Времето с трето измерение: анализ на художествените измерения на времето в повестта „Преди да се родя и след това“ от Ивайло Петров

Първият ключ към разгадаване особе­ностите на всяка творба е нейното заг­лавие. Няма съмнение, че логическият акцент в „Преди да се родя и след това” пада върху две думи - „преди” и „след”. По своята смислова, а следователно и граматическа същност това са предлози, т. е. неизменяеми, непроменливи, устойчи­ви думи. По характеристиката си те се отнасят към показателя време. Като функция, предназначение и роля те служат за конкретизиране, по отношение на времето, на друга дума или думи в текста. В този случай тази дума е глаголът „да се родя”, който е разположен между двата предлога. Средищното му място очертава както ролята му на основен показател, на посока за време, така и роля­та му на критерий, на мярка за това вре­ме. Най-сетне не бива да се подминава без внимание и изборът на съединител­ния съюз „и”, чиято задача е да сближи, да съпостави и сравни онова, което е „пре­ди”, с това, което е „след”. Така още със самото заглавие на творбата авторът поставя ударението върхувремевите й координати.

Ходът на повествованието в „Преди да се родя и след това” се осъществява по следния модел: в първата част на повест­та, наречена „Преди да се родя”, водещо е времето „преди” раждането на разказвача, но то непрекъснато се съпоставя и съизмерва с неговото съвремие. Следова­телно, налице са житейски явления от два времеви пласта. Същият подход се реализира и във втората част „И след това”, където водещо е времето „след” раждането на повествователя, но то съ­що е подложено на „осветляване” в контекста на по-късната му и зряла житейска опитност. Ивайло Петров „пред­лага” на читателите си две „отражения” на времето на своето раждане — едното е „преди”, а другото е „след” него. В край­на сметка разгръщането на повествова­нието обхваща три времеви пласта: на живота, който е съществувал преди раждането на човека, на живота, който ще съществува след раждането на човека, и на живота, който ще съществува и след раждането на отделния човек. Ето защо времето става пластично или то има, според определението на самия Ивайло Петров, „трето измерение”.

Основен композиционен елемент в „Преди да се родя и след това” е семейно-битовото време. Ивайло Петров е безкомпромисен в симпатиите си към на­родното разбиране, че животът на бъл­гарина се определя единствено от нали­чието на такова време, че житейският път започва и преминава чрез този вид време. Творческата убедителност на пи­сателя е в това, че той успява да види и да покаже в повестта си „белезите”, показателите на семейно-битовото време на българина. На първо място семейно-битовото време се реализира чрез живо­та на отделните човешки същества (ин­дивиди) и техния начин на съществува­не. Ивайло Петров изтъква значимост­та на тази връзка винаги, когато пре­създава онези вариативни ситуации в живота, които са се осъществили (и за които той в повечето случаи изказва своето съжаление, а понякога споделя и удовлетворението си). Това са или „грешки”, или „разминавания”, или „недосещания”, или някакъв друг вид неосъществявания, вследствие на които човешката съдба „изскача” от един възможен коловоз и по­пада във вече осъществилия се. Характерен пример срещаме в седма част на „Преди да се родя” , разказваща за неосъ­щественото омъжване на майка му за бо­гатия син на Карабеловите: „В стаята влезе бащата на момъка, пъргав човек с тесни живи очи, който би могъл спокойно да ми стане дядо и да ме люлее на коле­нете си...” Втори израз на семейно-би­товото време представляват оцелява­нето и трудът. Още уводните думи на повестта изразяват тази мисъл: „Бабаи дядо... решиха да се сдобият и с още две работни ръце.” И във втората част на повестта (напр. гл. 11) също се среща такава мисъл: „... Майка ми си оставаше най-здравата работна ръка, та дядо гледа­ше да я използва още някоя и друга годи­на.”Отсъствието на трудолюбие, макар и не поради мързел, народът обрича на опропастяване: „Два дни преди урече­ната сватба в един от братята на дя­до... избухна пожар и къщата му изгоря. Дядовият брат бе голям мечтател... и бе толкова занесен, че понякога забравя­ше да отиде на нивата.” Трети белег на семейно-битовото време на Ивайло Пет­ров и неговите герои са обичаите и нра­вите. Те пронизват всичко, което съставлява живота на човека. Затова дори един поздрав-намек може напълно да предста­ви тяхната роля и значение в човешкия живот: „Тези дни ще имаш момче, значи! Ще има кой да ви пасе добитъка. Аде, чес­тито.' Щом е момче, без черпня няма да мине.” (Думи на Доко пъдаря към бащата на автора.) Четвърта особеност на се­мейно-битовото време е способността на човека да живее с другите, но и срещу (против) другите хора. И в този случай примерите, които умее да привежда Ивайло Петров, са много. Но истинският творец се познава по това, че дори в капката роса може да види целия свят. Ето една такава „капка” от текста на повестта (II част, 11 гл.): „Като всички нашенци и баща ми реши да си направи отделно семейство...” Последният, петият белег на семейно-битовото време е времевата периодичност, съставена от ритмични времеви после­дователности (години, сезони, месеци, дни). За да очертаем казаното, ще напом­ним, че повестта започва със зимата, спира се на пролетта, използва бремето като художествено действие с обърната посока на хронологическо развитие: „единмесец преди да се родя”, „осем дни преди да се родя”,  „три дни преди да се родя” и във втората част — „на деветдневна въз­раст ”,  „на четиридесет и пет дневна въз­раст”,  „денят на моето славно шестме­сечие”,  „на година и два месеца... и аз вече мога да проходя”.

