Телицата, която се тели за първи път: „Първескиня“ от Йордан Йовков, пълен текст на разказа
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Първескиня
Марин измъкна от руклата едно късо, по-гладко и по-тънко дърво и колкото да не е с голи ръце, мушна го под мишницата си. Двамата с Ерофима те излязоха от чифлика. Всеки държеше в ръцете си по комат хляб, който Галунка им беше дала, и както вървяха, поотчупваха си и ядяха.
Сърдити бяха и двамата — Васил ги изпращаше да търсят една телица. Тя скоро щеше да се тели и снощи, като си дойдоха говедата, нея я нямаше. Говедарят, какъвто си беше смахнат и слабоумен, вика, вика, но нищо не можа да му се разбере — ни де е телицата, ни какво е станало с нея. Марин и Ерофим се ядосваха не само че ги караха да вършат работа, която не беше тяхна (говедарят беше изгубил телицата, той трябваше да си я намери), но им беше мъчно, че Васил рано-рано дойде в дама, нахвърли се отгоре им, нахока ги, наскърби ги.
— Какво стоите, какво се потривате? — беше се развикал той. — Вървете да търсите телицата. И да не се връщате, докато не я намерите. Хайде, тръгвайте!
За чужда вина да ти се карат не е леко. Но на Ерофима скоро му мина. Както ядеше, с издути пълни уста, той изведнаж захвана да се смее:
— Е, няма нищо де, Марине. Голяма работа. Ще направим една разходка, ще се поразтъпчем… Нищо де… И не видиш ли, че не Васил, а Галунка иска туй… А като бъде за Галунка, защо да не отидем… Ще отидем…
И тъй като те доста бързаха, Ерофим помълчамалко, за да си почине, и след няколко крачки поде:
— Не чу ли какво каза Галунка, като ни даваше хляба? Не съм мигнала, кай, цяла нощ. Ако, кай, телицата се е отелила и ако я е намерил вълка, отиде хубавото теленце, ще го изяде. Тъй каза. Аз, кай, все туй съм си мислила цяла нощ…
Марин все мълчеше, ако и той да не беше вече толкоз сърдит. Развиделило се беше добре, но слънцето не изгряваше. Когато Ерофим и Марин се обърнеха назад, виждаха, че небето на изток цяло е червено и гори като огън. Побиваше ги тръпки от хлад. По тревата като маргарит се белееше гъста роса и както вървяха из поляната, отподире им оставаха стьпки като по сняг. Като повървяха още малко, земята пред тях се обля с розова светлина — изгряваше слънцето. Над главите им, някъде високо във въздуха, пееха чучулиги.
Ерофим много обичаше да се зазяпва, в каквото се случи. Усмихнат, със светнали очи, той следеше лалугерите, които бързо-бързо бягаха, изправяха се до дупките си прави, като кученца, кога служат, след туй отведнаж се мушваха в дупките си. Из буренака на едно място изскочи заяк и Ерофим се изпотрепа да вика след него. А като взеха да слизат в един дол, той захвана да дебне, да се оглежда, види се, познаваше по-отрано това място и знаеше, че има нещо.
Изведнаж той се спря, направи знак на Марина да върви полека, повика го при себе си и като му сочеше напред с пръст, пришепна му:
— Полека, полека… Виж… Виж лисицата. Ето я де лежи, там е. И лисичетата, и лисичетата и, гледай…
Насреща, на другия бряг на дола, на слънце, близо до дупката си, която още оттук се чернееше, лежеше една лисица, червеникава, с щръкнали уши и остра муцунка. Пред нея три лисичета си играеха и се боричкаха на кълбо като котета. Изведнаж те скочиха и бързо, едно след друго, се скриха в дупката. Като че лисицата беше им пришепнала: „Бягай-те, деца, хора!“
Миг-два още лисицата, без да се мръдне, гледа към тях. След туй скочи и ситно-ситно, като влачеше опашката си, голяма почти колкото нея, забяга напреки по склона на брега. На едно място тя като се се прескунди, превъртя нагоре опашката си и че изгуби. Като минаха насреща, Ерофим и Марин видяха дупката, гдето бяха се скрили лисичетата, а там, гдето се изгуби лисицата, имаше две-три дупки. Ерофим, клекнал, заничаше подред във всяка.
