Алеко Константинов – „До Чикаго и назад“. Ниагара – красив пейзаж или преживяване за цял живот.
Зареждане на оценките…
Пътеписът „До Чикаго и назад“ от Алеко Константинов отбелязва нов етап в развитието на този жанр в нашата литература. Въпреки че нарича творбата си „леки, хвъркати бележки“, авторът влага в нея много вдъхновение, размисъл и цялото си желание да направи читателите съпричастни на всичко преживяно, почувствано и заслужаващо да бъде споделено с тях след посещението му в Новия свят. Своеобразието на пътеписа като жанр му предоставя прекрасната възможност да даде своята нееднозначна оценка на американската действителност от края на XIX век и едновременно с това да изрази огромната си, стигаща до преклонение любов към природата. Неслучайно най-емоционално написаните страници в книгата са посветени на Ниагара – „чудната игра на природата“.
Алеко Константинов възприема Ниагарския водопад не като поредния туристически обект, не като някакъв красив, но мъртъв пейзаж, а като разтърсващо преживяване. Величието и красотата на това природно чудо поразяват въображението му и пораждат у него бърза смяна на мислите, чувствата и асоциациите. Като горещ любител на природата и човек с изострен усет към красотата във всички нейни проявления, Алеко е удивен, възхитен и обзет от благоговението на поклонника, посетил бленувано от години и свято за него място. Невероятната гледка към Ниагара той възприема много повече с душата си, отколкото с очите, което ясно личи от въздействието й в първия миг върху самия него и спътниците му. Преживяванията през часовете, сторили му се минути в подножието на величествения водопад, внушават многократно по-убедително обзелия го възторг, отколкото който и да е педантично обрисуван пейзаж. Видяното не се поддава на традиционния подход на пътеписците да поднасят на читателите преди всичко само фактите. Именно затова Алеко редува лиричните си излияния и впечатления с неизбежното описание.
Чувствата, които го вълнуват преди срещата му с Ниагара, са близки и естествени за всеки, който очаква сбъдването на една своя дългогодишна мечта. Още от детските си години Алеко мечтае да види едно от най- известните природни чудеса в света – Ниагарския водопад. В часовете преди това дългоочаквано от него събитие, той е обзет от „нервозно вълнение“ и нетърпение. Те все повече го обсебват и не му дават да мисли за нищо друго, освен за предстоящата среща. Той дори сравнява тези свои настроения със състоянието, в което вероятно изпада младоженецът преди сватбата си. Желанието на Алеко да види най-сетне Ниагара е така голямо, че според собственото му остроумно обяснение, ако в същия момент се появи Свети Петър и му отвори вратите на рая, то той би му отказал с думите: „Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара.“ Както се вижда от тези негови размишления, дори едва сдържаното нетърпение преди срещата с Ниагара не е в състояние да измести присъщото му чувство за хумор.
Той даже изпитва благородна завист при веда на вече връщащите се от Ниагара туристи. Струва му се, че по лицата им е изписано някакво чудно успокоение, че са преживели своеобразно духовно пречистване и затова ги нарича „щастливци“. Алеко съчинява цял малък епизод при вида на намиращата се сред виделите вече водопада туристи една едва пристъпваща осемдесетгодишна бабичка, грижовно „поддържана от внуците си“. Той си представя, че може би това е било последното й желание и сега, успокоена и щастлива, по-лесно „ще се прости с живота“. Представата за водопадите — защото Ниагара е всъщност система от няколко водопада – се изгражда постепенно. Читателят е вече достатъчно заинтригуван и има чувството, че сякаш сам пътува и също като автора изнемогва от нетърпение кога най-сетне ще зърне очакваната грандиозна гледка. Той обаче все повече увеличава напрежението, описвайки подробно всеки детайл от променящата се наоколо природна среда. Слуховите възприятия от глухото бумтене на падащата вече някъде наблизо вода, предшестват визуалните и подсказват внушителността на гледката, която предстои да се разкрие пред очите на посетителите. Шумът от водопада все повече нараства и се превръща в „грохот“, заглушаващ разговорите на хората, докато най-сетне пред смаяните им погледи се разкрива величествената гледка на Ниагарския водопад.
