Чужд човек в чуждото село: пълният текст на разказа „Другоселец“ от Йордан Йовков
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Другоселец
Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора. През отворените прозорци можеше да се види как идат и ония селяни, които бяха позакъснели. Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа. Всички бяха си турили чисти ризи с широки бели ръкави, спираха се и гледаха насам, гледаха нататък. И как няма да гледат? Трева е поникнало и на камък. Такава зеленина е навън, че и в кръчмата като си седи човек, пред очите му играят зелени кръгове.
Още от вратата някои извикаха: „Доброутро!“ — но не бързаха да седнат, защото сред кръчмата беше се изправил Йови и разправяше:
— Ходих навсякъде аз. Бях и на Мимерлика, и на Дурасийския път. Бе, брате, то едни ниви станали, да им се ненагледаш. Ръжта е висока колкото боя ми. От нощешния дъжд малко са полегнали, но ще се изправят, като пекне слънце. Хеле твойта зимница, бай Алекси — обърна се той към кмета, — дето е на Чатърлъка, здраве й кажи.
— И аз имам зимница там, тя как е, Йове?
— И тя е хубава, бай Миале. Всички са хубави.
— Йови право казва — обади се дядо Иван. — храните са добри. Никой не мой каза отнапреж, че е негово, щото е сял, докато не го тури в хамбаря си, ама ако е рекъл господ, голям спор и берекет ще бъде таз година. Трябва пазене само. Затуй знаеш ли какво ще ти кажа на тебе, кмете, Алексе, я чуй…
Други говореха на кмета и дядо Иван трябваше да почака.
— А чуй, Алексе — започна той отново, — да кажеш там на твойте чиновници, на поляците де, да пазят добре. Нямат работа в село, в къра да вървят.
— Знам, дядо Иване, знам. Казах им. Хората претендират, рекох, или ще пазите добре, или ви уволнявам на общо основание. Да си отваряте очите, рекох, улови ли се някой добитък в нивите — право в капана. И глоба.
— Не глоба, а бой, бой. Чуваш ли, Алексе?
— Холан, дядо Иване, много си лош. А що не кажеш на твойте овчери, все у нивята се увират.
— Кой? Аз? Мойте овчери? Ти да си знаеш устата, чу ли! Мойте овчери! Бе я са виж ти, себе си виж, два наполеона имаш да ми даваш от толкоз време, а още не ми си ги дал. Магаре такова. Мойте овчери…
— Не се карайте! — намеси се кметът. — Стоене, ти си млад, потрай. Дядо Иване, не се ядосвай. Слушайте какво ще ви кажа: аз съм кмет. Аз, тъй да се рече, съм облечен в ризата на закона и знам какво правя. Не ща никой да ме учи. Отсега нататък, казвам ви го, улови ли се някой в нивите, бил той овчар, бил говедар, наш, ваш — все едно. Глоба на общо основание. Тъй да го знайте.
Не бяха пили още, затуй и разпрата утихна лесно. Почти пиян беше само Торашко каменарят, който беше дошел най-рано. Неговата къща беше близо — горе на баира. Едно време Торашко беше се заловил да копае наоколо, за да поразширочи двора си, защото нямаше накъде другаде, „Боря се с баира!“ — казваше той. Но на това място излезе хубав камък и Торашко се залови за каменарство. Около къщата му винаги имаше сега струпан камък, готов за продан. Тия камари приличаха на дувари, на крепост. Затуй и Торашко казваше: „Не ща да знам никого, ей! Аз живея в Порт Артур!“ Но той казваше туй, когато биваше пиян, и го изговаряше: „Аз живея в Портартър!“
Сега Торашко още мълчеше. Докато беше траяла препирнята, той внимателно беше слушал всички. С никого не беше съгласен, никого не смяташе за прав. Но той си имаше ред в пиянството и още не беше дошла минутата да говори. Сега само слушаше и, най-много, изглеждаше гневно и продължително ту тоя, ту оня, като че искаше да каже: „Бе аз ще ви дам да разберете, ама да са здрави предните зъби!“ От яд чукаше силно по масата и искаше още ракия.
