Страданието и състраданието в разказа "По жицата"
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков е всепризнат български писател, чиито творби описват душевната същност на хората. Изумително е как в кратък текст той съумява да разкрие толкова много общочовешки истини. Йовковите послания в "По жицата" отново са свързани с душевната същност на хората. Разказвайки чрез голямо художествено майсторство за съдбата на едно изстрадало семейство и за моралната подкрепа, оказана му в труден момент от непознат селянин, авторът показва необходимостта от надежда, вяра и състрадание, дарени в миг, когато всичко изглежда безнадеждно, от човек с милостиво сърце, чиято награда впоследствие е най-голяма - спасението. Така се разбира смисълът на благородните дела, които правят хората по-добри.
Cтраданието в разказа има свой конкретен носител - гунчовото семейство, а състраданието - овчарят, който съвсем естествено в края на разказа изрича с болка: "боже, колко мъка има по тоя свят, боже!". Още при първата среща с непознатия Гунчо, Моканина разбира, че той носи страдание в душата си...
В началото на произведението Йовков представя своите герои "Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин … го гони някаква беда ". От първото изречение писателят започва да гради образа на добруджанския овчар - фактът, че той се кара на животните, защото си вършат съвестно работата, за да помогне на един пътник, красноречиво говори за неговото добро сърце, а това, че бързо се досеща за душевното състояние на Гунчо - за проницателността му и житейска мъдрост. Твърдението се подкрепя в следващите изречения - чрез изразителните глаголи "ядоса" и "нахока" отново се внушава милосърдието и благородството на Моканина, а чрез разчитането на детайлите от външния вид на селянина - досетливостта на овчаря.
Понататък също има доказателство за житейската мъдрост на Моканина и болката, стаена в сърцето на Гунчо и семейството му, както се разбира от текста.Глаголът "измънка" е детайл, който насочва, че "друга грижа има в очите…" на пътника, за което правилно се досеща овчарят . Неговата проницателност е внушена и с факта, че той разбира за болката на една непозната жена от външния й вид, описан в показателна портретна характеристика "жена, мушнала ръце в пазвите си, превита ; ръченикът й не беше забраден..". Всеки детайл от описанието насочва към мъката в душата на тази майка, въплътила в себе си образа на всички родители, страдащи за децата си . Но освен нея, вниманието на Моканина е привлечено от момиче, лежащо в каруцата на "черни селски възглавници" . Посредством цветова символика е внушена мъката и болката на това семейство. Тук авторът показва "колко мъка има по тоя свят", но че с воля и надежда всичко се оправя и именно това е едно от посланията на Йовков.
Проницателността на Моканина му позволява да се досети за болката на селяните, а в последвалия диалог с Гунчо писателят прибавя още един щрих към образа на своя герой - неговата тактичност.
Едно от внушенията на Йовков е, че страданието присъства като неотменима част в човешкото битие и въпреки това в разказа не натежава песимизмът като отношение към света. Героите изпитват някаква светла примиреност към несретната си съдба, защото вярват в доброто, в някакъв неизразим висш промисъл, който ги напътства и укрепва духа им в най-страшните изпитания. Ако някой в разказа истински страда, това е Моканина, разпъван от съмнения и колебания. Той именно се нуждае от вярата на Гунчовото семейство, но за овчаря тя е само мигновено просветление, след което отново го връхлитат терзанията и мъката на безверието.
Несъмнено, надеждата и вярата на Гунчовото семейство са духовната му опора в страданието, недостижима за Моканина. От всички той изпитва най-силно угнетението на фактическата безизходица.Неговият образ съчетава човешката доброта и отзивчивост, но и безсилието надуха пред страданието. Драмата на Моканина произтича от борбата между съмнението и вярата. Докоснал се за миг до просветлението, чрез светлината в очите на Нонка, в края на разказа скептицизмът му отново надделява.