— Ще те одращи лисицата по носа — каза Марин. — Хайде ставай! Дошли сме не да ловим лисици, а работа да вършим.
Но колкото и да търсиха телицата, не можаха да я намерят. Огледаха всички долове, всички по-ниски и по-затулени места — нямаше я. Не беше ли я изял наистина вълкът, както казваше Галунка? На това отгоре Марин се ядосваше и с Ерофима: наместо да търси и да гледа за телицата, той току се заплесваше в нещо. Като прекосваха през нивите — сега те бяха доста високички, зелени, гъсти и тъкмо вретеняха, — Ерофим пак хвана Марина за рамото.
— Гледай, гледай! — пришепна му той, като сочеше с ръка. На един синор, покрай тъмния край на една нива, бяха кацнали две дропли. Мъжката се надуваше също като пуяк.
— Виждаш ли? — каза Ерофим. — Туй е петела… Мъжкар е… Той тъй играе сутрин. Трябва нейде наблизо да е гнездото им. Да идем, а?
И той искаше да отиде да търси гнездото им, но Марин му се скара. И вече не го оставяше, а го държеше при себе си, пращаше го да ходи и да гледа ту тук, ту там за телицата. Ерофим беше лек, не си считаше труда и тичаше като момче. Като отиде да види в един дол, той се спря там на брега, започна да маха с ръце и да вика:
— Марине, ето я! Марине… ето я! Тука! Тука!
Марин разбра, че Ерофим е видял телицата, и забърза. Когато дойде при него, той видя, че долу в дола, който имаше равно дъно като корито, с чиста зелена трева, огряна от слънцето, стоеше телицата. До нея, свито като топка, лежеше телето и. Зарадвани, и двамата заслизаха бързо надолу.
В една нощ само телицата като че беше подивяла и като че не беше виждала хора. Като видя двамата мъже, които идеха към нея, тя не помисли да бяга, а се завъртя бързо около телето си, обърна се пак към Марина и Ерофима, загледа се в тях неспокойно и изсумтя. Тя беше сива, стройна, с къси малки рога и светлите и черни очи бяха пълни с някакво ново чувство — и радостно, и умно, и смело. Тя потропнас предния си крак, помахна рогата си и имаше вид, че ще се нахвърли върху двамата мъже и ще ги намуши. Въпреки туй тя не направи нищо и когато Ерофим и Марин (те и не помислиха да се пазят), усмихнати, клекнаха до теленцето и взеха да го гледат, тя провря главата си между тях и го лизна с езика си.
Теленцето беше чистичко, розово. Телицата беше го облизала и то беше позакрепнало. Муцунката му и черните му очички бяха като на сърна, то гледаше без страх и без да разбира нещо, също като дете. То стана, позалюля се на тънките си крачка с черни чисти копитца, издигна глава и отдалече се приготви да суче. Кравата поизмуча и го лизна пак с езика си.
— Мъжкар, мъжкар е — говореше Ерофим. — Какъв вол ще ми стане то мене, нали, Марине, а? Хубаво е и ако да е на първескиня, едричко е. Добре, че не го схрускал вълка.
Ерофим погледна телицата и каза:
— Ама какво ще му направи вълка? Тя, майка му, каквато е яка, ще го стъпче, ще го измуши…
Марин поклати глава и се усмихна.
— Виждал е вълка и по-страшни от нея — каза той.
Като захвърли дървото, което носеше, Марин простря ръце, преграби теленцето през четирите крака и го дигна. Кравата пак се завъртя наоколо със светнали очи и пак имаше вид, че ще се нахвърли върху тях. Но когато Марин тръгна, тя само поизмуча, като че измънка, и тръгна след него. По-назад, като поподтичваше, идеше и Ерофим.
Случиха се доста далече от чифлика и колкото и да беше лекичко теленцето, все пак беше живо нещо, дотежаваше. Марин поседна да си почине. Теленцето пак се залюля на тънките си крака, кое-как дойде под майка си и взе да суче, като позавърташе от доволство опашката си. Ненавикнала още, телицата дигаше крак, като да ритне, но не смееше. Обръщаше се назад и или само гледаше телето, или го лижеше.
— Не съм чул вълк да е изял телето на някоя крава, скоро отелена — каза Ерофим. — Туй не еъм чувал, ала съм чувал, че смок е смучел млякото им. Увивал се около краката им, спъвал ги като с въже и бозаел.
