Човекът-нищо в повестта „Маминото детенце"

Главният проблем в повестта „Маминото детенце” от Любен Каравелов е проблемът за възпитанието на младото поколение, за отношението родители - деца. Както всяко значително произведение обаче, освен главния проблем, повестта съдържа и редица други, които се отнасят до различни страни на живота и на човешките взаимоотношения. Един от тях, свързан с най-значимото в човешкия свят, е проблемът за пълноценния живот, за смисъла на човешкото съществуване.

Именно този проблем за пълноценното човешко съществуване е в основата на цялото творчество на Любен Каравелов - и в творбите с революционно-патриотичен сюжет („Войвода", „Дончо", „Мъченик" и др.), където любовта към отечеството води героите към самоотвержена служба в името на неговата свобода, и в произведенията с битова и социална тематика („Българи от старо време", „Богатият сиромах", „Децата не приличат на бащите си", „Крива ли е съдбата" и др.), където се изобличават консерватизмът и всички сили, задържащи прогресивното развитие на обществото. Към втория тип творби принадлежи повестта „Маминото детенце”, в която проблемът за пълноценността на човешкия живот се разгръща чрез сатиричното изображение на героите.

Към този проблем писателят насочва вниманието още в самото начало на повестта - чрез разсъжденията си за двата вида човешко съществуване, определени от него като „живот" и „дрямка". Използвайки метафоричната съпоставка с трендафила и върбата, той изразява схващането си, че един краткотраен човешки живот с красиво съдържание, подобен на краткия, но пълен с прелести живот на трендафила, е по-ценен от дългото безцветно човешко съществуване, сходно с дълголетната върба. Трендафилът олицетворява красотата на живота, свързан е с високи нравствени ценности и с осъществяване на позитивната същност на човека. Като символичен израз на този живот се явява слънчевата пролетна картина с розоберачките, наситена с жизнерадост и трудово опиянение, с чистосърдечни и светли чувства. Върбата с нейното дълготрайно съществуване внушава представата за сивото и безплодно човешко съществуване, назовано от писателя с метафората „дрямка".

Неизбежна е асоциацията на тази метафора с дрямката на Нено под крушовото дърво, която се превръща в символичен образ на цялото му съществуване, а и не само на неговото, но и на всички сатирично изобразени герои в повестта. Писателят представя грозотата на такова едно човешко съществуване - „дрямка"- в образа на човека-нищо. Нищото -това е празнота, пустота, застой, липса на съдържание, отрицание на живота, който по начало е развитие и съзидание.

Повествователят сам използва това наименование, давайки го като прозвище на Неновия слуга Иван, наречен от него „Нищото". Този второстепенен герой в повестта се превръща в олицетворение на безличието, приспособленчеството, безропотното понасяне на унижаващото го отношение на господарите, липсата на човешко достойнство. Той оставя да го тъпчат, да го ругаят, търпи безгласно своеволията и несправедливите обвинения на разглезения им син, ругатните на господаря си. За него авторът казва, че е от онези „нередки същества (...), които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо и да ядат останките от чорбаджийския обяд. " По цял ден слугата не върши нищо смислено-само послушно изпълнява празните нареждания и несъстоятелни заповеди на господаря си - да следи дали се е изстудила ракията, да каже на работниците да работят „по-сърчено", да погледне с какво си играе Николчо и прочее. Писателят споменава, че се отказва да опише лицето на слугата си, но и как ли би могло да се опише лицето на безличния? След като казва, че личности като него се срещат често, той обяснява защо му е дал прозвището Нищо: „... тия не съдържат в себе си нищо особено, следователно ние можеме да ги наречеме нищо."

Още веднъж в повестта Любен Каравелов използва прозвището „Нищо" за хората нищожества. Това авторът прави в ретроспекцията, когато разказва за младостта и женитбата на Нено, наричайки иронично тези хора „ чудни и привлекателни личности": „ Гледаш ги- няма нищо, разгръщаш ги- не видиш нищо, говориш с тях- не излиза нищо, анализираш ги, не намираш нищо." Приобщавайки Нено към тях, авторът обяснява как благодарение на „сляпото щастие" той успява от „ограничен и слабохарактерен човек", който „ не бил способен да напои нито циганско магаре", да се превърне в „богат, важен, горделив, знатен, славен и прославен чорбаджия". Това превращение става всъщност не благодарение на сляпата случайност, а на пресметливата същност на Нено, който успява „да надои"(каква саркастична метафора! - не да спечели със собствен труд, а да изстиска) голямо количество злато и сребро, да натрупа богатства чрез женитбата си с богата наследница. По този начин Нено съумява да си устрои един земен рай, чиято непревземаема крепост стават тишината и спокойствието.

