Богатство без злато и красота без ангелски черти: анализ на Сонет 91 и Сонет 130 от Уилям Шекспир

          1.    ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО
          На кои въпроси отговорят двата сонета?

          Въпреки че са доста различни като съдържание, двата сонета всъщност поставят един и същи проблем – кое е по-важно на този свят. В сонет 91 лирическият герой се обръща към своя събеседник, за който не е напълно ясно дали е мъж или жена, и противопоставя два типа ценности. Първият катрен изрежда нещата, които хората обичайно ценят: знатният род, качествата на личността – сила, красота, ум, богатството, скъпо облекло, белези на разкош – ястреби, кучета, коне, необходими за аристократичното развлечение лов. Във втория катрен темата се развива, като се добавят начините, чрез които човекът се стреми да постигне щастие. Точно тук се въвежда и противоположната гледна точка – че щастието може да се постигне и по друг начин. Тази тема се развива в третия катрен чрез образа на приятелството, издигнато от лирическия герой като най-ценното нещо на света, много по-важно от високия произход, богатството, скъпото облекло, ястребите и конете. Точно това разграничава лирическия герой от останалите хора, за които ценностите на материалния свят са най-важното нещо на света. За него обаче то се крие в любовта. Именно тя стои в центъра на неговото разбиране за богатство, което е и предметът на сонетния ключ. Само и единствено любовта и приятелството могат да направят човека богат и щастлив и затова неговото щастие зависи единствено от отношенията му с другия. Ако те изчезнат, тогава и богатството ще се загуби. Затова, внушава заключението на творбата, трябва да ценим любовта и приятелството между хората и да ги пазим, защото иначе с живота ни е свършено.
          Конкретната тема на сонет 130 е другата централна ценност на ренесансовата представа за света – красотата. Лирическият герой изрежда всички нейни съставки, които до този момент са били наложени от петраркизма – цвета на кожата, косите, лицето, дъхът, уханието, гласът на любимата. В класическия италиански сонет още преди Петрарка е прието за тези качества да се говори с помощта на сравнения с природния свят. Така например болонският поет Гуидо Гуинцали сравнява любимата си с роза и лилия, със звездите, с уханието на цветята, движенията й са благородни, а въздействието, което тя оказва върху хората, е облагородяващо, така че в нейно присъствие те да нямат дори лоши мисли. Сонетът на Шекспир почти буквално повтаря всички тези сравнения, но категорично заявява, че любимата на лирическия герой не може да ги издържи. И какво от това? Важно е нещо друго – това, че тя е жизнена и че се харесва на своя любим такава, каквато е, независимо, че не отговаря на клишираните представи. В сравнение с нейната жизненост и привлекателност всичко останало е повърхностно и фалшиво.
          Така двата сонета въвеждат основния конфликт в световъзприятието на епохата, който трябва да постави граница между традиционното и модерното разбиране.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ
          Кои ценности на човека и обществото са включени в конфликта?
          Кои герои са представители на гледните точки в конфликта?
          Какъв е характерът на конфликта?

          Тези два сонета представят един характерен конфликт – този между традиционното и модерното, между повърхностното, видимото и дълбокото, същностното. Сонетът по принцип не разработва конкретен сюжет, а теми и мотиви. Затова и конфликтът не е изразен чрез противопоставянето на хора, а като сблъсък на принципи. Според господстващото мнение важни са материалното и една определена представа за красота. Те обаче не издържат сравнението с истинските стойности на живота – любовта, приятелството, жизнеността, моралната сила и привличането между хората. Това преобръщане на практика изразява един от най-същностните конфликти на епохата и посочва по какъв път трябва да тръгнат човешките представи за света. Защото животът се развива и на мястото на остарелите клишета се утвърждава представата, която човекът сам си избира. На практика този извод подкрепя идеята на Пико делла Мирандола – че човекът сам трябва да определи своя образ, което да върши и какво да цени. Затова и природата на конфликта е идеологическа, ценностна, а не свързана с начините, по който отделните хора защитават своите интереси в един подреден и неизменен свят. Променя се самата представа за световна хармония.

