Поет на справедливостта отвъд шаблона: Христо Смирненски, анализ на творчеството, „Зимни вечери“, „Децата на града“ и „Приказка за стълбата“
Зареждане на оценките…
Знанието ни за краткия и неспокоен живот на Христо Смирненски страда от недостатъчност. Млад, импулсивен и щедър, Смирненски гори над ръкописа, над стиха или епиграмата, над сатиричната гротеска, фейлетона или вестникарската статия само докато ги сътворява и разпръсква по вестници и списания. Преписи, архиви не пази. Той често пише без подпис или с псевдоними, както се казва - "на коляно", прави експромти, импровизира. Обществената му дейност пък е останала съвсем недокументирана и неконкретизирана. Споменават се преди всичко неговата пристрастна обвързаност с града и проблемите на беднотата, с бунтовете и революциите по света. Сочи се участието му в демонстрации и манифестни действия, включването му в гасенето на голям пожар в Рила, където пламват една нощ вековни букови гори, присъствието му в Ючбунар на работнически събирания и т. н.
На пръв поглед твърдението за нашата непосветеност по отношение на Смирненски изглежда пресилено - след като времето на поета все още не е чак толкова далеч от нашето собствено време и след като съвкупните ни познания за него са "подредени", осмисляни и преосмисляни многократно. Още повече че изобилстват и книгите, изследванията, студиите, посветени на личността и творчеството на Смирненски. Не можем да отречем, че значителна част от тази книжнина е полезна, създадена с любов и с възхищение към озвездения талант и лъчезарната младежка всеотдайност на поета. Но при все това фиксирането на Смирненски ставаше предимно "в поза", в един наложил се кадър. Това обедняваше много по-сложния му творчески образ, богатството на посланията му, на идейните и изобразителните му художествени реализации, на специфичното му вместване в интелектуалните български пътища от първите десетилетия на двадесетото столетие.
То не можеше да осветли истински и пълно нито необичайната му личност и съдба, нито невероятната му творческа плодовитост, нито стремителното му извисяване в тогавашния ни литературен небосклон, нито богатото му литературно дело. Творчеството му действително досега е еднопосочно популяризирано, сведено като познание и представа до няколко очебийни, но обездвижени и шаблонизирани теми и до няколко постоянно повтаряни и подчертавани изводи и обобщения. Вкарахме го в матрица между пропагандаторските стихотворения на Димитър Полянов и "пролетарската" поезия от 30-те години на ХХ век. Той наистина възпя отрано и отдалеч "новата ера", Москва и червените ескадрони, френските комунари предтечи и барикадите в Берлин. Но едва ли би искал да оставяме встрани хуманистичните му и жестоки с реализма си стихове от "Зимни вечери", както и брилянтната проза "Приказка за стълбата". Те може би и в бъдеще ще бъдат маркирани само от движение, информативно, "с половин уста", след като видимо животът и занапред ще поражда такива съдби, поводи, ситуации, проблеми. Нелепо е сега да браним Смирненски, да го обясняваме, да припомняме, че страшната, бурна и "огненометежна пролет" е била вяра, идеал, надежда, илюзия на милиони, които нямат и не могат да имат практически дял в сетнешното изкористяване на нейните начала. А и в утопията на нейните цели.
Христо Смирненски сътвори художествения образ - символ на революцията, като потърси планетарните мащаби и универсалното й осмисляне. Затова в революционната му поезия хронологията е "размита", сплетена, условна (митология, история, настояще преливат едно в друго, съвместявайки Прометей, Спартак, Делеклюз, Карл Либкнехт, Роза Люксембург, неизвестния Йохан и безименното каменарче). Всичко в тази поезия - много често символизирана чрез представата за освободени стихии - носи някаква обобщеност. Обобщени са и Улицата, и Градът, и Революцията, и Свободата, и Смъртта, и Бъдещето. Едно преломно, драматично и катастрофично време пое младия поет херолд на гребена на вълните си, успореди силната му впечатлителност, дарбата да пресъздава, да проницава, да бичува и мечтае със собствените си трусове, борби, катарзиси, идейни движения, борби.