Разговорът в кръчмата утихна и се раздроби. На една страна кметът и някои близки негови хора приказваха за политика.
— Драган пак отишел в града. Щял да се оплаква на началника, искал да касира избора.
— Ами, да има да зима.
— Доходяла жена му у нас. Не зная, рекла, какво ще правим с наш Драгана, ще си изгуби ума с тия селски работи. Скача, рекла, в съня си и вика: „Касация!“
Всички се засмяха.
— Касация! — викал. Питала жена ми: „Бульо Марийо, рекла, що е туй касация?“
— А тя?
— Рекла й: „Хайде, хайде! Нека той виси по кръчмите, нека не си гледа работата, че касация не, ами съвсем ще я закъсате!“
Пак се засмяха високо. След туй кметът се понаведе, поогледа се и ниско зашепна нещо.
На друга маса дядо Иван, забравил вече кавгата, разказваше:
— Не думай тъй, Миале, днешният празник е голям. На днешния ден св. цар Костадин и царица Елена намерили честния кръст. Същия, на който е бил разпънат Исус Христос. Хаджи Злати, като си доде от Божигроб, донесе ей такова парченце от него, от честния кръст, малко, колкото една трохичка. Аз бях дете тогаз, ама го видях: черно едно дърво, като кюмюр. Помага за всичко.
— Помага, вятър.
— Е и ти, Миале. Откога стана такъв протестантин!
Дядо Иван се засмя и запуши с дългото си тръстено цигаре.
В кръчмата влезе Илия, полският пазач с преметната на рамо кримка, висок, изгорял от слънцето, и от него сякаш полъхна нещо от зелените ниви. Като видя, че кметът е вътре, Илия се повърна и тозчас вкара пред себе си един непознат селянин.
— Гуспудин кмете! — гръмна силният му глас. — Ей го тоя: улових го, че пасе коня си в нивите. В ичимика на Татар Христа го улових, до лозята.
Разговорите изведнъж секнаха. Всички се обърнаха и погледнаха непознатия: беше дребен човек, дрипаво облечен. По носията се познаваше, че е другоселец. Едното му око имаше беличко вътре и го правеше кривоглед.
— Чуваш ли, кмете, чуваш ли! — завика дядо Иван. — Аз какво ти разправях тебе…
— В моя ичимик ли бил, кайш, Илия? — попита Татар Христо. — В моя ичимик, а?
Той стана, измъкна се иззад масата и изглеждаше уж спокоен, но изведнъж се спусна връз другоселеца.
— Бе вий какви хора сте бе! Как тъй ша влезеш в чужда нива, да тъпчеш на човека стоката му, мъката му? Кой си ти? Какъв си? Хайдук!
Почервенял, с издути жили на шията, с изпъкнали сини очи, Татар Христо беше дигнал юмрук над другоселеца и само дето не го удряше още.
— Удри го, удри го! — викаше дядо Иван.
— Я чакайте! — извика кметът. — Тук закон има. Бай Христо, седни си на мястото. Ти защо си влязъл в нивата? — обърна се той към другоселеца.
— Не бе, гуспудин кмете, не съм влязъл. Кончето ми е болно. Спрех се на пътя, на самия крайчец на нивата. Чакай, рекох, да видя дали ще посегне да яде, защото, когато добитъкът е болен, не яде. И не яде. Нито един класчец не откъсна…
— Лъже, гуспудин кмете! — извика Илия и отвисоко, като орел, изгледа другоселеца. — Лъже, сред нивата беше.
— Глоба! — каза кметът. — Сто лева глоба. Хайде, давай парите още сега.
— Сто лева! Че отде ще ги зема… Сто лева! Сиромах човек съм, нямам. Сто лева!
— Илия, я го обискирай! Виж колко пари има.
Но преди да посегне Илия, другоселецът сам бръкна в пояса си, извади синя, вехта кесия, навървена на гайтан и вързана на шията му, забърка в нея бавно, с мъка. Като че сега забелязаха, че там, дето бяха ръцете му, по изтърканата му антерия имаше кръпки. Ръцете му трепереха, извади огниво, кремък, извади една банкнота от двайсет лева, сгъната на четири, няколко дребни пари, копчета.
