Хляб, изгнание и любов в шест творби: Пейо Яворов, избрани стихотворения с пълни текстове
Зареждане на оценките…
Градушка
"Една, че две, че три усилни
и паметни години... Боже,
За някой грях ръце всесилни
издигна ти и нас наказа.
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар и - вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то градушка ни удари,
а то порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече... "
*
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита -
и знойно лято позлати
до вчера злъчни широти.
Назряла вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.
Затопли радост на сърцето,
усмивка свърне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст -
ръка неволно прави кръст:
"Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекне ще и тежко бреме, -
на тежки мъки края дойде".
*
Додето сила има,
селяк без отдих труд се труди...
Почивка - ей я, би-ще зима.
Сега - недремнал и се буди:
петлите първи не пропели,
дори и куче не залае,
на крак е той... - "Катран и върви,
бре мъжо, взе ли от пазаря?" Знае
невеста ранобудна - всичко,
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е; - самичко
сърце си знае как се стяга...
И сърдита
за нещо тя на двора бяга
и пак се връща в килеря,
тършува... "Днеска да намеря
Седмина още - чуеш жено?
- Ти ставай, Ваньо, - лентьо стига!
Небето ето - го червено,
че вече слънцето се дига,
добитъкът те гладен чака".
А Ваньо сънен се прозява
и зад сайванта в полумрака
подал се - Сивчо го задява
с носът си влажен по вратлето.
"Хе ставай! - вика пак бащата
отсреди двора, на колата
затракал нещо, - стига..." Ето
в съседен двор се вдига врява -
там някой люто се ругае.
Наблизко негде чук играе
и наковалнята отпява.
А сутренник повява леко
и звън от хлопки от далеко
донася в село; стадо блее...
На всякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.
*
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небето,
а то сивее мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито:
От юг бухлат се облак дига
пълзи и вече го настига;
по-доле вирнали главите
и други... Знак е - чуй петлите.
А гъски около реката
защо размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
Какво ли са орали, сели?
*
Върни се облако неверен, -
почакай, пакостнико черен,
неделя - две... ела тогази,
страшилище! А облак лази,
ръсте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо... Милост няма!
Ще стане пак беда голяма. -
на завет всичко се прибира,
сърцето трепне, в страх премира,
че горе - дим и адски тътен.
Върхушка, прах... ей свода мътен
продран запалва се - и блясък -
и още - пак, - О Боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета -
яйце и орех... Спри... Недей...
Труд кървав, Боже, пожалей!
*
Но свърши. Тихо гръм последен
заглъхва нейде надалече
и вълк на стадо - вихър леден
подгоня облаците вече.
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица
забързали навън от село;
в калта подпретнали се боси,
глави неволнишки навели,
отиват, - черно зло ги носи
в нивята грозно опустели.
Че там жетварка бясна хала
просо, пшеница, ръж, ечмени -
безрадно, зрели и зелени,
и цвет - надежди е познала...
.............................................
Заточеници
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.
Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет..
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна! -
край твоя свят олтар.
Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си - и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутният Атон.
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...
Горчива скръб сърца ни трови. -
Прощавай, роден край!
На нивата
Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!
Немигнал, ставай ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време
Великден иде, пак оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола...
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш,
а свяст се вий -
и пак поглеж
Дий...
Дий, воле, дий!
С трънак и плевел се бори,
весден ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане их, опустяло!
В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно...
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш вече къде ти може
И кръст изправиш най-сетне, боже,
па вземеш гладен завчас торбата.
И лучец еж,
водица пий -
И пак поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!
До гроба слънце те гори,
и все ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява...
Какво ще бъде - недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси - тресе ги треска
Не взема само от голо риза,
дете от майка! - тъй всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума
Да готвиш толкоз! О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
Там, колко щеш,
на вяра пий,
че то поглеж!
Дий...
Дий, воле, дий!
..................
Така си мреш,
така сме ний,
така - поглеж!
Дий...
Дий, краста, дий!
Арменци
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Те пият... В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.
Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.
Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.
А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...
Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те. . .
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли. . .