Не следва да подминаваме прословутите преди умувания за "противоречивото" съжителство в творбите му между символистичната форма и социално-революционното съдържание. Защото всъщност противоречие няма, има собствен оригинален стил, има новаторство, има творческо себераздаване и горене. Такъв е Смирненски и при разработката на - условно казано - "руската" тема в поезията си. Тя съвсем не се изчерпва само със стихотворения като "Москва", "Червените ескадрони" или "Руският Прометей". Малко известна е например, а съвсем различна неговата "Поема за руското дете". Тя, освен че излъхва атмосферата на руския песенен фолклор, освен че се родее стилистично с цикъла стихотворения на Смирненски "Децата на града", ни препраща с хуманния си повик и потресения към по-късните "Жертвени клади" на Асен Разцветников.
Специално внимание изисква и урбанистичната съдържателност и настроеност на много от стихотворенията и ескизите на Смирненски, което го приобщава към специфични посоки и наслагвания в поезията ни между двете световни войни и след това. Градът у Смирненски е средоточие на контрасти: блясък, богатство, разгулност, от една страна - и мизерия, бедност, страдания, от друга. Градът е арена на остри социални противоречия, на тежък труд и болести, но и на сблъсъци и борби, на действия и знамения за раздигане на "робската тъма". Красноречиви примери са стихотворения като "Жълтата гостенка", "Вечер", "Децата", "Братчетата на Гаврош", "Цветарка", "Уличната жена". Картините тук са реалистични, на моменти - дори натуралистични. Не е спестено нищо от пораженията, които бедността, обиденото детство, липсата на любов, на уважение към личността, към чувствата и правата й нанасят върху човека.
"Бохемските" песни на Смирненски пък подтикват към един възможен и благодатен паралел между него и Д. Дебелянов например. Хуморът и сатирата му, пародийните му експромпти, гротескно-сатиричните му изображения, политико-социално прицелените "На гости у Дявола" и "Приказка за стълбата", обикновено винаги поизоставяни от вниманието ни за сметка на огнедишащата му борческа поезия, са също осъществяване на един нов идейно-художествен синтез, на самобитни творчески прониквания.
* * *
Поетическите цикли "Зимни вечери" и "Децата на града" ("Цветарка", "Уличната жена", "Работникът", "Вълкът", "Старият музикант", "Братчетата на Гаврош" и пр.) очертават отчетливо Смирненски като урбанистичен поет, като типичен син на града. С тях той влиза в една традиция (на "градската" поезия), започната още от Вазов, специфично индивидуализирана и драматично усилена от Яворов и Дебелянов, развита многопосочно по-нататък от Вутимски, Далчев, Б. Райнов, В. Петров.
Някои определят тези стихотворения на Смирненски за улицата, града и обитателите им, тези изображения на социалното неравенство и противоречия, на човешката оскърбеност и страдания като елегии. Други - като рязко поляризирани картини, представи за нравствен упадък и отчуждение, за похищаване на житейските ценности и сриване на естествените човешки стремежи към достоен живот и щастие. Така възприети, те представляват остро критична, изобличителна и протестна поезия, в която непряко е заложен и идеалът за едно по-добро и хуманно общество.
"Зимни вечери"
Как е описан, детайлизиран градът (или предградието, крайният квартал, свърталищата на бедността, отрудеността, духовната опустошеност)? Той е "черна гробница", "пуст и мрачен", със схлупени, "смълчани" хижи. Потънал е в студ и "непрогледна мъгла". Всичко тук говори за нищета - стъклата са мътни, мъждиви, завесата - "мръсна, продрана", стрехата - опушена, т. е. все материални, видими белези на бедност, прокуденост, отхвърленост в ъглите на битието.
Кои са "жителите" на този призрачен, неуютен зимен град? Пияният безработен баща, ругаещ
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.
И още - ридаещата жена, молещите се негови деца; старите цигани ковачи; някакви обезличени "незнайни силуети", някакви "зад-гробни същества"; починалото от недоимък и болест момиче; две деца, "чувалчета снели от гръб" - скръбни, изгубени, обречени на калта, лишени от детство; слепият старик.
Цикълът "Зимни вечери" е вариантна илюстрация на характерна насоченост в поезията на Хр. Смирненски. В него звучи гласът на съпричастието и солидарността. Кредото на социално и граждански чувствителния поет е настояването за достоен жребий и равнопоставеност на хората. Техен стимул са братството, единението върху принципите на уважаване на индивидуалните отлики, на различията в характер, интереси, призваност.
