно“ се възприема политически правилното, тоест това, наложено от Съветския съюз“. Казано по друг начин, „свое“ е „чуждото“. Затова и то-„своечуждото“ е представено пародийно. В комедията на Станислав Стратиев „Балкански синдром“, ценностите са преобърнати, съществуването е имитация на живеене, то е театър, в който всичко е проява на болестно състояние – синдром.