„Пустиня е сърце без идеал“: пълният текст на поемата „Сърце на сърцата“ от Пенчо Славейков за последните дни на Шели
Зареждане на оценките…
Пенчо Славейков
Сърце на сърцата
O love, I am not but love.
Shelley
Алпийските вършини с леден поглед
намръщено се взират към Лагорн,
о чийто цветни брегове морето
се гали и со ромон тих им шепне
най-свидните си блянове, родени
в таинствените негови недра.
Вей тих вечерник, песен насамотен
рибар отнейде с себе си понесъл;
а надалеч, към дрезгавия запад
разпръснати, рой бели ветрила,
подобно леки пеперуди, тънат
на небосклона в огнените скути.
По стръмний бряг дружина чужденци
се спущаха, подзели буйна разпря.
Един от тях, комуто во очите
бе сякаше огледано небото,
към другите извърнат проговори:
„О, вярвайте, честит е само онзи,
сърцето на когото е олтар,
де пламъка на истината грей —
и осветлява разумът.“ През реч
преварил, други се обади там:
— Блян на поета! Истината в него
е враг на всяка истина в живота.
Во истини що из сърце изхождат,
намит щастье и наслада само
на мисълта безкръвните аскети…
Бъди Монблан! На висини възмогнат,
обвий се с лед и с леден поглед гледай,
това под тебе в мрака що гъмжи. —
Но, в него взрян, ръка подигна Шелли —
на горди думи с по-горд отговор:
„Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз.
На слънцето лучите, чойто чело
що милват — искам с отблеска им аз
да стопля туй, което смръзва той!…
Туй който иска, нека дойде с мен.
Към всякой връх по стръмен път се ходи
и не една въздишка, не едно
натякванье водача ще да чуе,
от пътници, по него що вървят;
но що от туй? Exselsior! Сами
те благодарствен поглед ще обърнат
към тебе — с теб на висини възйети.“
Сияеше во модрия му поглед
таинствена и строга мощ. Безмълвно
другарите вървяха подир него,
залисани от гордия му порив.
Невидимия дух на вдъхновенье,
челото му засенил, с горд възторг
говореше през неговите устни:
„От суетните — суетна присъда!
Присъда друга има: който сам
е себе си постигнал, той живее
во вечността и малко ще да знай,
какво ще каже времето за него.
И нека ви не плаши мисълта,
че бъдещето ще повтори пак
лъжите, неразбиранщините вети.
Со смъртните и смъртното умира.
Туй що на Лета тъмните вълни
погълнат, няма да се върне вече
со своя рев живота да смути.
Век подир века в пъстра върволица
ще се изнизват, нищо от предишний
в послешний без повтора да намери…
О, не! На дните в безконечний ход,
едно, едно ще се повтори пак —
към _светлина_ възвишений купнеж,
към _висшето_ стремленията чисти
и гордий, властен жад за _идеал_!
Ще се повтори онова, което,
в световните промени непроменно,
е будило в човека человека
и смисъл му е давало в живота.
Честит е тоз избраник, чийто дух,
като ковчегът Ноев, пренесе
от прежний свят в послешний онова,
което е в промени непроменно.
Той подир смърт от себе си оставя
най-чистото, най-хубавото — жица
от царството на сенките безплътни,
която ще го свързва с тоя мир.“
Те бяха слезли на самия бряг,
там, дето ги възчакваше готова,
люляна тихо над вълните лодка.
Во дрезгавата далнина небото,
с вечерний си лазурно-тъмен плащ,
застилаше заспалото море,
като сестра заспалия си брат.
При сетнята раздяла се обърна
пък друг сега и тихо проговори:
— Небесен блян на земен син. Не всякой
тъй над света, извърнат от света,
високо би можал да се възмогне. —
На рамото му сложи с горд замах
ръката си, и тъй отвърна Шелли:
„Домогвай се до себе си — и възмогнат
ще бъдеш ти на тази висота!
Грей божий плам на всякого в душата
и му целта висока осветлява.
Не се възпирай; дето простий смъртен
смутен се спира — там хероя почва.“
Во лодката се отделиха трима.
Под равний мах на леките весла
тя тихо се понесе по морето;
и галяха я тъмните вълни,
тъй както галят блянове високи
тям поверений, с тях възвисен дух.
Другарите, там спрени на брегът,
изпращаха им сетньо сбогом, шапки
размахали в издигнати ръце —
докле се татък лодката от поглед
в дрезгавината вечерна изгуби.
* * *
Тъмней нощта. В вълшебна тишина
спят небесата, слени с долний мир;
и глухий шум на тъмните вълни
един сред тая тишина говори —
на бездната со говора злокобен.
Кат блянове на всесветовен сън,
блестят и гаснат ясните звезди,
огледани во бездната лазурна.
Попътний вятър лодката влече.
Безшум се плъзгат пуснати весла
и тримата другари, в разговор
унесени, нехайно там седяха,
без да съгледат облаците бурни,
на буйна рат подобни, как прииждат
и сбират се и трупат в небесата.
Възлегнат на кърмилото един
с въздъх към Шелли се така обърна:
— Да; да не бяхме слаби! А защо,
с това съзнанье, ощений се рвем
да бъдем силни? Де е тази сила,
що би могла и нази да окрили?
„Тя в нас е! Бягай в себе си — живей
в сърцето, като жрец в свещений храм,
и твоя дух ще бъде окрилен!“
— Утопия това е, Шелли. —
„Утопия! И тъй да е — в живота
утопиите само дават цел
и человека во човека раждат.
Утопии сърцето възродяват,
превръщат го на рай цветущ, където
мирът върховен свива свойто гняздо…
Към идеала поглед възведи —
не на умът, а на сърцето рожба —
и знай, че той едничък е надежден
компас в ревът на бурите световни.
Тоз, който само с ум на тоя свят живей
е жив мъртвец; и чужди са за него
и радости и сълзи на живота, —
защото няма той човешко чувство,
защото нему чужд е дух човешки!…
Що значи твоя страх, другарю мой?
Къде си тъмен поглед устремил?
Утопията проникни — и страх
не ще намери твоето сърце!“
— Над нас се вие буря! Или ти,
унесен в своя блян, не виждаш нищо?
Не бъдеще сънувано пред нас е —
со мрачен поглед дебне ни смъртта! —
Но го прекъсна Шелли, поглед сам
към облачните небеса възйел:
„През мрак и бура плавам с песен аз
и нищо ми сърцето не смущава!
На идеала фарът грей: кърмчия
е любовта ми — дето и да съм,
знам, ще изляза на честитий бряг!…
Честитий бряг са бъдащите дни.
Световните промени и несгоди
ще мина аз — и няма те да хвърлят
в сърцето ми отсянка… Никой вихър
свещений плам на идеала няма
да угаси — от божий дух е искра
той: божий дух, из мрака битието
що е извикал — в светлина живот
да заживей… Другарю, то е блян,
утопия — нали? Та нека бъде!
Во знойната пустиня на живота,
където всичко крей и мре, от билка
най-дребна, до сърцето человешко, —
живителна роса е тя, която
запазва всичко в дивната му свежест.
Пустиня е сърце без идеал:
едничкий верен страж на любовта —
а тя, и само тя, е на човека
призванието висше на света.“
И бесен вихърсе над тях изви;
като че звяр, изтръгнат от вериги,
се хвърли той над тъмните вълни
и гис бесът си зарази. Раззина
зловеща паст настръхналата бездна,
и оглуши тя с дивия си рев
вселената… То беше мимолетен
въртеж на бура ненадейна. Скоро
премина той, и всичко пак утихна.
Пак трепнаха звезди на небесата.
Но мятаха се още все вълните
и тласкаха там лодката разбита:
ту мигновено в зиналата паст
на бездната низвъргната летеше,
ту навъзбог възйемаше се тя —
и носеха я стръвните вълни
към бреговете на незнаен край.
* * *
Пак бяха сбрани всичкиту другари
на морский бряг. И сбрани бяха те
пак да изпращат Шелли — но сега
за сетен път — на път към вечността.
Морето бе на пясъчния бряг
изхвърлило избраната си жъртва: —
на ниска клада сложен, буен плам
обгръщаше останките му смъртни.
В дълбока скръб, безмълвно там стояха
другарите, унесени през мисли
во онзи мир, во който през живот
бе погледа му вдъхновен обърнат.