          3. Героите на сонетите като мяра за човешкото
          Каква е основната характеристика на героите, която ги прави представителни за хуманитарните търсения на епохата?

          В сонети 91 и 130 присъстват два типа герои. От една страна, е лирическият герой, който, обръщайки се към своите събеседници, изразява това, което е ценно за него и което го прави щастлив. От друга страна, са обектите на любовта – те също трябва да изразят някаква представа за човека, модел за подражание. Но двата сонета подхождат по различен начин към представянето на тези герои.
          В сонет 91 ударението е поставено върху образа на говорещия. Неговият събеседник е само маркиран, за да се въведе идеята за ценност. Затова тук образът на лирическия герой е основна мяра за човешкото.
          В нормалния случай тази мяра се свързва с принадлежността към добър и високопоставен род. За традиционните общества това качество е изключително важно. Само роденият благородник може да е пример за подражание, докато онези, които нямат висок произход, не притежават никаква обществена стойност – тяхното предназначение е само да обслужват благородниците. На второ място са някои лични качества, които също се свързват с аристокрацията – силата, красотата, умът, богатството, ловът като занятие, подходящо за благородници. Дори и пристрастията и начините, по които човек търси щастието, също са различни – има престижни, издигащи авторитета на човека, и непрестижни – вредящи на неговия обществен образ. 
          Всичко това обаче е отречено от лирическия герой. Той не иска да бъде благороден, богат, силен и аристократичен в пристрастията си. За него е важно друго – да е чувствителен и да има любовта и приятелството на другия. Това ще го направи ценен и значим, това е идеалът, към който той се стреми. На практика това е модерната представа за човешките стойности, заменила традиционната, но вече изчерпала се мяра за достойнство. Само този, който искрено се стреми към общуване с другите, който е достатъчно чувствителен и разумен да отхвърли привидностите в името на истинските стойности, има право да получи уважение и одобрение. Да служи като пример за подражание. Другото е празна суета и самозаблуждение. Но и още нещо – връзката с другия е обогатяваща, но не е веднъж и завинаги осигурена. Тя трябва грижливо да се поддържа и отглежда. В противен случай човекът в един миг може да загуби всичко и да се превърне в последния бедняк. Това е основната идея за човека, която сонетът внушава, и с това отваря пътя към едно по-модерно и по-адекватно на променящата се реалност разбиране.
           Сонет 130, обратното, насочва вниманието към обекта на възхвала. Лирическият герой играе второстепенна роля – неговата задача е само да хвали качествата на любимата. Това е и традиционната сонетна композиция, появяваща се още в ранната италианска лирика. Споменатият вече Гуидо Гуинцали още в първия стих на своя сонет „Аз искам правдиво да възхваля моята жена“ („Iо voglio del ver la mia donna laudare“) недвусмислено определя задачата си. Още тук забелязваме характерната разлика между традицията и Шекспир. Вместо „моята жена“ (mia donna), той нарича обекта на чувствата си „моята любовница“ (my mistress). Това обръщение е иронично и подиграва един утвърден, но вече отживял времето си образ. Едва в заключението на творбата, когато се показва истинската стойност на жената – жизнена, силна, неподвластна на клишетата – тогава обръщението се сменя с „моята любов“ (mу love). Така дори на равнището на избраните думи, с които обектът на възхвалата се назовава, се въвежда ценностното оразличаване.
          А какъв е утвърденият образ за красота? В традиционния петраркизъм жената е бяла, руса, със светли очи – прилича по-скоро на небесен ангел, отколкото на живо същество. Тази красота е крехка и лесно може да бъде загубена. Ето защо класическият образ, в който тя е въплътена – любимата на Петрарка мадона Лаура – вече не е между живите. С образа на смъртта се въвежда една от основните представи на ренесансовия идеал за любовта и жената. Тя трябва да бъде толкова недостижима и откъсната от земното, че на практика любовта никога не се осъществява в сливане на влюбените – жената или отблъсква влюбения мъж, или умира. Смъртта е символ на недостижимата любов. В сонетите на Данте и Петрарка тази идея е въведена и на символично равнище. Любимата на Данте, Беатриче, носи име, произхождащо от латинската дума beata – „блажена“. Тя е носителка на блаженството, първото стъпало към постигане на святост. А името на възпятата от Петрарка мадона Лаура е съставено от думите „лавър“ – дървото, от чиито клони се правят венците, символ на слава, и „аура“ – ветрец, метафора на усещането за благодат.
          Образът, нарисуван от Шекспир, е напълно противоположен. За разлика от ангелическите любими с бяла кожа, румени страни, прилични на звезди светли очи, наподобяващи ореол руси коси, нежен дъх, неземно ухание и звънък глас, любимата в сонет 130 е с мургава кожа, черни коси, не приличащ на цветя мирис и глас, който не звъни като арфа. Дали в този образ въобще е нарисувана конкретна жена? Или той е по-скоро обобщение на различността и жизнеността. Защото за лирическия герой е важно неговата „любовница“ не да прилича на недостижим идеал, а да бъде пълна с живот и сексапил, както и да харесва на него самия. Животът се противопоставя на смъртта, а земното привличане – на недостижимия идеал. Така образът на любимата въплъщава една съвсем нова мяра за човешкото.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СОНЕТИТЕ
          Какъв е образът на света, изобразен в сонети № 91 и № 130?