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.
Калиопа
"Де, момче, ума ти хвърка?
Все навън са ти очите!
Дявол някой тук се бърка:
пак разтеглихме ушите.
Палешник ли туй ще става,
или за носа ти брънка?
Кош кюмюр се достопява,
а ти гледай още вънка!"...
Като лека перушина,
седем оки преброени,
чук извива юначина,
бий метала разкалени.
- Трак-чук, жан-жин, трака-чука! -
наковалнята възглася.
И духалото се пука:
дъха, пъха и приглася.
Гледай искри, рой звездици
от желязо нажежено,
гледай огнени езици
от огнище разжарено.
"Хей, момче!"...
- Жжин! чука-трака...
Нека стария нарежда!
Що ли момък тръпен чака,
често-често вън поглежда?
- Там-сам! Зън-вън... бива-бива...
Кали-Кали-Калиопа! -
Наковалнята звънлива,
присмехулка върла, хлопа.
- Зън-вън, трак-мрак!
- Боже мили,
още няма я зората...
Удря момък, удря, сили -
на гърди навел главата.
За гидия от небето
слънце сутрин не изгрява,
среща, хе - отзад пердето
нему то се навестява.
ІІ
Бог знай вече де далече
в диви пущинаци,
зъл магесник прокобесник
имал бил конаци.
Светлолица хубавица
с него там живее
и запряна тя, горкана,
тъжи и линее.
Зъл магесник прокобесник
пази и завижда -
сяда-става, не остава:
слънце я не вижда!
Но в твърд синя над пустиня
грейне ли луната,
бяс умира - не се спира,
яхнал на метлата...
Че ще ходи и ще броди
по гори мъгливи,
да сборува и пирува
с бухалите диви.
А клетица-хубавица
до прозорец седне,
на звездите в синевите
волно да погледне.
Птичка мила пъстрокрила
скоро прилетява,
хубавица с песенчица
тихо утешава.
*
Стар болярин - зъл лихварин -
в края наш се слави;
той палати най-богати
сред града направи.
Пази старо - грозно харо
Калиопа красна,
като в клетка зад решетка
птичка сладкогласна.
Стар болярин - зъл лихварин
варди я страхливо,
от световен взор греховен
крий я завистливо.
Но зората в небесата
заран щом се пукне,
стар нехаря към пазаря
гледаш го, че хукне.
Ще преброди, ще обходи
градските мегдани,
ще се лута да набута
кожи недодрани...
Боляркиня сиротиня
трепетна тогава,
като в треска там завеска
бърже отвалява.
А отсреща я посреща
с поглед буйнопламен
млад момчина юначина
хубавеляк хвален...
ІІІ
Калиопа хубавица,
боляркиня милолица,
лудо-младо, не люби;
младостта си,
радостта си
не губи!
Не за чужди зрей в градина
росна алена малина,
лудо-младо разбери -
и човешки
ум лудешки
събери!
Стар стопанин лехите гази
и малина зорко пази,
лудо-младо, харно знай:
жар безумен
с хлад разумен
обюздай!
*
Огънят е пакост жива,
с огъня игра не бива,
луда-млада, проумей:
с него - знай си! -
не играй си,
ох, недей!
Че за дявол кът едничък -
пусти огън, бог самичък,
луда-млада, отреди:
дявол черен,
злонамерен
в огън бди.
Момково сърце немирно
пещ е съща, де безспирно,
луда-млада, страст пламти,
умна бивай,
в пещ не вливай
масло ти!
ІV
Млади, млади, ум не може
вам сърцата да смири!
А защо с крила ти, боже,
пеперудите дари?
Пеперудата с крилата
обикаля редом свят
и целува по листата
всеки нов и хубав цвят.
Младо с дим и плам в сърцето
щуро ходи по света,
че за пакост под небето
бог създаде любовта...
Млади, млади, ум не може
вам сърцата да смири!
А защо с крила ти, боже,
пеперудите дари?
V
Къдрав, лих поток се пени,
блъска се от бряг на бряг;
плахо папрати зелени
гледат лудия му бяг.
