Легенди - "Свети Георги и змея" и "Тодорини кукли"

„СВЕТИ ГЕОРГИ И ЗМЕЯ”

е легенда, посветена на Георги. Той спасява живота на царската дъщеря в неравна битка. В началото на разказа безименният творец съобщава безпристрастно, че Георги не е на почит сред хората.

В едно езеро живее змей, Който всяка година отвлича и изяжда по една мома. След като се свършват всичките моми в селото накрая идва ред и на царската дъщеря. Тогава при нея идва непознат мъж на име Георги, Като я вижда, че плаче, я пита за причините. Тя му разказва за змея. Човекът я успокоява и й предлага да седне. Той пък ляга в скута й, като й заръчва да го събуди, когато змеят дойде. След малко чудовището страховито забучава. Девойката не смее да изпълни съвета на странния мъж, а само рони сълзи. Една от тях пада върху лицето на Георги. Той я усеща, отваря очи и спокойно запитва момата защо пак плаче. Тя му отговаря, че змеят вече е в стаята и ще я глътне. С думите да не бере грижа, Георги пъргаво подскача и точно в момента, когато змеят отваря уста да глътне момичето, го пробожда с копието си. Така смелчакът отървава всички от човекоядеца. В двубоя Георги проявява безстрашие, самообладание и мъжество. Нито за миг той не изгубва присъствие на духа, не се уплашва от ужасния външен вид на своя враг и го убива съвсем хладнокръвно. Ръката му дори не трепва, когато насочва оръжието срещу звяра. Това е личност, която в кризисни ситуации мобилизира своите сили докрай, за да успее в неравната битка. Преценява трезво, че само той ще избави немощните жертви - момите, от насилието. Оттогава Георги е много уважаван от народа и заслужено наречен ПОБЕДОНОСЕЦ.

„ТОДОРИНИ КУКЛИ”

е легенда, в която се описва историята на красивата Тодора от село Спанчевци. Късно есента в бащиния и двор има голяма седянка. Гори буен огън. Около него се настаняват момите и ергените. Първите пеят и предат, а вторите чупят орехи и пригласят с кавали и дудуци. Нощта преминава с весели подвиквания, припевки и закачки. Щом месечината „прикляква" над планинските чуки, момите запяват „Изгреяла е ясна месечинка”. В това време момците се съветват нещо и предлагат: мома, изпрела най-бързо своята къделя (кукла, ще спечели най-хубавия младеж.

Тодора обаче решава, че най-юначен момък ще е този, който се реши сам преди първи петли да се изкачи в планината, за да забие кол на най-високата чука. Ергените никак не харесват идеята, тъй като се страхуват да преминат край “Дърварското кладенче”. Там до “късна доба^” играят самодиви. А на момичетата идеята допада много. Тодора бързо изприда къделята си и заявява пред всички, че ще отиде до чуката да забие своята хурка без каквато и да било награда. След изреченото, присъстващите на седянката занемяват. И ето... храбрата девойка се устремява в непрогледната тъмнина към заветната чука. Достигнала там, тя забива хурката си с все сила в каменистата почва. Изведнъж нещо невидимо я дръпва за престилката. Тодора прави опит да отиде назад, но не успява и пада в зиналата пропаст. Седенкарите очакват Тодора с нетърпение, но не я дочакват. Още в ранната утрин селските ергени отиват да търсят безстрашната девойка. Откриват хурката и парче плат от престилката и, а също и тялото й в пропастта. Изваждат го оттам, след което я погребват на високата чука. Затова и до днес красивите чуки носят името „Тодорини кукли”.

В тази прекрасна, обаятелна и невероятна легенда народният творец се прекланя пред невижданата смелост и самоотверженост на българката, движена от представата, че заслужава не външно красив момък за съпруг, а мъжествен и доблестен човек, с когото тя би била щастлива. За изключителната й постъпка народът обезсмъртява героинята, назовавайки с нейното име величествения старопланински връх, за да напомня на следващите поколения какви деца ражда майка България!