Изведнъж стана нещо неочаквано. Торашко скочи, бутна масата пред себе си и извика:
— Оставете човека бе! Какви хора сте вий!
Че беше пиян, пиян беше. Стана, позалитна, спусна се към другоселеца, сложи ръце на раменете му, прегърна го и заплака:
— Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!
И го целуна по едната буза, после по другата. След туй мина, седна на мястото си и повече нищо не каза.
В кръчмата стана съвсем тихо. Никой не продума. Само дядо Иван, без да гледа някого, промърмори под носа си:
— Хм… ша го цалува пък… Юда!
Кметът се обади:
— Остави го, Илия. Хайде тоя път ти прощаваме, но друг път, да знаеш, прошка няма.
Не беше успял другоселецът да прибере кесията си, разтреперан сега от радост, както доскоро трепереше от страх, когато някой извика отвън:
— На кого е тоя кон бе? Кон паднал, тука умира, на кого е бе, хей!
Другоселецът чу и веднага изскочи навън. Всички излязоха подир него. До кръчмата имаше каруца и конят, както беше впрегнат, лежеше на земята. Право беше казал човекът, че конят му бил болен. Спуснаха се всички да помагат. Уловиха коня кой за крак, кой за опашка, кой за глава и го изправиха. Какъвто беше господарят, такава беше и стоката му: кончето беше слабо, дребно, с разрошена козина. Изправи се, но едва се държеше на краката си. Очите му бяха тъмни, замъглени, сякаш слепи.
Един през други, като се трупаха наоколо и викаха, селяните даваха най-различни съвети. Дядо Иван каза, че добичето изглежда да е подуто и затуй не ще е зле да му се даде малко английска сол. Друг каза, че е настинало и трябва да се поразтрие. Тозчас Татар Христо сграби от земята стиска сено и започна да търка животното по корема, по гърба, навред. Търка го дотогаз, докато сам се умори и изпоти. Добичето като че се посъвзе.
— Метни му сега нещо на гърба и го поразведи — каза кметът. — Ще му мине, недей бра грижа. Развеждай го, не го оставяй да стои на едно място.
И като се обърна към Илия, кметът каза:
— Тичай у нас. Кажи да ти дадат малко хляб, малко сирене, па дай го на човека да си похапне.
Кметът се прибра в кръчмата, Влязоха след него и селяните. Другоселецът остана сам и започна да развежда коня си.
Стана пладне, някои селяни си ходиха в къщи, някои — не. Никой не обръщаше внимание на другоселеца. А той все развеждаше коня си, от час на час загрижен повече, че добичето не отива на добре.
Мръкна се. Гъстият листак на овошките потъмня, поляните и нивите вече не се виждаха. На нея страна, над черния гръб на баира, изгряха звезди. Топло беше.
Кончето повече не можа да стои на краката си и легна до каруцата. Другоселецът стоеше до него в тъмнината. На каруцата хлябът тъй стоеше, както бяха му го донесли. По улиците никой вече не минаваше, само в кръчмата светеше, там свиреше гайда, чуваше се как играят ръченица. По едно време излезе Торашко каменарят, погледна към другоселеца, но нито го видя, нито го позна. Торашко политна насам-нататък и извика:
— Не ща да знам никого! Аз живея в Портартър!
И тъй като беше отминал напред повече, отколкото трябваше, той се повърна и пое из улицата, която водеше към баира.
Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.