И топола там висока
на едина бряг расте,
а отвъде, над потока,
злак-бръшлян вий листе.
Ден и нощ бръшлян посяга
към тополина снага,
вейки гъвкави протяга
с умилителна тъга.
И топола се навежда,
щомка вятър полъхти,
нежно към бръшлян поглежда
и приветно му шепти.
Но потока с яд го тласка,
докато го отбий...
И бръшлян не може с ласка
гиздосия да обвий.
VІ
Кръст превива юначина,
чук извива,
и замислен, и унесен,
тихом пее тиха песен.
"Хубава си, мила моя,
любава си:
гъвък стан, фиданка съща -
кой, кажи ми, го прегръща?
А косите - грейно злато,
а очите,
две звезди под вити вежди -
чий са сбъднати надежди?
Бузи али - рози, мила,
рай мечтали,
устни захар, шия млечна -
но кому са сладост вечна?
А гръд бяла, слънце нивга
невидяла,
а на нея кой почива
и ноще честит заспива?"
*
Ший грижовно хубавица
и любовно
през прозореца поглежда,
па си шепне и нарежда:
"Волен, хубав, мой соколе,
млад и любав,
брат бъди ми, враг не бивай,
огън-поглед тук не впивай.
Че гори ме твоя поглед -
умори ме!...
Що е слънце на лозата,
жадна, болна за росата!
Неи - драга, - мой соколе,
дай и влага!
Слънцето тогаз да грее
и лоза ще зеленее!
А милувки дай на млада -
и целувки!
Те са, те за хубавица
като за лоза росица..."
VІІ
Две сърца се знойно любят,
старо-харо ги дели:
дали времето си губят,
или бог ще се смили?
Свързани материали
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
„Все тая нощ, все тоя сън“: пълният текст на „Нощ“ от Пейо Яворов, творбата на безсънието, клетвата и предчувствието
Стая с оголени стени, угаснала камина и човек, който не може да заспи: тук е поместен целият текст на „Нощ“ от Пейо Яворов, без съкращения и без чужд коментар между стиховете. Творбата тръгва от треската и полумрака в тясното помещение, минава през прозореца към бягащите облаци и от външната буря се пренася навътре, в душата, където тътенът се превръща в писъци, окови и размахан бич. Оттам израства обвинението на съвестта и клетвата пред родината, изречена с думите, които се цитират най-често от цялата творба. Следват виденията: веригите, които стягат насън, злобният дух с продадените отдавна мечти, изчезналата звездица и появата на мечтата, дошла окъсана и премръзнала, а след нея, тълпата. Втората половина е предсмъртно видение, отправено към майката: гробът, босилекът, жената, която ще дойде в лунна нощ, и гласът на родината, зовяща и живите, и мъртвите. Финалът връща утрото и същата стая, така че кръгът на творбата се затваря там, откъдето е тръгнал. Записът пази оригиналната графика, включително дългите редици чертички, с които е предаден прекъснатият сън. Удобен е за точно цитиране в анализ или съчинение, за наблюдение върху видението като похват, върху смяната на гласовете и върху мотивите за нощта, съня, съвестта и родината, както и за наизустяване на отделни части.
