Христо Смирненски - поет на справедливостта

Знанието ни за краткия и неспокоен живот на Христо Смирненски страда от недостатъчност. Млад, импулсивен и щедър, Смирненски гори над ръкописа, над стиха или епиграмата, над сатиричната гротеска, фейлетона или вестникарската статия само докато ги сътворява и разпръсква по вестници и списания. Преписи, архиви не пази. Той често пише без подпис или с псевдоними, както се казва - "на коляно", прави експромти, импровизира. Обществената му дейност пък е останала съвсем недокументирана и неконкретизирана. Споменават се преди всичко неговата пристрастна обвързаност с града и проблемите на беднотата, с бунтовете и революциите по света. Сочи се участието му в демонстрации и манифестни действия, включването му в гасенето на голям пожар в Рила, където пламват една нощ вековни букови гори, присъствието му в Ючбунар на работнически събирания и т. н.

На пръв поглед твърдението за нашата непосветеност по отношение на Смирненски изглежда пресилено - след като времето на поета все още не е чак толкова далеч от нашето собствено време и след като съвкупните ни познания за него са "подредени", осмисляни и преосмисляни многократно. Още повече че изобилстват и книгите, изследванията, студиите, посветени на личността и творчеството на Смирненски. Не можем да отречем, че значителна част от тази книжнина е полезна, създадена с любов и с възхищение към озвездения талант и лъчезарната младежка всеотдайност на поета. Но при все това фиксирането на Смирненски ставаше предимно "в поза", в един наложил се кадър. Това обедняваше много по-сложния му творчески образ, богатството на посланията му, на идейните и изобразителните му художествени реализации, на специфичното му вместване в интелектуалните български пътища от първите десетилетия на двадесетото столетие.

То не можеше да осветли истински и пълно нито необичайната му личност и съдба, нито невероятната му творческа плодовитост, нито стремителното му извисяване в тогавашния ни литературен небосклон, нито богатото му литературно дело. Творчеството му действително досега е еднопосочно популяризирано, сведено като познание и представа до няколко очебийни, но обездвижени и шаблонизирани теми и до няколко постоянно повтаряни и подчертавани изводи и обобщения. Вкарахме го в матрица между пропагандаторските стихотворения на Димитър Полянов и "пролетарската" поезия от 30-те години на ХХ век. Той наистина възпя отрано и отдалеч "новата ера", Москва и червените ескадрони, френските комунари предтечи и барикадите в Берлин. Но едва ли би искал да оставяме встрани хуманистичните му и жестоки с реализма си стихове от "Зимни вечери", както и брилянтната проза "Приказка за стълбата". Те може би и в бъдеще ще бъдат маркирани само от движение, информативно, "с половин уста", след като видимо животът и занапред ще поражда такива съдби, поводи, ситуации, проблеми. Нелепо е сега да браним Смирненски, да го обясняваме, да припомняме, че страшната, бурна и "огненометежна пролет" е била вяра, идеал, надежда, илюзия на милиони, които нямат и не могат да имат практически дял в сетнешното изкористяване на нейните начала. А и в утопията на нейните цели.

Христо Смирненски сътвори художествения образ - символ на революцията, като потърси планетарните мащаби и универсалното й осмисляне. Затова в революционната му поезия хронологията е "размита", сплетена, условна (митология, история, настояще преливат едно в друго, съвместявайки Прометей, Спартак, Делеклюз, Карл Либкнехт, Роза Люксембург, неизвестния Йохан и безименното каменарче). Всичко в тази поезия - много често символизирана чрез представата за освободени стихии - носи някаква обобщеност. Обобщени са и Улицата, и Градът, и Революцията, и Свободата, и Смъртта, и Бъдещето. Едно преломно, драматично и катастрофично време пое младия поет херолд на гребена на вълните си, успореди силната му впечатлителност, дарбата да пресъздава, да проницава, да бичува и мечтае със собствените си трусове, борби, катарзиси, идейни движения, борби.

Не следва да подминаваме прословутите преди умувания за "противоречивото" съжителство в творбите му между символистичната форма и социално-революционното съдържание. Защото всъщност противоречие няма, има собствен оригинален стил, има новаторство, има творческо себераздаване и горене. Такъв е Смирненски и при разработката на - условно казано - "руската" тема в поезията си. Тя съвсем не се изчерпва само със стихотворения като "Москва", "Червените ескадрони" или "Руският Прометей". Малко известна е например, а съвсем различна неговата "Поема за руското дете". Тя, освен че излъхва атмосферата на руския песенен фолклор, освен че се родее стилистично с цикъла стихотворения на Смирненски "Децата на града", ни препраща с хуманния си повик и потресения към по-късните "Жертвени клади" на Асен Разцветников.

Специално внимание изисква и урбанистичната съдържателност и настроеност на много от стихотворенията и ескизите на Смирненски, което го приобщава към специфични посоки и наслагвания в поезията ни между двете световни войни и след това. Градът у Смирненски е средоточие на контрасти: блясък, богатство, разгулност, от една страна - и мизерия, бедност, страдания, от друга. Градът е арена на остри социални противоречия, на тежък труд и болести, но и на сблъсъци и борби, на действия и знамения за раздигане на "робската тъма". Красноречиви примери са стихотворения като "Жълтата гостенка", "Вечер", "Децата", "Братчетата на Гаврош", "Цветарка", "Уличната жена". Картините тук са реалистични, на моменти - дори натуралистични. Не е спестено нищо от пораженията, които бедността, обиденото детство, липсата на любов, на уважение към личността, към чувствата и правата й нанасят върху човека.