"Цветарка"
Някои от образите в цикъла са загатнати още в "Зимни вечери": на малките гаврошовци, на слепия старик, на преждевременно починалото болно момиче. Други са нови - на "Вълкът" например, на човека от "другия свят", света на задоволството и ситостта. Има и други нови изображения на града - контрастни, двуизмерни, различни. Това вече не е само градът на мрака и мизерията, но и градът на бляскавите витрини, на пищно осветените локали, на празненствата и блудството, на суетата и маскарада.
"Братчетата на Гаврош"
Жертвите и тук са деца. Те също са бездомни, безпризорни, без родителска грижа и защита. Градът е арената на тяхното скитничество и всекидневно, деформиращо огледало на социалната неправда, на която са прокобени. Срещу им са празникът, разкошът, бляскавите витрини на магазините, постоянно напомнящи невъзможното им, дрипаво, неосъществено, ограбено детство. А вътре в душите им е събрана на кълбо мъката. Вътре са неизречените парещи въпроси. Вътре са клошарските или бунтарските им пътища, единствено възможни и отворени за тях нататък.
Пак попадаме на една болезнена струна у Смирненски. Едва ли някой е обрисувал поетически страданията на деца и юноши по-добре от него. Повлияло е, разбира се, и собственото му детство в бежанско семейство, живяло трудно в беден квартал сред недоимък и болести. Сам изпитал какво значи социалното дъно, Смирненски е особено чувствителен към пламтящите, гладните детски погледи, към детското страдание и към безнадеждно тичащите малчугани след влака на живота...
"Приказка за стълбата"
"Приказка за стълбата" е блестящ пример на висока есеистична проза, макар че формално бива определяна за фейлетон. Има се предвид злободневният характер на произведението, както и честите за фейлетона обобщеност, условност и крайна изведеност на персонажи, на ситуации, на тълкувани (или дискутирани) понятия, принципи, прояви. Тук обобщаващите фигури, противопоставени и диалогизиращи, са Момъкът и Дяволът. Има сблъсък на възгледи, на позиции, на аргументи, на личностно поведение и мислене.
Използван е превъзходно и алегоричният образ на стълбата. Тя е възкачването, кариерата, символът на житейския възход. Но - и на откъсването от началата (човешки, общественополезни, морални), на все по-силното попадане във вихрите на успеха, парите, властта, съблазните, самозабравата и самовлюбеността. Символните препратки и обобщения в творбата са многопосочни и разнородно валидни.
Станала е подмяна на идеалите, на поведенческите и мисловните реакции. Човекът е изменил най-вече на себе си, изгубил е своята същност. Той наблюдава и съди вече изкористено, стеснено, егоистично. Горд и студен, той се е превърнал в символ на безсърдечието и самодоволството. Вложеният рефрен - че всичко може да се продава или заменя в зависимост от условията, цената и интересите - действително ни внушава, че стълбата на възхода и днес стърчи изкусително и предупредително пред всекиго от нас.
Свързани материали
Теменужената вечер над каменния град: светът на Христо Смирненски, цялостен преглед на творчеството
Осем години творчество, събрани в един преглед: какъв е светът, който Христо Смирненски построява, преди да го напусне, ненавършил двадесет и пет. Началото поставя поета в неговото време, между бежанството след Междусъюзническата война, крайните софийски квартали и разбърканата културна обстановка след Първата световна война. Оттук тръгва и основната теза: до Смирненски реализмът и модернизмът в българската литература вървят поотделно, а той пръв ги събира в една художествена система, като стъпва едновременно върху традиционната поетика и върху пластичния език на символистите. Следва разглеждане на цикъла „Децата на града“ и на обобщения образ на угнетените, изведен през детето, жената и стареца. Показано е как работи детайлът в портретите, как реалистичното се редува със символна образност и защо контрастът между блясъка на витрините и трескавите очи е повече от социална картина. Отделен акцент е поставен върху „Зимни вечери“, смятан от изследователите за най-съвършената творба на поета, с двата основни символни образа, града и природата, с ефекта на документалната изповедност и с редицата фигури, през които минава панорамата на социалната трагедия. Прегледът продължава с патетичната линия, с раждането на тълпата и с „Юноша“, където въпросът за смисъла на човешкото съществуване е решен в аспекта на героичното, и с революционната символика на светлината и огъня. Финалната част е за сатирика: пародиите от първите години, галерията от търговци, политикани и продажна журналистика и двете късни творби, в които сатирата придобива философски измерения и в които у поета вече се долавя съмнение. Подходящ е за обобщителен урок върху Смирненски, за въведение преди анализ на отделна творба и за отговор на въпрос за поетиката му и за мястото му в българската литература.
