Петко Р. Славейков (1827/8 - 1895) – Енциклопедистът  на Възраждането

          Петко Рачев Славейков е роден през 1827 или 1828 година във Велико Търново. Баща му е казанджия. Учи в Търново, в Трявна, в Свищов при Емануил Васкидович и в Елена при Никола Михайловски. Учителства в много градове на България. От 1864 до 1873 година живее в Цариград, където е един от най-изтъкнатите борци за църковна независимост, читалищен деец, редактор на вестниците „Гайда“ и „Македония“, учител, член на Библейското общество. Учител е в Стара Загора, където през 1877 г. изгаря целият му архив. След Освобождението е водач на Либералната партия, министър и общественик. През живота си е написал и издал 52 книги с най-разнообразна тематика. Умира в София на 13 юли 1895 г.
          Петко Славейков е най-ярко изявеният възрожденец в българската история. Неговите разнородни занимания с литература, публицистика, просветно дело, обществен живот, църковни борби, политика и какво ли още не го правят истински мотор на Българското национално възраждане. Типична ренесансова фигура, Петко Славейков не си е представял работата за Отечеството изчерпана само с едно-единствено занятие, когато в българското обществено пространство е имало толкова много неща за изграждане. Сам той в една своя хумористична автобиография пише, че се е родил в Търново, когато във Франция, в Англия и на другите места в Европа науките цъфтели и ревността към просвещение била вече в силата си, а „по всичката повърхнина на нашата упрокопсала на последне бащиния не се виждало ни какво да е училище. Най-славният в търновското училище учен мъж, когото аз можах да запозная, беше куцият даскал (бог да го прости). Неговата гимназия и академия бяха между яхъра и курника в къщата му. В тези прословути тогаз учебни заведения съм получил аз първото и последното си образование.“
          Впрочем с курника му се случва да се срещне и малко по-късно, вече като млад даскал, когато преспива една нощ затворен в кокошарника на Търновската митрополия, защото осмял гръцкия владика в една своя сатира. Свободолюбив и ученолюбив дух, Петко Славейков не престава да попива знания до края на живота си и макар и без системно образование, успява да се издигне до върховете на българския обществен живот, често пъти прокарвайки първите пътеки в различни области на знанието, литературата, политиката.
          Целият живот на Петко Славейков преминава в местене от град на град и учителстване ту тук, ту там. Това му помага да опознае из основи духа на българския народ и да запише огромно множество народни умотворения – поговорки, гатанки, песни. За съжаление, част от неговия архив изгаря по време на Освободителната война, когато той е учител в Стара Загора.
          Един сравнително по-дълъг период от живота на Славейков преминава в Цариград. Това е може би най-плодотворното време за него като писател, журналист и общественик. Тук той списва и издава вестниците „Гайда“ и „Македония“, на чиито страници са отпечатани за пръв път много от шедьоврите на възрожденската ни литература. В Цариград Славейков участва в превода на Библията на новобългарски език – дело, което във всяка европейска страна е повратна точка в културното развитие и в установяване на общия книжовен език – един от най-важните фактори за оформяне на национално съзнание.
          В столицата на империята Петко Славейков участва активно и в борбата за самостоятелност на българската църква – още един от важните фактори за придобиване на национално достойнство.
          Литературната дейност на Петко Славейков започва, когато той още съвсем млад се заема да пише и превежда любовни песни, от които тогавашната младеж е имала огромна нужда. С навлизането на градската култура познатите фолклорни образци вече не са били достатъчни – нещо повече, градът е трябвало категорично да се разграничи от селото, за да се утвърди нов тип културен живот. По-късно, когато се запознава с произведенията на големите руски поети и най-вече на Пушкин, Славейков овладява модерния за времето поетически изказ и става първият значителен поет на Българското възраждане. Заедно с това той е един от първите, които използват целенасочено народното творчество при писане на художествена литература. По този начин той иска да покаже дълбоките корени на българската народност и нейната мъдра самобитност. Това също е важен принос на писателя към многопосочната работа по изграждане и утвърждаване на българско национално самосъзнание.