Човекът и природата в пътеписа „До Чикаго и назад”. Среща с Ниагара.
Зареждане на оценките…
„Чудо на природата!” – така Алеко Константинов изразява своето очарование от гледката на Ниагарския водопад. Описанието на Ниагара е най-поетичната част от неговия пътепис „До Чикаго и назад”.
Възхищение, възторг, благоговение изпитва Алеко, когато се изправя пред неповторимостта на водопада. Срещата с него е осъществената му детска мечта. Природата обогатява човешката душа и облагородява помислите, буди размисли за смисъла на преходния човешки живот и за вечността на природата.
Новият свят поражда противоречиви чувства у пътеписеца. Единственото безспорно усещане е дълбокото, екстазно преклонение пред величието на водопада. Алеко сравнява вълненията си преди срещата с Ниагара с най-съкровените преживявания на влюбения и младоженеца, „който отива под венчилото”. Те са още далечни, неизживени от самия повествовател („Не съм любил, ... не съм се женил...”), но чувствата, които изпитва в миговете на очакване, не могат да се сравнят с нищо познато. Така непринудено и оригинално се търси свързаността между света на човека и неповторимостта на природата.
Категоричното уточнение, че пътеписецът е обзет от „нервозно вълнение и нетърпелива жажда”, насочва към изключителността на мига. Представата за него е засилена чрез сравнението с Рая: „…ако в този момент се отвореха небесата и свети Петър ме повикаше да отвори вратата на рая, аз би му извикал: „Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!”.
Библейският Рай, вековната надежда и мечта на човечеството, в този момент е далечен и непостижим, а Ниагара е земният Рай - истински и зрим. Човек иска да повярва в съществуването му, да остане по-дълго време в него, за да се докосне до божественото мироздание.
Пътеписецът се връща към детството си, когато за първи път е научил за Ниагара. Трепетно очаква да види водопада и благородно завижда на хората, които вече са се докоснали до това „чудо на природата“: „Щастливци! Те са видели вече Ниагара!”. Краткото възклицание свидетелства за напрегнатото очакване, за вълненията, за едно особено състояние на духа, устремен към „чудото”.
Особен смисъл има пресъздадената среща между пътеписеца и възрастната жена: „Онази осемдесетгодишна бабичка, която едва пристъпва..., и тя дошла да види и вече видяла чудните водопади и сега спокойно ще се прости с живота!”.
Очевидно е усилието на Алеко да успореди, да съизмери два свята – света на човека и света на природата, и така да се домогне до обобщението за смисъла на човешкото съществуване и неговата преходност. Основното внушение е постигнато чрез едновременното контекстово сравнение и оразличаване: пътеписецът, млад човек, отива да види Ниагара, видяна вече от старицата в залеза на живота й. Различните възрасти се срещат и разминават и сякаш единствена, безкрайна и вечна е само природата.
Преди самото описание на Ниагара Алеко създава слухови и зрителни представи, които подготвят читателя за изключителността на предстоящото преживяване. Описанието започва с няколко щриха. Постепенното натрупване на образни единици засилва емоционалното напрежение, за да намери то израз в краткото и задъхано: „И... Ниагара! Ето го!”.
Мигът е неповторим, емоциите – неизразими, а човешкото слово – бедно да преповтори всичко, до което сетивата се докосват. Затова Алеко прекъсва описанието на природата, и пресъздава чувствата на хората, изправени пред Ниагара: „Едно безгранично благоговение бе отпечатано по лицата на всички... като че не пред творението божие, а пред самия Бог бяха изправени”.
Израз на върховното емоционално състояние на пътеписеца е отказът му да опише прелестите на водопада: „Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува... Аз не мога!”.
Риторичният отказ изразява не творческо безсилие, а идеята, че човек не е в състояние да преповтори словесно природата, правдиво да пресъздаде цялото й многообразие и богатство. Човекът е част от нея, но нито едно творческо вдъхновение (слово, фотография, рисуване) не може достойно да представи блясъка на божественото вдъхновение.
В следващия момент Алеко „опровергава” себе си, разкривайки величието и необхватността на Ниагара. Той създава панорамна картина, като описва водопада от три страни: каменната ограда, острова на Трите сестри и канадския бряг.
Детайлното представяне на забележителната гледка поражда „сетивно” усещане за това „чудо на природата”. Художествените детайли създават впечатление, че не е възможно да се опише всичко – то е толкова неповторимо. Всяка подробност, всяка частица носи в себе си изключителността на цялото: „...Воден елмазен прах изхвърля тази кипяща маса, този прах по-нависоко се разредява, превръща се в прозрачна пара и слънчевите лъчи, които се преломяват в нея, образуват полукръгла небесна дъга...”.
Природата е представена като живо същество, като космическа хармония, усещането за която облагородява човека.
Повишената глаголност, олицетворенията, метафорите и сравненията представят стихията Ниагара. Тя не нарушава представата за хармоничност на природата, тя е само друго нейно проявление – неподвластно на нищо, но естествено, защото е част от вселенския ред: „Долу – ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потриса цялата околност”.
Алеко притежава вроден усет за неповторимостта на природата, която връща човека към истинското му начало. Ниагара олицетворява живота, движението, вечното пътуване, а пътеписецът търси променливото и вечното в света около себе си.
Не така многословно е пресъздадена раздялата с водопада. Пътеписецът трябва да се завърне от света на неповторимото към света на делнично-еднообразното. Пред него е „монотонна Канада”. Раздялата с Ниагара е тъжна, както е тъжна раздялата с всичко красиво: „Прощавай, Ниагара! Много е кратък животът, за да имам надежда още веднъж да те видя!”.
Пътеписецът е щастлив, защото Ниагара е осъществената му детска мечта. Искреното и възторжено описание на водопада налага сравнението между света на човека и неповторимостта на природата, близостта с която облагородява човешката ни същност.