Радичков обичаше да се разхожда в Борисовата градина. Най-често сам. Спътни­ците ми се познаваха с писателя. Поздра­виха го и зачакаха - той ще се спре ли с нас? Той спря с онази много странна Ра­дичкова усмивка, едновременно загадъч­на, доброжелателна и хитроумна. В този момент някаква птица се обади от близко­то дърво. По гласа й Радичков позна каква е птицата и почна да разказва за нея. Той беше от ония магьосници в българската ли­тература, които разбират езика на птиците, животните и дърветата. Говореше ясно и мъдро, както и пишеше. Думите му неу­сетно ни въвеждаха в един тайнствен свят. Сега зримото придоби други очертания, други внушения, неизразимо по-силни и по-дълбоки от това, което се виждаше на пръв поглед. Изпитвах особено чувство -чрез думите на Радичков сякаш се докос­вах до неразгаданото величие, наречено природа. Ние също сме част от него, ма­кар, забързани в ежедневието, да го забра­вяме. В богатото си творчество - романи, пиеси, пътеписи, сборници с разкази, Ра­дичков непрекъснато ни го припомня. Той е сред най-големите български писатели.

Появата на писателя Радичков, първите му разкази бяха не само изненада, а нап­раво предизвикателство. В разноликата картина на съвременната ни литература творчеството му се откроява със своето неповторимо проблемно стилистическо своеобразие. Ироничен, често пъти гро­тесков, иносказателен и притчов, поняко­га абсурден, Радичков тръгва от вековно изкристализиралия фолклорен поглед към света, за да стигне до сблъсъка на прими­тива с цивилизацията. От всяка страница надзърта многозначителната усмивка на твореца, който ни предоставя сами да оп­ределим своята оценка за плюсовете и ми­нусите в срещата на интелекта и обогатяваното през вековете фолклорно световъзприемане.

Но в разказа „Нежната спирала” иро­нията и гротеската липсват. Не откриваме дори предизвикателно загадъчния поглед на белетриста. В разказа витае човешки смут пред тайнството на вечните, неподвластни на нашата воля и желания, пре­междия на „съдбата". Точно в тези фатал­ни моменти Радичков открива най-ясно и недвусмислено невидимите на пръв пог­лед, но дълбоки връзки между всички живи същества. Това не е само физиология, а един смущаващ трепет пред необратими­те мигове на живота. Точно в тези повтаря­щи се моменти в съществуването на всич­ки живи обитатели на планетата ни Радич­ков вижда единството на света.

Разказът е изграден по едно много „лич­но изживяване", както го определя сам писателят: „...неколцина човеци, натъпкани плътно един до друг в дъсчения сандък, едни седяха с лице към конете, други с гръб", се връщат от лов; „ пътят лъкатуши покрай самата гора". Замръзналият зимен пейзаж ди­ша в някакви необясними, непознати за нас хората норми. Постепенно тайнственото дихание на картината става все по-осезае­мо. Сякаш всяко дърво, всеки храст е не­познато същество със свой скрит живот. В духа на прадревния анимализъм писателят ни доближава до онзи недостижим за нас, хората, „вътрешен свят" на природата. Метафорични детайли подсилват усещане­то за приказност, неусетно се прокрадват и леко мистични елементи, плод на човеш­кото възприятие, на човешката фантазия. Те битуват от векове във фолклорната ми­тология: „Дивата шипка трепна, заедно с нея и лъскавите червени плодове, заиграха те като живи очи, сякаш не измръзнал храст бе пернат, а живо същество бе ударено с кам­шика през лицето"; „смълчаната гора се из­мъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо..." Писате­лят открива реакциите на едно друго битие - и различно, и близко до човешкото, мо­же би завинаги останало като неразгадае­ма микровселена по нашата земя.

При Радичков митологичното не е външ­но привнесено. То е заложено в душевност­та на героите му, част е от техния свят, от битието им, от непосредствената близост с първичната природа. То е родово насло­ение от вековете. Затова така естествено се вплита в самата тъкан на произведенията му. Повторенията, олицетворенията, срав­ненията придават сетивност на приказно митологичното: „храстът трепваше, треп­ваха стотиците му черни плодове", „загле­дан също тъй втренчено със стотиците си лъскаво червени очи"... Приказките, преда­нията са затвърдили в съзнанието на Радичковите герои определени суеверно мито­логични образи, превърнали са ги в неот­менна част от ежедневието им: „ Туй ще е някой вампир" - рече ми ловецът. „Кое?"...„ Оня храст " - рече човекът... и обърна гла­ва назад през рамото си, за да покаже шипко­вия храст", но храстът вече го няма. Тайнс­твата на природата битуват сред героите, създават необясним смут, а в съзнанието на героя разказвач - самия писател, проз­вучава „Почти като човек... почти като чо­век".

 Една особена творческа нагласа, неу­държимо въображение, удивителна худо­жествена чувствителност ни водят сред пус­тото бяло поле към скрития живот, който пулсира във всяка рожба на великата гос­подарка Природата.