Амфора во ръка еди издигнал,
от час на час обливаше мъртвеца
со благовонно вино — и подзети
отново жадно пламнали езици
обжегваха безжизнения труп…
От вятъра отвяван, към морето
се черний дим разстилаше полека…
Огънят свърши своята отреда —
на пясъка лежеше супа пепел
с петна червено-тъмни; тук-таме
береяха се кости.
Изведнъж
към пепелта един се спусна бързо
и грабна из жаравата гореща
опазен къс от трупа. Разтреперан
издигна той ръка си обгорена —
трептеше там сърцето на поета.
----------------------------------
На гробищата протестантски в Рим,
при урната на Цестия, лежат
сърцето и световний прах на Шелли.
Сребрист ясмин над гроба му расте,
и пази сянка с тъмните си листи
над мряморната плоча с златен надпис
Cor cordium — Сърцето на сърцата.
— Не е смъртта за него смърт. Пренесен
в друг мир, живей той в нашите сърца
и пази там, като весталка, чистий
вълшебен плам на вечната любов.
Свързани материали
„Все тая нощ, все тоя сън“: пълният текст на „Нощ“ от Пейо Яворов, творбата на безсънието, клетвата и предчувствието
Стая с оголени стени, угаснала камина и човек, който не може да заспи: тук е поместен целият текст на „Нощ“ от Пейо Яворов, без съкращения и без чужд коментар между стиховете. Творбата тръгва от треската и полумрака в тясното помещение, минава през прозореца към бягащите облаци и от външната буря се пренася навътре, в душата, където тътенът се превръща в писъци, окови и размахан бич. Оттам израства обвинението на съвестта и клетвата пред родината, изречена с думите, които се цитират най-често от цялата творба. Следват виденията: веригите, които стягат насън, злобният дух с продадените отдавна мечти, изчезналата звездица и появата на мечтата, дошла окъсана и премръзнала, а след нея, тълпата. Втората половина е предсмъртно видение, отправено към майката: гробът, босилекът, жената, която ще дойде в лунна нощ, и гласът на родината, зовяща и живите, и мъртвите. Финалът връща утрото и същата стая, така че кръгът на творбата се затваря там, откъдето е тръгнал. Записът пази оригиналната графика, включително дългите редици чертички, с които е предаден прекъснатият сън. Удобен е за точно цитиране в анализ или съчинение, за наблюдение върху видението като похват, върху смяната на гласовете и върху мотивите за нощта, съня, съвестта и родината, както и за наизустяване на отделни части.
„Творецът на хармонията, глух!“: „Cis moll“ от Пенчо Славейков, текстът на поемата за Бетовен и непокорния дух
Пълният текст на поемата, с която Пенчо Славейков въвежда в българската литература образа на твореца, изправен пред най-жестокото изпитание за своя дар. Творбата започва с епиграф от Бетовен и с картина на лятната нощ: композиторът отмахва завесите пред отворения прозорец, но между него и сиянието на звездите застава злокобен мрак. Няколко акорда, откъснати от рояла, и безпомощно отпуснатите ръце подготвят вътрешния монолог, който е сърцевината на поемата. В този монолог оживяват мислите на глухия творец: усещането за безвъзвратна загуба, представата за самия себе си като мъртвец приживе и подигравката на съдбата, скрита в собствената му слава. Следва обратът, в който на помощ идват споменът за друг велик творец и мисълта за слух, който не зависи от ушите. Финалната част връща действието към рояла и добавя втора гледна точка: тази на младия ученик, застанал зад учителя си и чул в бурните звуци нещо, което не може да си обясни. Последните стихове дават отговора на цялата поема. Текстът е подходящ за четене и разбор на творбата в час, за упражнение по интерпретация на мотивите за страданието, дарбата и безсмъртието на изкуството и за подготовка на съчинение върху „Cis moll“.