„Живял е най-кратко и е написал най-много“: Христо Смирненски - жизнен път, творчество и анализи на водещите теми и творби
Поет, който живее едва двайсет и пет години и успява да преобърне българската поезия, е представен тук в целия обхват на пътя си. Разработката започва с жизнения път на Христо Смирненски: рода и родния Кукуш, бягството към София след 1913 година, годините в Техническото и във Военното училище, сближаването с лявото крило в обществения живот и трескавата работа до последния му ден. Следва творческата биография с двете издадени приживе книги, с дългия списък от псевдоними и с обяснение защо злободневните хумористични стихове имат двойно дъно. Обособен раздел е посветен на стихосбирката „Да бъде ден“: как е съставена, кои творби отпадат при второто издание и как върви вътрешната логика от социалните основания за бунт до готовността на безименните души за революция. Голяма част от материала разглежда темата за човека и града: как градът от лиричен и топъл се превръща в пространство на страданието и на бунта, по какво Смирненски се разминава със символистичното виждане за тълпите и какво ново значение придобива улицата. Отделни части са посветени на революцията и героиката, на стихотворението „През бурята“ и на образа на Йохан, както и на един по-необичаен ъгъл: целувката в поезията на Смирненски, проследена от народните приказки до революционната лирика. Финалът е практически, с аналитични процедури по проблемни кръгове и с въпроси за страданието и състраданието, които могат да послужат за дискусия или за писмена работа, а последният раздел се спира на стила и остроумието с примери от фейлетоните и писмата на поета. Обхватът позволява текстът да се използва и за реферат върху живота и творчеството, и за подготовка на съчинение върху отделно стихотворение.
Стилистиката на светлината: цялостен анализ на поетиката на Христо Смирненски и на неговите творби
Обширна разработка върху поетиката на Христо Смирненски, която обхваща и поезията, и белетристиката, и сатирата му. В началото са изведени най-важните белези на неговия почерк: новата стилистика на светлината, символът, превърнат в алегория, специфичната ритмика на стиха и връзката му с българския символизъм, в чийто разцвет поетът се оформя като творец. Следва раздел за човека и града. Тук са очертани историко-културният контекст на епохата, образът на художественото време и двете образни проекции на човека в тази поезия, както и двата варианта на образа на града. Обяснен е идейният модел, върху който е построено цялото творчество на поета. Най-обемната част е посветена на човека жертва. Подробно са разгледани цикълът „Зимни вечери“ със своята седемчастна композиция и редуването на символен и битов план, както и творбите от „Децата на града“: „Братчетата на Гаврош“, „Старият музикант“, „Цветарка“, „Жълтата гостенка“ и „Улична жена“. За всяка от тях са проследени заглавието, композицията, цветовата символика, детайлите и начинът, по който е изграден контрастът. Отделен раздел следи прехода към темата за революцията през „Юноша“, „През бурята“, „Ний“, „Улицата“ и „Тълпите“, а след това през творбите за подвига и водача: „Йохан“, „Червените ескадрони“, „Гладиатор“, „Смъртта на Делеклюз“ и „Въглекопач“. Разгледано е и по какво лирическият герой на Смирненски се различава от този на символистите. Финалната част излиза извън поезията и се спира на прозата и сатирата: „Приказка за стълбата“, „На гости у дявола“ и разказът „Очи“. Включени са мнения на Атанас Далчев и Светлозар Игов за стиха на поета, както и съпоставки с Ботев, Яворов, Вазов, Дебелянов и Йовков. Разработката е подходяща за подготовка за час, за реферат и за преговор преди изпит върху творчеството на Христо Смирненски.