„Евгений Онегин“ от Александър Пушкин: пълният текст на романа в стихове в български стихотворен превод
Пред теб е самото произведение, а не разказ за него: „Евгений Онегин“ на Александър Пушкин в български стихотворен превод, четим изцяло на страницата. Именно затова текстът е удобен за точно цитиране при подготовка на анализ, съчинение, реферат или отговор на литературен въпрос, а не само за преразказ по чужди думи. Изданието започва с авторовото посвещение, в което Пушкин представя творбата като скъп залог на вярна дружба и предупреждава, че стиховете му са пъстри, ту шеговити, ту печални, родени и в безгрижни часове, и в безсъници. След него върви първата глава с епиграфа от княз Вяземски и с представянето на героя: домашното възпитание при чуждите гувернантки, лустрото на светското образование, езиците и танците, познанията, които стигат само колкото да блеснат в разговор. Оттам нататък текстът следва деня на Онегин в столицата, разходките, театъра, кабинета му, бала до зори и умората, която идва след всичко това, а после и заминаването при болния му вуйчо, наследството и първите му дни на село. Романът в стихове тече в характерните римувани четиринадесетстишни строфи, номерирани една след друга, а между тях се вплитат авторовите отклонения, в които разказвачът говори за себе си, за своята младост и за разликата между него и неговия герой. Оригиналната композиция е запазена, така че всяка строфа може да се намери по номер, а повествованието продължава глава след глава в същия стихотворен строй. Още в първата глава се вижда и онова, което прави романа необичаен за времето си: разказвачът не се крие зад героя, а спори с него, шегува се със себе си и предупреждава читателя да не бърка двамата. Тъкмо тези места са най-полезни при писане, защото дават готови опори за разсъждение върху иронията, върху отношението автор и герой и върху скуката, която движи Онегин. Текстът е подходящ за четене вкъщи и в час, за откриване и извеждане на цитати, за характеристика на героя, за наблюдения върху иронията на разказвача и върху ролята на авторовите отклонения, както и за подготовка по темите за романтическия герой и за руската класика.
„Език свещен на моите деди“: избрани стихотворения от Иван Вазов с пълните текстове
Девет стихотворения на Иван Вазов, събрани на едно място с пълните им текстове, готови за четене, преписване и цитиране. Подборът показва поета в различните му гласове: от възторга пред родната красота до гнева срещу неправдата и от интимното изповядване до гражданския вик. Сборникът започва с „Българският език“, стихотворението, в което поетът превръща нанесената обида в клетва за възмездие чрез красотата на словото. Следват „На България“ и „Векът“, писани в изгнание през 1876 г., в които личната мъка по родината се среща с укора към равнодушна Европа. „Де е България“ очертава родината през нейните реки, планини и старинни развалини, а „Елате ни вижте!“ отваря вратата на селската къща и отправя пряко обръщение към ситите и властните. „Новонагласената гусла“ е стихотворението на поетическия обрат, в което певецът на любовта и природата сменя струните на инструмента си. „Новото гробище над Сливница“ е реквием за загиналите защитници на отечеството, а „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ съчетава възхищението пред земята с горчивия упрек към нейните деца. Подборката завършва с краткото „Природата“, в което любовта към природата отстъпва пред друго чувство. Всеки текст е даден изцяло, с годините и местата на създаване, където те са отбелязани от автора. Така се вижда и хронологията: от емигрантската лирика от 1875 и 1876 г., през пловдивския период, до стиховете след Сръбско-българската война. Материалът е удобен за подготовка за час и за домашна работа, за учене на стихотворение наизуст, за откриване на цитати за съчинение или есе и за съпоставка между отделните творби на Вазов. Полезен е и на всеки, който иска да чете патриотичната лирика на народния поет в цялост, а не на откъси.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
„Адът е само за нас“: началото на поемата „Ад“ от Гео Милев, текст на първите четири части
Началото на една от най-дръзките български поеми, поместено така, както Гео Милев го е написал, с разкъсания стих, с главните букви и с типографските удари, които са част от смисъла. Текстът обхваща първите четири части на творбата и започва с прочутия надпис над Дантевата врата, за да го обърне веднага срещу самия Данте: там ходът е бавен и премерен, тук е стремглав, а слизането в ада не е пътешествие на гост, а участ по рождение. Втората част се разделя с водача Вергилий и оставя душата да върви сама; третата преобръща представата кой всъщност страда в преизподнята; четвъртата въвежда първия кръг с картината на големия град, на банките, автомобилите и катедралите, гледани отдолу, от редицата на просяците. Тук е и известната стълба от повтарящи се букви, чрез която падането е показано графично, а не разказано. Финалната бележка в текста подсказва колко още кръга е замислил поетът и в каква по-голяма творба се вписва тази първа част. Публикацията е удобна за час по литература в горния курс и за подготовка на анализ или на цитатна опора към теза за експресионизма, за образа на града, за глада като социален и библейски мотив и за спора на Гео Милев с класическата традиция. Останалите кръгове и развръзката на замисъла остават извън откъса.