Изкушението „Власт“

          Един от най-сериозните проблеми на властта се състои в психологическата готовност на човека да я приеме. При властовите отношения винаги има две страни – властници и подвластни. Както видяхме, всяка от тези позиции е свързана с другата – властниците са поставени на върха, за да служат на общността, а тя, от своя страна, се нуждае от властта, за да бъде силна и единна. Проблемът е в това, че често между тези две страни има не разбирателство, а противопоставяне. Подвластните мразят властниците, защото ги смятат за отговорни за нещастията си, а властниците забравят, че трябва да служат на другите, а не на себе си. Но най-сериозният проблем е, че властта често се оказва непреодолимо изкушение за човека. Чувството за всемогъщество, което тя дава, е поставяло мнозина в непреодолима зависимост. Борбата за власт, „волята за власт“ (Ницше), преследва човека още от най-ранните етапи на неговото съществуване. А веднъж добрал се до нея, човекът забравя кой е и откъде произлиза и започва да възприема себе си като богоизбран, като нещо специално, като неподвластен на морала и общоприетите разбирания за добро и зло. Властта се превръща в опиат, в наркотик, по-силен от всички известни химически вещества. И жертви на този наркотик са не само опиянените, а цялата общност, защото се е прекъснала връзката между властници и подвластни.

          Изкушението на властта е още по-опасно, защото поведението на човека се определя не от нечия принуда, а от доброволно взето решение. Още в зората на своето съществуване хората са разбрали тази истина и затова са се опитали да прехвърлят отговорността за грешните избори на някой друг – на някаква зла сила, която с хитрост подтиква човека да вземе неправилно решение. Как да тълкуваме образа на змията изкусителка, подтикваща Ева да яде от дървото на познанието, което ще направи хората богоравни, ако не като желание да се прехвърли отговорността? Същата функция изпълнява и образът на Дявола, който освен идеята за абсолютното зло въплъщава и представата на човека за неговите собствени тъмни страни. Все пак по-удобно е някой друг да е виновен за нашето несъвършенство.

         Всички тези въпроси са вълнували Христо Смирненски, подтиквайки го да напише „Приказка за стълбата“. Това е последното негово произведение, публикувано само три-четири седмици преди смъртта му. Според близките на поета то е писано по конкретни поводи, свързани с неуспешните опити да се намерят средства за лечението му. Споменават се различни хора, свързани с комунистическото движение, които, добрали се до властта, са се самозабравили и са престанали да изпитват каквото и да е съчувствие към своите доскорошни другари. Вероятно прототипите за героя от притчата са били мнозина – това обяснява и посвещението, което превръща един конкретен житейски случай в универсално обобщение за човешката слабост пред изкушенията на властта.