Краткото възклицание на Алеко: „Ниагара!“, изтръгнало се от него във върховния миг на първото впечатление, с което започва тази част от пътеписа, се придружава от куп други възгласи, паузи и недовършени безглаголни изречения: „Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда... и Ниагарският водопад! Ето го!...“ Възхищението и удивлението сякаш му отнемат дар словото, а несвързаните кратки изрази и думи показват, че подобен емоционален шок трудно може да бъде изразен многословно. Алеко Константинов с удовлетворение отбелязва, че предварителните му очаквания са многократно надминати и че нищо не може да се сравни с красотата и внушителността на гледката. Тя наистина отговаря на употребената от него още по пътя към водопада перифраза „Ниагара – чудната игра на природата“, защото не само назовава, но и характеризира по неподражаем начин предмета на своето безмерно възхищение.
В един миг пътеписецът се чувства безсилен да събере мислите си пред една толкова необичайна и грандиозна панорама, още повече пък да я опише с думи. Затова прибягва до уговорката, че се отказва да се заеме с тази задача, внушавайки умело на читателя, че видяното винаги ще бъде много повече от опита то да бъде разказано: „който може нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!... Аз не мога!“ И още един интересен похват му помага да аргументира невъзможността да се опише мига на първото впечатление от Ниагара. Преди да пристъпи към каквото и да било конкретно описание, Алеко търси величието на гледката, отразено в промененото изражение на спътниците си. Те са стъписани и притихнали, вцепенени и изпитващи „безгранично благоговение“, сякаш са застанали не пред „творението Божие“, а „пред самия Бог!“.
И въпреки че упорито внушава на читателя безпомощността си да опише „чудото“, в следващите редове Алеко успява детайл по детайл да създаде само с помощта на словото осезаема представа за ослепителната и поразяваща красота на Ниагара. В описанието му изобилстват множество изразителни епитети, смели и неочаквани сравнения, метафори и изведена в градация поредица от глаголи, чрез които са предадени могъществото, динамиката и неповторимата красота на водопада. Читателят отново се пренася мислено пред този природен феномен, следвайки неволно указанията и обясненията на пътеписеца. Впечатлението е поразително: „... воден елмазен прах изфърга тази кипяща маса; този прах по-нависоко се разредява, превръща се в прозрачна пара и слънчевите лъчи, като се преломят в нея, образуват полукръгла небесна дъга... Долу – ад! Нещо ври, кипи, беснува, гърми, като че потърсва цялата околност, снопове пяна се мятат като фонтани нагоре, воден прах обсипва целия водопад...“ С изобразителността и усета на истински художник Алеко Константинов разглежда водопада от няколко места, от различен ъгъл на полезрение, докато стигне до убеждението, че откъдето и да бъде наблюдаван, той си остава неповторим. Но и това не му стига и затова се опитва да гадае как ли би изглеждало цялото това чудо в „светла лунна нощ“.
При раздялата си с Ниагара Алеко изпитва искрено съжаление и желание да продължи колкото се може по-дълго този миг на върховна естетическа наслада. Той се вълнува от мисълта, че човешкият живот е много кратък и не се знае, дали пак някога ще види Ниагара! У него все пак живее надеждата, че това е възможно, затова шеговито, но напълно искрено си пожелава то да се случи отново.
Неповторимото преживяване на Алеко Константинов при посещението на Ниагара и умението, с което той го превръща в съпреживяване и за своите читатели, са изцяло негова заслуга. Много от съвременните описания на прочутия водопад, направени от други български писатели и публицисти, изобщо не могат да се сравнят с емоционалната и запечатваща се в съзнанието импресия на Алеко! И причината за различния ефект на тези описания далеч не е във факта, че днешният изглед към Ниагара е много по-различен и че намесата на човека – наличието на хотели, параходчета, вертолети – е много по-натрапчиво осезателна... Различието във впечатленията се крие най-вече в съзнанието и в душевната нагласа на пишещите за Ниагара. Не е лесно и явно не е и възможно скоро да бъде повторена от някого огромната любов на Алеко Константинов към природата, способността му да вижда невидими за другите неща и да възприема природните чудеса преди всичко със сърцето си, а не с хладния разум и с критицизма, присъщи на днешните посетители.
С посещението на Ниагара преди повече от сто години Алеко не само осъществява една своя детска мечта, но и прави нещо много повече. Той се приближава до своя идеал – да се докосне, макар и за кратко, до чистотата и съвършенството, които само природата може да даде на човека!