Превръща ли се обаче Нено, излязъл от категорията на човека-нищо, в същество с човешка стойност? Не, защото съществуването му минава под знака на лентяйство, безплодност и безсмисленост- в лежане на сянка, в ядене и в пиене на ракия, в празни и блудкави разговори, в показване на господарско самочувствие пред подчинените и бедните, в пълна незаинтересованост към живота извън неговата крепост на тишината и спокойствието. Той продължава да бъде човек-нищо и дори в много по-голяма степен, тъй като се превръща в един антисоциален тип. Карикатурно-гротесковият му портрет, нарисуван от автора не чрез човешки черти, а чрез елементи от растителния свят и неодушевени предмети, показва липсата у героя на човешка стойност. Бездеен, затлъстял физически и душевно, нравствено осакатен и духовно пуст, без човешки вълнения и стремежи, потънал в безплодно и безполезно „живуване", Нено носи всички качества на паразит, който води съществуване, вредно и за сина му, и за обществото. Съществуване, равнозначно на застой, мъртвило, съществуване - „дрямка". Впрочем Нено не е чужд на едно-единствено вълнение, което обаче е свързано с парите. Ето защо с фатален край за него се оказва разтърсилото го събитие, което го извежда от блажения рай на тишината и спокойствието и го отвежда в гроба - кражбата на негови пари от родния му син. Това е краят на едно съществуване без човешко съдържание, без смисъл - съществуване на човек-нищо. Към категорията на човека-нищо в повестта принадлежат обаче не само онези, които писателят пряко определя с това прозвище. Към нея се приобщават всички сатирични герои-символи на човешко нищожество, които са пречка за пълноценното развитие на обществото.

Едно от първите места сред хората-нищо заема „дебелата утешителка на Нено", чорбаджийката Неновица. В разширена характеристика на героинята си, търсейки подходящи думи за нейния образ, отличаващ се с разплуто, дебело, мазно тяло, писателят най-напред се спира на неопределителното местоимение за предмет „нещо" {„такова едно нещо", „това нещо"), т.е. някакво неодушевено същество, лишено от човешка същност. Веднага след това той посочва приликата й с различни животни. С нееднократното уподобяване на Неновица с екземпляри от животинския свят-такива, които биват угоявани за празниците (прасе), които са символи на простодушие (умилението на чорбаджийката към сина й е сравнено с това на кравата към нейното теленце), или пък, които са груби и тромави (в съня на Нено тя е мечка), авторът загатва за животинските инстинкти на героинята. В по-нататъшното й описание той разкрива като нейни най-характерни черти чревоугодното, умствената и нравствената тъпота, душевната грубост. Чревоугодието й се изтъква и чрез епитета „мазен" („мазничко лице", „мазно тяло", „мазната чорбаджийка"), използван при обрисовката и на Нено {„мазния чорбаджия", „мазното Неново сърце"), с което се сочи сходството между тях. Това сходство е подчертано и чрез метонимичния израз „двете лоeни сърца", който сполучливо допълва физическата им и душевна характеристика. Те си приличат не само в чревоугодието си и пълната липса на духовни стремежи и интереси, не само в бездействието и безсмислените си занимания, в пренебрежението си към бедните и подчинените им, но и в цялото свое паразитно съществуване.

Неновица притежава освен това и още една отрицателна черта - безогледна и всепоглъщаща алчност. Цялата й мисловна дейност е сведена до това - как да пести, за да има повече, как да печели, като ограбва и гологани* от работниците, как да трупа пари, които крие дори от съпруга си. Безнравствената й същност не й позволява да се притеснява от наглите си егоистични мисли, че добре би било да не се плаща на работниците, а на тях с Нено всеки трябва да плаща. Голямото й сребролюбие проличава още веднъж в момента, когато тя открива, че парите й са откраднати. И тогава от гърдите й се изтръгва „див"рев (отново намек за животинска проява).