— Глупости. Само си дрънкаш — каза Марин.
— Какво ще дрънкам! Ти знаеш ли, че към нас, в едно село Чурене, се яви една змия, ама голяма. Един дядо Обретен имаше, той като отишел да си пръска лозето, че като излязла насреща му змията. От страх, знаеш ли, човека паднал, змията минала отгоре му, ама нищо не му направила. Донесоха човека ни жив, ни умрял в къщи и чак като доде на себе си, разправи какво е патил. След три дена умря. Всичко шест дена живя, след като видя змията.
— Е, после?
— После змията се показва още веднаж. Видял я говедарина, минала през говедата и се скрила в една трънка. Събира се цяло село, ама кой смей да я убие — никой! Пък не искат и грях да вземат. Един стар човек казал: „Ще убиете змията, но ще ви се дигне берекетя.“ И не я убиват… По едно време змията се извлича от трънката и тръгва. Тръгва и народът с нея — не я закачат, само вървят. Вървели, вървели, излязла змията от тяхната мера и се скрила в една гора И те я оставили и се върнали… Не я убили…
Марин стана и както се усмихваше, пак преграби телето и тръгнаха. Някое време го поноси и Ерофим. Наближиха вече до чифлика и чудно нещо — на чардака не се виждаше никой. Но ето една бяла забрадка се показа там — Галунка. Миг-два тя като че не ги виждаше, но като ги забеляза, затича се надолу по стълбите. Тичешката тя посрещна Марина и Ерофима и като метна едната си коса назад, развълнувана, със светнало лице, пое теленцето от Марина. Тя по умееше да го държи и да го носи, отколкото Марин.
— Миличкото… Рожбата ми… Сладкото ми… — говореше тя и също като свое собствено дете, притискаше теленцето в прегръдките си. С бързи крачки тя се насочи към дама. След нея подтичваше телицата и доверчиво държеше главата си до самото и рамо.
Усмихнати, Ерофим и Марин бяха се спрели и гледаха. След туй и те тръгнаха нататък.
Свързани материали
Хитрини, вълшебства и сирашки съдби: „Имало едно време“ от Ангел Каралийчев, приказки за четене
Сборникът събира едни от най-обичаните приказки на Ангел Каралийчев в оригиналния им вид, без съкращения и без преразказ. Началото е с „Братче и сестриче“: историята за Иванчо и Марийка, които се измъкват от бащината къща в нощта преди Гергьовден, за да не бъдат отведени на пазара, и за онова, което следва, когато жаждата надделява над предупреждението на по-голямата сестра. „Двамата старци и месечината“ пренася действието в дома на бедна старческа двойка, в чийто кош една нощ се хваща необикновено гостенче, а къщата после сама започва да се разтребва, докато двамата не решат да разберат кой шета в нея. „Златното момиче“ поставя редом сирачето и рожбата на мащехата, изпраща ги по един и същ път към колибата на бабичката и показва как двете момичета се връщат у дома с две различни сандъчета. „Хитрата лисица“ сменя тона: петелът тръгва на пазар, вълкът и мечката се присъединяват към компанията, а кумата лисица подхваща броилка, чийто край е ясен на всички освен на онези, които я слушат. По-нататък „Иванка и Марийка“ отвежда в гората, в дома на една рунтава мецана, където хурката с конопа се превръща в изпитание за момичето. Приказките са дадени с езика на Каралийчев: народните обръщения, умалителните имена, живият диалог и характерният ритъм на разказването, който прави текстовете удобни за четене на глас. Изданието е полезно за часовете по литература в началния етап, за домашно и извънкласно четене, за читателски дневник, за упражнения по преразказ и за характеристика на герой. Развръзките никъде не са издадени предварително, а остават в самите приказки.