"Бохемските" песни на Смирненски пък подтикват към един възможен и благодатен паралел между него и Д. Дебелянов например. Хуморът и сатирата му, пародийните му експромпти, гротескно-сатиричните му изображения, политико-социално прицелените "На гости у Дявола" и "Приказка за стълбата", обикновено винаги поизоставяни от вниманието ни за сметка на огнедишащата му борческа поезия, са също осъществяване на един нов идейно-художествен синтез, на самобитни творчески прониквания.

 

* * *

Поетическите цикли "Зимни вечери" и "Децата на града" ("Цветарка", "Уличната жена", "Работникът", "Вълкът", "Старият музикант", "Братчетата на Гаврош" и пр.) очертават отчетливо Смирненски като урбанистичен поет, като типичен син на града. С тях той влиза в една традиция (на "градската" поезия), започната още от Вазов, специфично индивидуализирана и драматично усилена от Яворов и Дебелянов, развита многопосочно по-нататък от Вутимски, Далчев, Б. Райнов, В. Петров.

Някои определят тези стихотворения на Смирненски за улицата, града и обитателите им, тези изображения на социалното неравенство и противоречия, на човешката оскърбеност и страдания като елегии. Други - като рязко поляризирани картини, представи за нравствен упадък и отчуждение, за похищаване на житейските ценности и сриване на естествените човешки стремежи към достоен живот и щастие. Така възприети, те представляват остро критична, изобличителна и протестна поезия, в която непряко е заложен и идеалът за едно по-добро и хуманно общество.

 

"Зимни вечери"

Как е описан, детайлизиран градът (или предградието, крайният квартал, свърталищата на бедността, отрудеността, духовната опустошеност)? Той е "черна гробница", "пуст и мрачен", със схлупени, "смълчани" хижи. Потънал е в студ и "непрогледна мъгла". Всичко тук говори за нищета - стъклата са мътни, мъждиви, завесата - "мръсна, продрана", стрехата - опушена, т. е. все материални, видими белези на бедност, прокуденост, отхвърленост в ъглите на битието.

Кои са "жителите" на този призрачен, неуютен зимен град? Пияният безработен баща, ругаещ

 

и своя живот непотребен,

и своята мъка без край.

 

И още - ридаещата жена, молещите се негови деца; старите цигани ковачи; някакви обезличени "незнайни силуети", някакви "зад-гробни същества"; починалото от недоимък и болест момиче; две деца, "чувалчета снели от гръб" - скръбни, изгубени, обречени на калта, лишени от детство; слепият старик.

Цикълът "Зимни вечери" е вариантна илюстрация на характерна насоченост в поезията на Хр. Смирненски. В него звучи гласът на съпричастието и солидарността. Кредото на социално и граждански чувствителния поет е настояването за достоен жребий и равнопоставеност на хората. Техен стимул са братството, единението върху принципите на уважаване на индивидуалните отлики, на различията в характер, интереси, призваност.

 

"Цветарка"

Някои от образите в цикъла са загатнати още в "Зимни вечери": на малките гаврошовци, на слепия старик, на преждевременно починалото болно момиче. Други са нови - на "Вълкът" например, на човека от "другия свят", света на задоволството и ситостта. Има и други нови изображения на града - контрастни, двуизмерни, различни. Това вече не е само градът на мрака и мизерията, но и градът на бляскавите витрини, на пищно осветените локали, на празненствата и блудството, на суетата и маскарада.

 

"Братчетата на Гаврош"

Жертвите и тук са деца. Те също са бездомни, безпризорни, без родителска грижа и защита. Градът е арената на тяхното скитничество и всекидневно, деформиращо огледало на социалната неправда, на която са прокобени. Срещу им са празникът, разкошът, бляскавите витрини на магазините, постоянно напомнящи невъзможното им, дрипаво, неосъществено, ограбено детство. А вътре в душите им е събрана на кълбо мъката. Вътре са неизречените парещи въпроси. Вътре са клошарските или бунтарските им пътища, единствено възможни и отворени за тях нататък.

Пак попадаме на една болезнена струна у Смирненски. Едва ли някой е обрисувал поетически страданията на деца и юноши по-добре от него. Повлияло е, разбира се, и собственото му детство в бежанско семейство, живяло трудно в беден квартал сред недоимък и болести. Сам изпитал какво значи социалното дъно, Смирненски е особено чувствителен към пламтящите, гладните детски погледи, към детското страдание и към безнадеждно тичащите малчугани след влака на живота...

 

"Приказка за стълбата"

"Приказка за стълбата" е блестящ пример на висока есеистична проза, макар че формално бива определяна за фейлетон. Има се предвид злободневният характер на произведението, както и честите за фейлетона обобщеност, условност и крайна изведеност на персонажи, на ситуации, на тълкувани (или дискутирани) понятия, принципи, прояви. Тук обобщаващите фигури, противопоставени и диалогизиращи, са Момъкът и Дяволът. Има сблъсък на възгледи, на позиции, на аргументи, на личностно поведение и мислене.

Използван е превъзходно и алегоричният образ на стълбата. Тя е възкачването, кариерата, символът на житейския възход. Но - и на откъсването от началата (човешки, общественополезни, морални), на все по-силното попадане във вихрите на успеха, парите, властта, съблазните, самозабравата и самовлюбеността. Символните препратки и обобщения в творбата са многопосочни и разнородно валидни.

Станала е подмяна на идеалите, на поведенческите и мисловните реакции. Човекът е изменил най-вече на себе си, изгубил е своята същност. Той наблюдава и съди вече изкористено, стеснено, егоистично. Горд и студен, той се е превърнал в символ на безсърдечието и самодоволството. Вложеният рефрен - че всичко може да се продава или заменя в зависимост от условията, цената и интересите - действително ни внушава, че стълбата на възхода и днес стърчи изкусително и предупредително пред всекиго от нас.