„Витае трета нощ над водната пустиня“: „Легенда за разблудната царкиня“ от Димчо Дебелянов, пълният текст в десет части
Запустял чертог на пустинен бряг, мъртви фонтани, обезславен трон и жена, която чака кораб от далечината. Тук е събран пълният текст на „Легенда за разблудната царкиня“ от Димчо Дебелянов, в десетте му части и с мотото от френския поет Албер Самен. Началото рисува мястото: старинният чертог над вечните води, тленът, който прояжда стените и сводовете, градините с отровна роса и въпросът кой изхлипва в замлъкналите зали, на който отговаря само лунната светлина над морето. В третата част заговаря самата царкиня. Тя разказва за далечния цар, който ѝ се явил насън и ѝ обещал неизведани блага, и признава как чакането се е превърнало в пожар неугасим, а скръбта ѝ намира съвсем друг изход. Четвъртата и петата част въвеждат гласа на пажа с неговата молба и трите нощи на бдение, след които настъпва часът на забравата. Следва бурята с повтарящия се призив „заспи, забрави“, а после утрото, светлината над умирените води и корабните платна, които сърцето отново започва да чака. Как звучат последните две части и дали морето отговаря на повика на царкинята, остава да се прочете в самия текст. Записът е пълен, без съкращения, и е удобен за четене в час, за точно цитиране в анализ или интерпретативно съчинение, за наблюдение върху символистичната образност у Дебелянов и за подготовка по мотивите за греха, чакането и забравата.
„Евгений Онегин“ от Александър Пушкин: пълният текст на романа в стихове в български стихотворен превод
Пред теб е самото произведение, а не разказ за него: „Евгений Онегин“ на Александър Пушкин в български стихотворен превод, четим изцяло на страницата. Именно затова текстът е удобен за точно цитиране при подготовка на анализ, съчинение, реферат или отговор на литературен въпрос, а не само за преразказ по чужди думи. Изданието започва с авторовото посвещение, в което Пушкин представя творбата като скъп залог на вярна дружба и предупреждава, че стиховете му са пъстри, ту шеговити, ту печални, родени и в безгрижни часове, и в безсъници. След него върви първата глава с епиграфа от княз Вяземски и с представянето на героя: домашното възпитание при чуждите гувернантки, лустрото на светското образование, езиците и танците, познанията, които стигат само колкото да блеснат в разговор. Оттам нататък текстът следва деня на Онегин в столицата, разходките, театъра, кабинета му, бала до зори и умората, която идва след всичко това, а после и заминаването при болния му вуйчо, наследството и първите му дни на село. Романът в стихове тече в характерните римувани четиринадесетстишни строфи, номерирани една след друга, а между тях се вплитат авторовите отклонения, в които разказвачът говори за себе си, за своята младост и за разликата между него и неговия герой. Оригиналната композиция е запазена, така че всяка строфа може да се намери по номер, а повествованието продължава глава след глава в същия стихотворен строй. Още в първата глава се вижда и онова, което прави романа необичаен за времето си: разказвачът не се крие зад героя, а спори с него, шегува се със себе си и предупреждава читателя да не бърка двамата. Тъкмо тези места са най-полезни при писане, защото дават готови опори за разсъждение върху иронията, върху отношението автор и герой и върху скуката, която движи Онегин. Текстът е подходящ за четене вкъщи и в час, за откриване и извеждане на цитати, за характеристика на героя, за наблюдения върху иронията на разказвача и върху ролята на авторовите отклонения, както и за подготовка по темите за романтическия герой и за руската класика.
Хляб, изгнание и любов в шест творби: Пейо Яворов, избрани стихотворения с пълни текстове
Подбор от шест творби на Пейо Яворов, събрани на едно място с пълните им текстове. Началото е с „Градушка“: разгърнатата картина на селския труд, на надеждата за добра реколта и на стихията, която за минути помита труда на цяло семейство. Следва „Заточеници“, където корабът отнася героите все по-далеч от родните брегове, а имената на реките и планините остават единственият спомен за загубения роден край. „На нивата“ носи натрапчивия рефрен на орача и показва как еднообразният труд, бирникът и мизерията се сливат в едно безизходно ежедневие. „Арменци“ представя изгнаниците в чуждия бордей, чиято песен прераства в бунт, подет от зимната буря. „Две хубави очи“ е кратката, музикална творба, изградена от повторения и огледални стихове, а последната част от подбора е поемата „Калиопа“ с приказния ѝ сюжет за затворената хубавица, младия ковач и стария лихварин. Текстовете са дадени изцяло, с оригиналното разделяне на строфи и части, така че да се четат, цитират и сравняват направо от страницата, без съкращения и преразказ. Подборът е удобен за подготовка по темите за социалната поезия и за интимната лирика на Яворов, за откриване на точен цитат при анализ, интерпретативно съчинение или устен отговор, както и за преговор преди изпитване върху творчеството на поета.
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.