Вторият композиционен елемент са пространствените измерения. В по­вестта на Ивайло Петров читателят не слуша разказ въобще за българското, а усеща неговите пространствени конкретности. От една страна, те стават „видими” поради онези топоси и регионал­на „география” на живота, които образуват детайлите на Добруджа, Делиормана, селата и местностите от този край, на София и дори на Европа. От друга страна, всички те са материално-веществени факти, без които е невъзможен жи­вотът на българина, който се самоидентифицира само тогава, когато има свой дом. Притежаването на собствена къща и двор (градина) индивидуализира бълга­рина, а видът на тази къща и двор е сино­ним за начина му на живот: „Майка ми погледна през прозореца към широкия двор,... и тихо заплака за този двор, за голямата къща, за градината и за цяло­то село, в което можеше да живее отсега нататък.” Към материално-веществените конкретности на българския живот след дома идва ред на живата стока на стопанина. От най-голямо значение за българския селски живот е впрегатният работен добитък: волът, кравата, конете. Без тях се обезсмисля съществуване­то в труда и чрез труда на нашия народ.

Затова един от героите на Ивайло Пет­ров е толкова категоричен в решението си на всяка цена да изправи падналия си вол: „С масур ще го надувам, на ръце ще го нося и пак няма да му дам да умре, че умрели, и аз отивам подир него.” Ако впре­гатната жива стока осигурява живота на селянина стратегически, то дребна­та домашна стока го подкрепя тактически в неговото оцеляване. Така че кокошките, петелът и кучето съвсем не са нещо незначително, а както отбелязва писателят, когато описва Мурджо и Карамана: „и те като петлите бяха лич­ности с ярко изразени характери и та­лант.” От неживата стока битов смисъл имат „саханите, лъжиците и оста­налото домакинско имущество”. Най-сетне животът на българския селянин произтича и се реализира в най-осмисля­щата го конкретност - земята. Без нея той е немислим и не може да се появи и прояви: „ Че без земя кой изпраща дъщеря! - учуди се дядо. - Утре деца ще се родят, нали трябва да имат нещо от майка си.”

Третият композиционен елемент е образното въплъщение. Нито българската история, нито българската лите­ратура са възможни без рода. Оцеляването, пренасянето на родовите кълнове се проследяват и са възможни само чрез рода. Следването на „наследствения закон” поражда и гордост, и горест. кон кретен носител на родовите качества безспорно е индивидът. „Семето”, родовият кълн, т. е. мъжкият наследник на рода, има предимство пред жената и винаги се подчертават родовите му бе­лези: „Дядо се гордееше... със „семето” си, т. е. с моя милост... ” ; „Брей, тъй да е одрало кожата на нашия род, че повече не може да бъде. Опасно семе сме ние.” Сред образните въплъщения не може да отминем и българското общество като голяма човешка общност. Едната него­ва страна е властта, силните на деня, чиито образи непрекъснато се кръстос­ват или препокриват с образа на пари­те, на злото и на греховния живот. Дру­гата му страна се оприличава с народа, с такива негови дръзки представители като чичо Мартин, в който има от всичко, но най-много е волята за достоен човешки живот.

Ивайло Петров е и непредвидим човек, и непредвидим художник. Когато пише, че разбира „защо много български писатели са съзерцавали с благоговение и сълзи на очи тази мила патриархална идилия”, той ни интригува с изрази като „с благоговение”, т. е. чрез почитта към живота на всяко време, за което разказва „със съл­зи на очи”. Авторът не уточнява това сълзи на радост ли са, или са от горест. Най-дълбокото му послание обаче изра­зява разбирането, че животът е духов­ност, която се разкрива едновременно в съдбата и волята на всеки човек поот­делно и на всички хора заедно.