Звуковете

          Най-малкият езиков знак е звукът. Не всеки звук обаче се използва като знак. От милионите варианти, които човешката уста може да издаде, хората са обобщили един сравнително ограничен брой звукове, разпознаваеми от всички. Тези обобщени представи за звуков знак, се наричат фонеми. Затова делът от науката за езика, който ги изучава, се нарича ФОНЕТИКА.

          Звуковете в езика се делят на гласни и съгласни.

          ГЛАСНИТЕ в българския език са шест на брой: а, ъ, о, у, е, и. В зависимост от мястото в устата, където се учленяват, те се разделят на три групи – предни (е, и); задни нелабиални, т.е без участието на устните (а, ъ); задни лабиални, т.е. с участието на устните (о, у). Едната от двете гласни във всяка група е широка, а другата – тясна. При изговор често се наблюдава стесняване (редукция) на широките гласни, което езиковата норма допуска много ограничено. Затова в езика съществуват правила за правоговор, които регламентират как се произнасят различните звукове.

          СЪГЛАСНИТЕ в българския език се делят на звучни, беззвучни и сонори, от една страна, а от друга – на твърди и меки.

          Сонорните съгласни са пет – л, м, н, р, ѝ. При тяхното произнасяне се чува повече звук, отколкото при останалите съгласни. Оттам са получили и името си (от лат. suonus = звук).

          Всички останали съгласни образуват двойки, в които има един звучен и един беззвучен, макар и произнасянето им да е близко. Тези двойки са: б – п; д – т; г – к; в – ф; з – с; ж – ш; дз – ц; дж – ч. Единственият съгласен звук, който не образува двойка по признака звучност – беззвучност, е х.

          Всички съгласни, с изключение на ж, ч, ш, дж, й, могат да се произнесат или твърдо, или меко. На практика това са различни фонеми – думите, образувани с тяхна помощ, имат съвсем различно значение. Например бял и бал.

           В потока на речта между съгласните се осъществява взаимодействие и влияние – озвучаване и обеззвучаване, изпадане, премятане и т.н. За да съществува някакъв ред при произнасянето им обаче, също трябва да се прилагат правилата на правоговора.

          Записването на речта се извършва с помощта на специални знакове, наречени букви. По принцип всяка буква би трябвало да означава определена фонема, но има и някои изключения. Така например в българския език има букви, които съобщават за меко произнасяне на предходната съгласна, или комбинация от й и гласните у и а (ю и я); с буквата щ се изписва звукосъчетанието шт; с буквосъчетанията дз и дж се изписва само по един звук, за който не съществува специална буква; а буквата ь не означава звук, а се използва, за да укаже, че предходната съгласна е мека.

          Тъй като произнесените звукове невинаги се чуват ясно, записването на устната реч е трудно. За да се улесни този процес, в езика съществуват правила, наречени правописна норма, която регламентира с кои букви да се изписват съответните звукове, както и как ще се изписват различните думи в състава на изречението.