Свързани материали
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
Сватба, вдигната върху пресен гроб: „Хоро“ от Антон Страшимиров, пълен текст на романа
Венчавка, изкарана набързо, докато из улиците сноват патрули, а хората пред черквата шепнат, че брата на невестата са го заклали като яре: така започва романът „Хоро“ на Антон Страшимиров, поместен тук в пълния си текст. Първите глави вървят по две успоредни линии. В черквата и после в големия дом на Карабельови тече сватбата на Мичето с разногледия Сотир Иванов, с кум полковника, с кмета и прокурора на трапезата и с наздравици, които заглушават всичко останало. Отвън, по стоборите и в сенниците на съседите, се движат други хора, а махленките броят на глас чуждото нещастие. Повествованието е водено с рязка, накъсана фраза и почти изцяло през чужди гласове: пияните обущари Капанови пред черквата, слугинята Марга, старата Карабелица в покоите си, приставът Миндиля, дядо Рад панагюрецът. Мисълта на всеки герой се прекъсва от следващия и от тези реплики постепенно се сглобява картината на град, в който страхът е станал всекидневие, а насилието носи чинове и ордени. Нататък текстът продължава с белите септемврийски нощи, с чакането по дворовете и с това, което следва за къщата на Карабельови и за самото Миче. Развитието и краят остават за четене в самия роман. Творбата е поместена изцяло, без съкращения, така както е нужна за четене по учебната програма, за проследяване на композицията и на смяната на гледните точки и за точно цитиране при анализ. Романът е подходящ за подготовка на съчинение и на отговор на литературен въпрос върху „Хоро“, за характеристика на Мичето, Сотир Иванов и полковника и за работа върху темата за насилието и обезценения човешки живот в българската проза между двете войни.
„Аферим, бабо, машаллах!“: пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов
Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.
Хубавите коне на Илия: „Женско сърце“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Пълният текст на Йовковия разказ, поместен без съкращения и без тълкуване между редовете. Разказът започва с добра новина: след пет-шест години лоши слухове дядо Георги най-после чува нещо хубаво за забягналия си син и скоро Илия си идва, пременен, със собствена каруца и с два светлокафяви коня, каквито сиромашкият обор не е виждал. Старецът обикаля селото, за да се похвали, и се отбива и у Тодор и Аничка, които сами си правят нов обор. Оттук нататък се преплитат две линии. Едната е линията на парите: как бързо се стопява спечеленото, кръчмата на Гено, хвалбите пред селото, обещанията за нови коне и хората, които един ден се появяват в двора на дядо Георги. Другата е линията на Аничка, у която Илия някога е бил ратай и с която е имал закачка, преди тя да се омъжи за Тодор. Разказът показва как мълчанието на една жена може да бъде по-силно от всяка дума. Аничка не отговаря и не поглежда, връща подарените на децата пари и накрая казва право в лицето на Илия какво иска от него, а той всеки път се връща в кръчмата. Развръзката идва бързо: една сутрин преди разсъмване, следи по мократа пепел, потеря, гора и трима заловени. Финалните страници поставят пред арестанта първо бащата, а после жената, която го е отпратила. Какво прави тя и защо разказът се казва точно така, е оставено за самия текст. Текстът е подходящ за четене преди урок върху Йовков, за работа върху образите на Аничка, Илия и дядо Георги, за темата за милосърдието и човечността и за подготовка на характеристика, преразказ или анализ.
„Кой ще те купи, Балан?“: „Последна среща“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
„Случи се най-лошото: Захария продаде чифлика.“ От това изречение започва разказът, а всичко след него е едно дълго сбогуване. В първата част е показано как новината се потвърждава: купувачът от Сърнено, който снове между селото и чифлика, слугите, застанали умислени пред дама, и опитът на господаря да върне назад продажбата. Оттам нататък се разбира чия всъщност е волята за тази сделка и кои трябва да напуснат първи. Следва разпускането на чифлика: какво се продава, какво се откарва в града, как се плаща на слугите и защо никой не си тръгва весел, макар че никой не е ощетен. Заминаването на господарите е предадено с няколко реплики, в които се чува и молбата на Захария. Същинската част е пътят на слугите с добитъка към града. Йовков извежда поименно воловете, кравите и конете, а спирката в Сърнено, при Велико, Василена и Аго, се превръща в истинската последна среща. Разговорът на сундурмата, милувката на Василена по хълбока на Балана и въпросите, които тя му задава, са мястото, където разказът стига до най-важното, без да го изрича направо. Финалната картина, в която добитъкът и овчарите се скриват зад баира, е от най-често цитираните у Йовков, а какво остава след нея, читателят разбира сам. Пълният текст е подходящ за четене в час, за читателски дневник, за характеристика на Петър овчарят и Василена и за разсъждение върху темата за дома и за отношението на човека към животните.
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.