„Като черна гробница“: анализ на цикъла „Зимни вечери“ от Христо Смирненски и образите на страданието в градските покрайнини
Градът е „черна гробница“, снегът хрупка с вопъл зъл и глух, а зад мътните стъкла гледат вечната бедност и грижа. Анализът проследява как Христо Смирненски превръща градските покрайнини в пространство на човешкото страдание. Началото поставя творбата в контекста на епохата и на социалната чувствителност на поета, а след това изяснява защо заглавието не е само времева рамка, а символ на студ, мрак и безнадеждност, свързан в народното мислене със смъртта. Същинската част следва фрагментите един по един: началните стихове и тъмната палитра на града, срещата с бедността зад стъклата на хижите, контрастът между неземните сребристи цветя и продраната завеса, разплаканата цигулка и песента на ковачите, самотните силуети на слепия старик и натовареното дете. Изведени са основните художествени средства: контрастът, олицетворението, символиката на снежинките и на светлината, както и съчетаването на реализъм, символизъм и романтизъм. Самостоятелен акцент е поставен върху обръщението към бедните братя и върху промяната в позицията на лирическия говорител, който от наблюдател става съпричастен. Финалната част обобщава внушенията за социалната несправедливост. Подходящ е за анализ на лирически цикъл и за съчинение върху страданието.
„Вървя край смълчаните хижи“: „Зимни вечери“ от Христо Смирненски, литературен анализ на поемата за мъглата, снега и лицата на бедността
Литературен разбор на „Зимни вечери“, който още в началото определя творбата като своеобразна поема без композиционно организиращ сюжет и обяснява какво тогава свързва отделните ѝ части в цяло. Първите страници се спират на присъствието на лирическия субект и на двете му лица, привидно страничното наблюдение и импулсивния изблик, а обръщението „Братя мои, бедни мои братя“ е свързано с Ботевата традиция и с пълното покритие между лирически субект и автор. Следва разглеждане на встъпителния градски пейзаж и на стилистичните белези, които го доближават до символизма, както и на бързото разсейване на смътните догадки, когато социалният адрес на поемата става пряк и недвусмислен. Централната част подрежда човешките съдби в творбата. Бащата, разплаканите жени, слепият старик и бедните деца са разчетени не като индивидуални характери, а като лица на един общ герой, социално онеправдания страдащ човек. Показано е и как се редуват битово конкретните детайли и романтично символистичната стилистика и защо тъкмо от това съчетание идва силата на внушението. Самостоятелен акцент е поставен върху разликата между смъртта у символистите и смъртта у Смирненски, върху звукописа в частта за погребението и върху пестеливите предметни детайли, които приземяват картината. Отделен раздел следи двата образа, които преминават през цялата поема: мъглата с деветкратното си повторение и с различните си определения и снегът с неговите синонимни варианти, за да се стигне до финалния контраст, в който се събира поантата на творбата. Заключителната част поставя „Зимни вечери“ сред новия тип лирическа поема, съпоставя я с философските поеми на Пенчо Славейков и със „Септември“ на Гео Милев и обяснява какво връща Смирненски в българската литература в момент, когато социалната тема е отстъпила пред интереса към лабиринтите на човешката душа. Разборът е подходящ за подготовка за матура и класна работа върху Смирненски, за интерпретативно съчинение върху образите на мъглата, снега и бедния квартал и за преговор на поемата наведнъж.
Пленници на орис вечна: безнадеждният свят на отхвърлените и онеправданите в цикъла „Зимни вечери“ от Христо Смирненски. Анализ
Заглавието обещава домашен уют и топли празници, а още първите стихове изправят читателя пред град, оприличен на черна гробница. Анализът проследява как в седемте фрагмента на цикъла Смирненски изгражда единен образ на страданието: как работят студените краски на нощта, мръснобялото на снежинките и бледожълтото на мъждукащите светлини, защо прозорците гледат с жълти стъклени очи и как градът се превръща в лирически герой, който дебне своите обитатели. Разгледани са отделните човешки съдби, обобщени до мъж, жена, дете и старец: домът, в който безхлебният баща излива безсилния си гняв, ковачите цигани, чиито удари и огнен отблясък внасят единствената многоцветност, слепият старик с детето и покъртителната сцена пред ковчега, в който жълтата гостенка е положила едно моминско лице. Обяснено е защо лирическият говорител нарича всички тези хора свои братя и как алегорията от последния фрагмент свързва чистите снежни мечти с калта на действителността. Финалната част посочва защо стиховете звучат актуално и днес. Анализ с цитати, подходящ за подготовка по цикъла и за съчинение върху образа на големия град.