Дори любовта на Неновица към сина й носи бацилите на нейната човешка непълноценност.            „ Нежната родителница" прави от сина си „мамино детенце", което постепенно се превръща в човек-нищо. Дял за това безспорно има и бащата, но главната роля се пада на майката-тя е тази, която глези непрекъснато сина си още от малък, като му позволява всякакви своеволия. Тя измолва от даскал Славе да се отнася към него по-меко, като към чорбаджийски син; тя подтиква Николчо да пие ракия; тя се старае да му внушава „само една изключително важна идея", че „всеки разумен човек е обязан да разбогатее", „защото сиромашията не чини нито калпав грош". Към тази „педагогика" се прибавя и „педагогиката" на чорбаджията, който отначало е предоставял възпитанието на сина си на Иван Нищото, а по-късно, потънал всецяло в своя блажен рай на тишината и спокойствието, изобщо не се интересува по какъв път е тръгнал Николчо. Пък и какво ли би могъл да предложи той на сина си, освен примера на собствения си живот под знака на лентяйството, пиенето на ракия и чорбаджийското самочувствие - път, който Николчо следва без изрични указания, надминавайки дори своя баща.

Под влияние на паразитния и порочен живот на родителите си, чиято единствена страст са парите, младият човек израства като тях нравствено и духовно осакатен. Той се превръща в безделник, нехранимайко и негодяй, с господарско високомерие и презрение по думите на повествователя към „сиромасите и честните работници, които живеят със своя пот и не умеят да ядат наготово, т. е., на които бащите не са накрали достатъчно за тяхното наслаждение". Поощряван от майка си не само да пие, но и да лъже, синът се отдава на пиянство и разюздан живот. Той прекарва времето си в гуляи и похождения със също такива като него „мамини чеда", които „спали да пият, яли да пият и живели да пият". Порочните му наклонности се развиват до такава степен, че без чувство за угризение той започва да краде пари от родителите си и да ги лъже, дори ида бие майка си. Виновник за ненавременната смърт на баща си, за трагедията на невинната си жена и на децата си, Николчо завършва своя жалък живот далеч от родната си страна, прибран от една влашка циганка, която „гледала на пиянството като на достойнство". Заключението на писателя е, че човек често „се преобразява на безполезен предмет, който намира самочувствие само у оние паднали и нищожни, какъвто е и той сам". Какво по-подхождащо сравнение за човек, който води безсмислено и празно съществуване, с безполезен предмет.

Към героите с непълноценна човешка същност от категорията на човека-нищо се приобщават и някои от сатирично обрисуваните представители на казанлъшкото общество. Това са забележителният даскал Славе - угаждач на чорбаджиите, който в своя „разсадник на образованието" не успява и за четири години да ограмоти Неновия син; новоназначеният доктор, който под влияние на гюловата ракия лекомислено се сгодява за момичето на своя пациентка, макар че има годеница, и е принуден да бяга от града като престъпник; множеството духовници - попове, наливащи се непрестанно с „утешителницата на човешкия род” - ракията, която превръща в пародия изпълнението им на църковното богослужение, и калугерки, които участват в порочния живот на мамините синчета, като им „продават своята чест" твърде „евтиничко". Една пъстра поредица от второстепенни герои, които допълват богатата галерия от сатирични образи, изграждащи заедно с главните герои ярка негативна картина на подобен човешки живот.

С помощта на хумора и сатирата писателят изобличава този бездуховен, безнравствен и безполезен живот, сочейки обществената вредност на неговия представител-човека-нищо. Той показва грозотата на непълноценното човешко съществуване, излизайки от идеала си за човешки живот, в който човекът осъществява своето високо предназначение -да съдейства с високата си нравственост и духовност за развитието и напредъка на обществото. Това виждане Любен Каравелов излага в своя статия в собственото си списание „Знание" (там през 1875 г. е публикувана и повестта „Маминото детенце"), където казва, че човек трябва „да бъде полезен и на себе си, и на ближния си, т. е. да се старае не само за своята лична полза, но и за ползата. на онова общество, в което той живее."

С посланието си за нравственост и духовност в живота и за развито обществено съзнание, повестта „Маминото детенце" се откроява като творба, значима не само за онова време, а и за всички времена, а нейният автор - като писател с дълбок поглед към житейските ценности и с високи обществени и граждански чувства.

 

 

*гологан - дребна монета преди Освобождението с днешна стойност 10 ст.