Косът, който се подиграва с целия двор: „Сутрин при изгрев слънце“ от Йордан Йовков, пълен текст
Един обикновен летен предиобед в чифликското дворче, гледан така, както го гледа човек с око на ловец. Тук е поместен пълният текст на творбата на Йордан Йовков, без съкращения и без преразказ. Началото е самият изгрев: червената светлина по купите, по покривите на хамбарите и по върха на салкъма, и косът на сухата вейка, който запява и в същото време умее да се подиграе с всичко живо наоколо. Оттам погледът се прехвърля върху Ерофим, дребния и кротък слуга, който дяла край саката и не изпуска нищо от онова, което става в двора. Следва дългата картина на птичия двор: младите ярки и наконтените петлета, злите стари кокошки, разсърдената квачка, която подгонва кучето, кукумявката, вдигнала тревога сред петлите, и Галунка с решетото просо. Всяко от животните е описано с човешки нрав и с човешки характер, а сравненията са онова, което прави текста разпознаваемо йовковски. Отделни части са гукането на червения гълъб под стряхата, ярките, задрямали край каменното корито, шумното нахлуване на гъските и накрая срещата на двата петела, белогривестия и белия, които отдавна се дебнат. Как свършва тази среща и кой намира повод да се отдръпне, се вижда в самия текст. Финалът връща разговора между Ерофим и Галунка, в който слугата обяснява по своему кои животни е направил Господ и кои дяволът, и се затваря с котката, притаена в бурена. Подходящ за четене преди урок върху Йордан Йовков, за цитиране в съчинение върху човека и природата и за наблюдение над пейзажа и над одухотворяването на животните в неговата проза.
Огън, запален с две дървета: „Нов огън“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Един стар ходжа с кръпка до кръпка по дрехата и с лице на светец се появява в чифлика точно когато добитъкът започва да мре. Разказът на Йордан Йовков е поместен тук в пълния си текст, без съкращения и без тълкуване. В началото Галунка се мъчи да си спомни откъде познава чудноватия старец, а заедно със спомена идва и мълвата за него: как птичките от гората кацали по рамената му и как една змия излизала от дувара на джамията, за да се припича до него. Тревогата ѝ обаче е другаде, за два дни са умрели четири глави добитък, а Васил вече е заминал в града за доктор. Същинската част върви по два успоредни пътя. Единият е обредът: двете дървета, търкани, докато се запалят, праханта, която Марин донася димяща в ръката си, обяснението на ходжата защо този огън е чист и вечерните огньове пред всеки вратник, през които прекарват добитъка. Другият е съдбата на шутия вол Комура, който ляга сред полето, надига се, стига до дама и пада отново. Разтривките със сено, гладкото дърво, с което слугите го търкат по корема, и всеки следващ опит са предадени с подробности. Най-тихата сцена в разказа е между слугата Ерофим и умиращия вол. Тя е съвсем кратка и не се преразказва тук. Финалът пренася действието в една дъждовна нощ и в утрото след нея, а въпросът, който остава у Галунка, кое всъщност е помогнало, е оставен без отговор и от самия Йовков. Текстът е подходящ за четене в час, за преразказ, за характеристика на Галунка, Марин и Ерофим, за съчинение върху отношението на човека към животните и вярата в старите обреди, както и за търсене на точни цитати от Йовков.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
Гониха го трима, а го хвана друг: „Лов с хрътки“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зимно поле, четири хрътки на въже и нито един заек, който да оправдае излизането. Разказът на Йордан Йовков е поместен тук в пълния си текст, без съкращения и без тълкуване. Началото обяснява правилото на този лов: заякът остава за онзи, който пръв стигне до хрътката и го отърве изпод лапите ѝ. Оттам идва и очакването за надпрепускане, конете се разпалват, Мавроди повтаря на татарина Юсуп да държи въжето и да пуска отведнаж, а наоколо цари мъртвило и по снега личат само дири. Обратът идва, когато далеч между черните буци пръст се раздвижва нещо живо. Оттам нататък текстът следи гонитбата, отначало объркана, защото хрътките са пуснати, когато не е трябвало, а после водена по правилата на този край, с двама ездачи отстрани и един в средата. Проследени са завъртанията на стария вълк, умората, която го изяжда, преминатите мери на три села и селото, което гледа отстрани, без никой да се притече. Развръзката е на един стръмен склон над замръзнала вада и в нея се намесва човек, когото ловците дори не са забелязали. Какво прави той и как свършва гонитбата остава в самия текст. Финалът добавя и разказа на Мавроди за дядо Филчо, и мълчанието на слугата Марин, което казва повече от думите. Текстът е подходящ за четене в час, за преразказ, за характеристика на героите, за съчинение върху силата и достойнството на обикновения човек у Йовков и за търсене на точни цитати.