          Лириката не създава образ на света, като разказва някаква история, както е в романа, или като предлага някакво действие, както прави драмата. Лириката изразява мислите, чувствата и възгледите на човека, отношението му към света наоколо – в какво вярва, какво харесва, към какво се стреми. Двата сонета на Шекспир не правят изключение. В тях лирическият герой дава недвусмислен израз на своето отношение към света и показва как човекът трябва да мисли, чувства и действа.
          Разбрахме вече, че в двата сонета е представен един конфликт – между привидното и същностното. Противоречието се поражда от това, че светът се е променил. Това вече не е устойчивият и подреден свят, в който мястото на човека зависи от неговия произход, богатство и положение. Нито пък красотата и хармонията се определят само от безплътната връзка с божественото. Животът е станал изменчив, динамичен, непредсказуем, в него човек може да преуспее само ако заложи на истински неща като приятелство, любов, жизненост, сила и увереност в себе си. С други думи, това е свят, който изисква от човека сам да се грижи за себе си и за своето щастие – нито Бог, нито знатният род ще му помогнат, ако самият той не си помогне.
          Сонетите на Шекспир изразяват една много близка до нашето светоусещане представа за света. Представа, начин на мислене, чувстване и действане, които можем да наречем модерни. Затова и тези сонети лягат в основата на модерната любовна лирика и все така са в състояние да развълнуват и съвременните читатели.

           5. МЯСТОТО НА ШЕКСПИРОВИТЕ СОНЕТИ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ

          Изразявайки една модерна представа за света и издигайки нови човешки ценности, Шекспировите сонети оказват силно влияние върху развитието на европейската лирика. Проявите на любовното чувство вече не са ограничени в твърдите клишета на куртоазната култура, а изразяват едно живо човешко светоусещане. Затова и след известно време на забрава, с настъпването на романтическия период те започват да се ценят като модел за подражание. По това време нараства и интересът към сонета като жанр с големи възможности, както личи от стихотворението на Пушкин. Строгата и изискана сонетна форма, даваща възможност за поставяне на необичайно дълбоки теми, мотиви и проблеми, буквално омагьосва романтиците и техните по-късни последователи – символистите. Затова, за разлика от другите твърди форми на Ренесанса, сонетът продължава да живее и до днес като едно прекрасно предизвикателство.