Наситената психологическа атмосфера, появила се първо като почти инстинктивно усещане за тайнственост, се разгръща, об­хваща цялостното обкръжение,, събужда скъпи и болезнени спомени. Авторът се връ­ща в близкото минало. Образът на отиш­лия си приятел, големия режисьор Методи Андонов, минава като мираж край шипко­вия храст. Нали самият режисьор е искал да постави на сцената една такава история - истински шипков храст сред бяло поле. Действителност и въображение се препли­тат както миналото и настоящето. Времен­ните пластове ту се покриват, ту се раздалечават.

Психологическото напрежение неусетно върви към своята кулминация. Читателят не очаква, че една не особено съществена про­мяна в обстановката ще изиграе толкова решаваща роля - и сюжетна, и проблем­на: „...от сивото небе започнаха да се зараждат птици". До този момент стилистически повторения на определени думи подчертават сходните моменти, връзката между човека и природата, пълното един­ство (за храста - „загледан", „трепваше", „лъскавите червени плодове заиграваха ка­то червени очи"). Сега отново откриваме повторения на едни и същи думи и те но­сят дълбок смислов акцент: „Ятото лете­ше спокойно и плавно, оня със сините очи се целеше спокойно в него и плавно движеше це­вите на пушката си." Външно словесно се налага впечатление за хармония. Всъщност тя е привидна, измамна. В нея е заложен най-жестокият контраст на битието: живот-смърт.

В тази богато асоциативна проза, образ­но оригинална, прецизна, изящна, проблемна, разказвачът - пълно покритие на пи­сателя, предава всеки следващ миг като нравствено изживяване, лично свое, а също и на групата ловци - изстрела, отлита­щото ято, изостаналата птица, която кръ­жи из въздуха и после стремглаво пада и изчезва в снега, капките кръв, които алене­ят и очертават една „нежна спирала". „Ни­кой от нас не подозираше, че докато кръжи, птицата изстисква бавно кръвта от себе си, за да допише с неясни кръгове и спирали своето последно четмо и писмо... последна­та фраза на своя живот."

Един от най-пристрастените ловци сред нашите писатели, Радичков разиграва дъл­бокото си нравствено сътресение пред ра­зигралата се драма - раздялата на едно съ­щество с живота. „Нежната спирала" бе­лежи жестоката бразда, която разделя би­тието на живот и смърт, бразда, която ни­кой не е прекрачил в обратна посока. Пред нея всички живи същества са равни, внушава Радичков. Точно срещата със смърт­та преоценява нашето отношение към све­та, представите ни за добро и зло, за сила и право. Писателят ни въвлича във всеобща­та загадка на неразгадаемия свят. В поре­дица външни белези (кръговете на птицата, капките кръв...) „нежната спирала" се отк­роява като загадъчен символ на някакво зашифровано послание, ням въпрос, недоу­мение или обвинение. Символът е пределно нееднозначен, толкова всеобхватен и та­ка проблемно натоварен. Емоционално размисловият нерв на повествованието се сгъстява във възходяща градация, за да дос­тигне до нямото вцепенение на ловците пред „ нежната спирала ". Какво изпитват те пред този иносказателен предвестник на настъпващата смърт? Какво смущава тези, които толкова пъти са отнемали живота на едно нищо неподозиращо същество. Мо­же би за първи път те са изправени пред явен знак, пред някакво „послание", което пак може би за първи път събужда у тях чувство за вина. Така повествованието се разгръща в два пласта: детайлно фиксира­ните видими моменти в поведението на птицата, нерешителността на ловците да доближат „нежната спирала", този знак на нещо тайно. И от друга страна, писателят пределно силно внушава своя духовен смут, оставил трайни следи у него за цял живот, следи, които са породили тази твор­ба: „...откънтява тихо и нещо друго в душа­та ми, подобие някакво на небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст, и че душата ми започва да чертае и да усук­ва неясни, но нежни кръгове и спирали."

Разказът ни приковава с недоизказаното пряко „Защо?", потопява ни в извечните въпроси, които ние в делника съзнателно или несъзнателно отминаваме, не искаме да се изправим лице в лице срещу тях. Ся­каш чуваме далечен глас: „Имаме ли право да посегнем на един живот така, за удовол­ствие? Или от някакъв интерес?" Живот­ното убива само когато е гладно. А чове­кът... Изобщо не става въпрос само за ло­ва. Вероятно сме най-висшите в животин­ския свят. Но никой нищо не е доказал. Грубо и жестоко първобитната традиция е наложила правото на по-силния. Цивили­зацията в целия си исторически път само го потвърждава, често под лозунги за хума­низъм и свобода.

Въпросите, които поставя този разказ, са толкова много. Те се концентрират в размисъла за живота и смъртта, за величи­ето и тайнството на живота в единния свят, но едновременно с това се насочват към вековния развой на човешкото об­щество и на индивида като негова едини­ца, за смисъла и безсмислието на постъп­ките. Радичков не ни поучава, не налага свои мнения и тези. Той ни кара само да се замислим над въпроси, които в повече­то случаи нямат отговор.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave